С.Л. Дженингс – Тъмна светлина ЧАСТ 22

Глава 21

– Забрави за това, Дориан!
Намираме се в един бутик в центъра на Колорадо Спрингс, след като Дориан настоява да замени скъсаните ми бикини. Опитах се да го уверя, че това не е необходимо, особено след като се събудих тази сутрин и установих, че чанта ми с нещата за престоя ми някак си се е озовала в неговия апартамент. Дориан не приемаше „не“ за отговор, а освен това смяташе, че ще е добра идея да излезем и да разгледаме заедно очарователните магазинчета. Бях доволна да прекарам целия ден в леглото, особено при това тъмно, облачно небе, което показваше предстоящи валежи.
– Какво? Те са за мен, не за теб! – Дориан се ухили, държейки оскъдни дантелени стрингове. Поклатих глава и му се усмихнах. Чувството за хумор е последното нещо, което очаквах, че Дориан ще притежава. Но дори не съм изненадана, все пак той е съвършен.
– Разбира се, приятелю. Ще си подхождат идеално с перушинената ти боа – смея се аз. Дори в това мрачно време ми е трудно да съм в кисело настроение, когато съм с Дориан, особено когато той е толкова игрив.
– Какво ще кажеш за тези? – Питам го, като взимам практичен чифт памучни боксерки с дантела. Всичко тук е толкова скъпо, това беше първият чифт бельо, който забелязах с полуприемлива цена.
– Ами, не е точно моят цвят. Имам нужда от нещо, което да подчертае очите ми – намига той.
– Не е за теб! За мен е глупчо!
Дориан се приближава и взема боксерките от мен. Той разтрива скромната материя между пръстите си и оглежда деликатните шевове.
– Не – поклаща глава.
– Защо не? – Дориан пренебрегва въпроса ми и се насочва към продавача.
– Да, господин Скотос? – Пита красивата блондинка и пърха с мигли. Блузата ѝ е разкопчана опасно ниско в горната част и тя съвсем очевидно се опитва да изкара на показ гърдите си. Съперничество?
Не мога да не се раздразня от нарастващите подозрения в главата ми. Откъде, по дяволите, тя знае името му? Това е бутик за дамски дрехи, за бога! Колко често би могъл да влиза тук? Често ли води други жени да пазаруват тук? След като е скъсал гащите им? Усещам как лицето ми се нагрява от ревнива ярост.
– Алисън, трябва да извадиш няколко интимни предложения за госпожа Уинтърс. Само най-добрите. Искам да изглежда по-ослепителна, отколкото вече е – от него напрово строи светлина към мен. Когато не отвръщам на усмивката му, очите му се свиват с въпрос.
– Да, господин Скотос – мърмори Алисън и се втурва да направи каквото ѝ е наредено.
– Какво? – пита той, щом тя се отдалечава от нас.
Поклащам глава, опитвайки се да не се чувствам толкова ирационално. С кого се е срещал и за кого е избрал да харчи парите си, не е моя работа. Но не мога да си помогна, момичето в мен просто не иска да го остави.
– Просто се чудя колко други женски бикини ти се е налагало да сменяш. Изглежда, че често идваш тук – казвам хладнокръвно.
– Идвам тук достатъчно. Но само когато се налага. – Дориан прави пауза, за да се вгледа в отвратителното ми изражение. След това има смелостта да се засмее. – Аз го притежавам, Габриела. Е, по-голямата част от него.
За пореден път кракът ми с размер 7 е намерил път към голямата ми уста. Въздъхвам и поглеждам към развеселеното лице на Дориан. Харесва му, когато се смущавам.
– Съжалявам. Имам навика да правя прибързани заключения.
– Разбирам. Наистина няма за какво да се притесняваш. Колко пъти трябва да ти казвам? Никой не е толкова важен за мен, колкото ти. Не искам никоя друга – казва той, като с един пръст гали линията на челюстта ми. Искреността в очите му ме омагьосва за миг и копнея да допра устните си до неговите. Но преди да го направя, Алисън ни прекъсва.
– Имам готова стая за г-жа Уинтърс, г-н Скотос – казва тя.
– Чудесно – отговаря Дориан, докато ме насочва към съблекалнята. Алисън я е напълнила с множество бельо – от бели стрингове, до такива с тъмно лъскави камъни. Влизам и поглеждам назад към Дориан, който е с палава усмивка.
– Ще се върна веднага – казва той и затваря вратата.
Започвам да свалям дънките, оребрения потник и жилетката си, когато чувам шепот от другата страна на вратата.
– Господин Скотос, госпожа Орексис дойде да ви търси. Тя искаше да ви даде това. – Чувам шумолене на хартия.
– Благодаря ти, Алисън – отговаря Дориан с тих глас.
– Няма за какво, господин Скотос. Ако някога имате нужда от нещо, ще бъда повече от щастлива да ви услужа – казва тя съблазнително.
О, по дяволите, не! На две секунди съм на път да си нахлузя дънките и да изритам задника на тази смахната продавачка, когато леко почукване на вратата ме спира.
– Аз съм тук и чакам да те видя. Не се срамувай, а ела да ми бъдеш модел – казва Дориан тихо.
Опитвам се да сдържа настроението си, като решавам да не разкривам какво съм чула от страх да не изглеждам като ревнива мръсница.
– Ти луд ли си? Няма да изляза там облечена така!
– Е, тогава просто ще трябва аз да влезна при теб.
С тези думи Дориан открехва вратата, оставяйки достатъчно място, за да се промъкне през нея. Очите му танцуват от удоволствие при вида ми в перленорозов сатенен слип с черни дантелени изрезки отстрани. Той обгръща перфектно тялото ми и спира до средата на бедрото ми.
– Харесва ли ти? – Питам кротко. Чувствам се толкова изложена на показ пред него. Дори не мога да го погледна в очите.
– Харесва ли ми? Обичам го. – Дори думата „обичам“, която се изтръгва от устните му, ме кара да трепна в стомаха си. Въздишка, пожелателно мислене.
– Не знам как това се озова тук, при положение че дойдохме да пазаруваме бикини – казвам неудобно.
Дориан все още оглежда тялото ми с признателност, а аз започвам да се чувствам като сурова пържола пред гладен лъв.
– Но със сигурност се радвам, че се случи. – Той прави крачка напред, после спира, явно борейки се с нещо в главата си от леко недоумяващия израз на лицето му. Той въздъхва. – Ще вземеш това. И всичко останало тук. Колкото и да ми се иска да видя как пробваш всяко едно нещо, вече съм на две секунди от това да те обладая тук и сега.
Дориан облизва устните си и отново се вглежда в тях, преди да поклати глава.
– Давай и се обличай. Аз ще те чакам тук. – Той се навежда напред и поставя нежна целувка на челото ми, преди да се измъкне от съблекалнята.
Когато излизам, съм почти смаяна от Алисън, която стои на вратата и чака да прибере бельото. Тя ми се усмихва фалшиво, преди да се промуши покрай мен, а аз се изкушавам да се обърна и да изтръгна красивата руса коса от главата ѝ. Но не от ревност – поради простия факт, че тя откровено не ме уважи, като се закачаше с Дориан, когато аз бях само на няколко метра от нея. И коя, по дяволите, е госпожа Орексис? Поредната безсрамна почитателка?
Успокой се, Габс.
Трябва да спра да изпреварвам себе си. Дориан не е официално мой и той не ме е представял като нещо повече от госпожа Уинтърс. Може да съм му братовчедка, доколкото тя знае. Засега косата на Алисън е в безопасност, но ако тя отново ми пресече пътя, не мога да дам същото обещание.
След пазаруването Дориан прибира чантите ми в колата си и настоява да слезем до един от близките ресторанти, въпреки че вали. Не се оплаквам, той е в толкова весело настроение, че няма как да рискувам да го разваля с повърхностните си грижи. Влизаме в малко италианско ресторантче с червени карирани покривки и свещи, подпрени в празни бутилки от вино. Малко клиширано, но чарът не се губи.
– Чу какво ми каза Алисън – казва Дориан, след като се настаняваме с чаши вино.
– Чух и не е моя работа – казвам просто и поглеждам към менюто. Избягвам контакт с очи, за да покажа умишлено на Дориан, че не съм разстроена от срещата, макар че това далеч не е истина. Уф! Защо това изобщо има значение за мен?
– Това е. Не искам да имаш чувството, че крия нещо от теб. Както казах, винаги ще бъда честен. Освен това имам предложение за теб.
– А? Какво? – Казвам с вдигната вежда, като поглеждам към красивото му лице. Дори облечен в обикновени дънки и лек пуловер, Дориан спира дъха ми. Как може да не съм хипнотизирана от него?
– Както казах, аз съм само част от собствениците на бутика. Човекът, който всъщност управлява ежедневните неща, може да отсъства за известно време. Исках да видя дали ще се заинтересуваш да управляваш магазина. И ако ти хареса, може би да го превърнем в нещо постоянно. В такъв случай бих закупил бутика изцяло.
– Шегуваш се – казвам аз, явно зашеметена.
– Не, не се шегувам – отговаря Дориан, сгъва ръце пред себе си и след това опира брадичка на тях. – Имам нужда от човек, на когото мога да се доверя, и разбрах, че не си заинтересована да работиш в мола още дълго време. Все още не си ми казала с какво смяташ да се занимаваш, след като завършиш.
– Защото и аз самата не знам – казвам с нотка на срам. В интерес на истината няма много неща, за които да съм сигурна. А с неотдавнашното разкриване на самоличността ми, двусмислието ми е на върха на всички времена. Отпивам солидна глътка вино с надеждата да преглътна несигурността си. – Значи това предложение не е от съжаление, нали? Просто се нуждаеш от човек за тази работа, на когото можеш да се довериш?
– Правилно – кимва Дориан.
– Добре, в такъв случай ще помисля. Благодаря ви, че ме информирахте – казвам малко по-официално, отколкото възнамерявам. – Сигурен ли си, че нямаш друг приятел, който да е по-подходящ да ръководи бутик от висок клас? – Възможността би била чудесна и определено би ми осигурила средства, за да се изнеса. Просто искам да съм сигурна.
– Не, нямам – заявява твърдо Дориан.
Поглеждам го с циничен поглед.
– Не вярваш на никого или нямаш приятели? – Не, не може да е вярно.
– И двете. – Безгрижното настроение на Дориан се е разсеяло и ледената му фасада се е свлича с тъмни буреносни облаци, които заплашват да ни затрупат след обяда. Но зад студеното му поведение съзирам нещо друго. Тъга.
– Дориан, всеки има приятели. Това не може да е вярно. Погледни колко открит беше при запознанството си с мен. И ако можеш да се довериш на мен, сигурна съм, че има и други хора, на които да имаш доверие. – Съжалявам, че го повдигнах като въпрос, но ако си прехапвам езика всеки път, когато засегна нерв, никога няма да го опозная.
– Не. Няма. – Дориан се протяга и отпива глътка от червеното си вино. След това очите му се впиват дълбоко в моите. – Имах един приятел веднъж. Най-добрият ми приятел. По-скоро като брат. Но неговата слабост и омраза към себе си доведоха до смъртта му. Можех да го спра, трябваше да го спра. Но не го направих. Не бях много добър приятел за него – казва Дориан тихо.
Смаяна съм от тъжния му разказ. Най-добрият му приятел е починал и той се чувства донякъде отговорен. Как да реагирам на това? Протягам несигурно ръка към него и я оставям да легне нежно върху неговата.
– Съжалявам – е всичко, което мога да кажа. Фактът, че Дориан е решил да се отвори пред мен, стопля сърцето ми. Той наистина ми има доверие. Защо?
– Имах чувството, че ще го кажеш – усмихва се той и поклаща глава. – Нищо, което ти или някой друг бихте могли да направите. Той направи своя избор. Спомням си колко невероятно упорит беше. – Дориан се ухилва при този спомен. Изглежда толкова замислен и носталгичен, просто ми се иска да мога да споделя този спомен с него.
– Scusami Signor, Signora – намесва се дружелюбният, рошав италиански джентълмен, който предполагам, че е собственик на ресторанта. – Готови ли сте да поръчате?
Бързо отдръпвам ръката си от тази на Дориан. Той леко помръдва в отговор и кимва на по-възрастния мъж, след което ми прави жест да започна с поръчката си. Избирам нещо просто: Tortellini alla Panna, а Дориан избира печени на фурна ригатони.
– Защо направи това? – Дориан пита, след като мъжът се оттегля в кухнята.
– Какво направих? Питам с недоумение.
– Издърпа ръката си от моята.
Вдигам рамене.
– О, не знам. Рефлекси, предполагам.
– Докосването до мен притеснява ли те? – Пита просто Дориан. Той не е разстроен или обиден, а любопитен.
– Не. Изобщо не. Това ме кара да се чувствам… добре. Предполагам, че просто не съм свикнала с публичните прояви на привързаност. – Не го бях осъзнала преди този момент. И със сигурност никога не съм искала Дориан да почувства, че това има нещо общо с него.
– Това също ме кара да се чувствам добре. Да те докосвам – промърморва замислено Дориан.
– Защо мислиш, че това е така?
– Истината ли? – Пита Дориан, протягайки ръка, за да хване и двете ми ръце. Палците му галят кокалчетата на пръстите ми, като предизвикват малки тръпки по цялото ми тяло.
– Разбира се. – Гласът ми звучи толкова различно. Той е висок, почти писклив. Звънливо сопрано. Прочиствам гърлото си.
Дориан се усмихва, сякаш също чува разликата.
– Мисля, че сме като два отделни мощни прилива на енергия и когато се сблъскаме, се възпламеняваме, създавайки фойерверки. Химия, скъпа моя Габриела. Нашата химия е взривоопасна – заявява той, сякаш отговорът е бил пред лицето ми през цялото време.
– Мислиш ли, че това е всичко?
– Може би, а може би не. Може би малко съдба. Може би малко магия. – Устните на Дориан се превръщат в дяволита усмивка и аз знам, че си играе с мен.
– Точно така, защото ти вярваш в магии. – Намирам се на опасна почва. Главата ми крещи: „Прекъсни! Абортирай!“, но устата ми продължава да се движи по дяволите. – И твоето обяснение за това е?
– Как може да не вярваш в магията? Науката и логиката не могат да обяснят всичко. Чувала ли си за онези хора, които могат да движат предмети с ума си? Или могат да виждат неща, които другите не могат, защото са отключили спяща част от мозъка си, нали?
– Да – казвам предпазливо. Накъде отива той с това?
– Ами ако ти кажа, че това няма нищо общо с функцията на мозъка им? Че те просто са били предопределени да правят тези чудодейни неща? – Очите на Дориан са диви от вълнение. Той вдига ръцете ми към устата си, за да целуне нежно кокалчетата ми. – Магията ни събра. Можеш ли да го обясниш по друг начин?
Аз съм озадачена. Това е най-импулсивното, нелогично и оживено поведение, което някога съм виждала у Дориан. Но знам, че това, което казва, е вярно, колкото и нелепо и пресилено да звучи. Поклащам нервно глава, знаейки, че трябва да прекратя това още сега. Този разговор е стигнал достатъчно далеч. Подобни разговори само ще ни убият и двамата. Но не мога да се сдържа, имам нужда от отговори. А Дориан изглежда твърде готов за тях в настоящия момент.
– Дориан, какво знаеш за хаитянското вуду?
Дориан смръщва вежди и поклаща глава на една страна. Той свива рамене.
– То е създадено от африканци, поробени от французите. Те се покланят на различни божества, но най-вече на едно. В повечето случаи това са песнопения и танци, макар че някои по-крайни последователи си спечелиха лоша репутация. Досадно е. Познавам някои, които са ядосали неподходящите вудуисти и са си навлекли истинско главоболие – засмива се Дориан. Това е най-лекомисленият момент, в който съм го виждала, дори като се има предвид сериозният характер на разговора ни. – Най-добре е да ги избягваш на всяка цена. Не си заслужават неприятностите. Този вид магия е противоестествена.
– Откъде знаеш всичко това, Дориан? – Питам подозрително.
Той вдига рамене с безгрижие.
-Общоизвестен факт.
Ястията ни пристигат, преди да успея да задам още въпроси, въпреки че апетитът ми се е разсеял. Единственото, за което мога да мисля, е за масата информация, която съм научила на червено вино и хлебни пръчици. Дориан казва толкова много, но това може да бъде погрешно разбрано като непринуден разговор. Трябва ли да гледам на него като на такъв? Дали той просто води светски разговор? Със сигурност, ако беше свързан със Светлината или Мрака, нямаше да ме провокира. Щеше да е агресивен, дори убийствен. Дориан иска да му се доверя. Той иска да го познавам. Иска да го обичам.
– Понеже повдигна въпроса, разкажи ми за приятелите си, Габриела. – Дориан се усмихва.
Боже, той е в добро настроение днес. Не виждам защо, лекият дъждец се е превърнал в проливен дъжд. Отпада перфектно изправената ми коса.
Изправям се с весела усмивка. Най-накрая нещо, което мога спокойно да обсъдя.
– Ами запозна се с Морган. Тя е страхотна. Уравновесена, красива, вярна до крайност. Малко разглезена принцеса, но аз мога да се справя с това. Тя е драматична, претенциозна, шумна и понякога плитка като детски басейн. – Усмихвам се искрено. – Бруталната ѝ честност компенсира това. Харесва ми някой, който може да ми го каже направо, без да се притеснява. Това ме кара да го уважавам повече.
– Звучи като шепа хора – отбелязва Дориан, като взема малко паста от вилицата си.
– О, това и още нещо. От няколко години сме най-добри приятелки. Странна двойка за повечето външни хора, но изглежда, че ни върви. Уравновесяваме се една друга. Всеки път, когато сме с Морган, със сигурност ще е взрив.
– А момчето? – Пита Дориан. Тържественото му изражение ми подсказва кого има предвид. Джаред.
Посягам към чашата си с вино и допивам съдържанието ѝ с една голяма глътка. Дориан ми е обещал честност. Дължа му същото уважение.
– Джаред. – Кимам с глава, потвърждавайки мислите на Дориан. Очите ми остават в чинията, докато си спомням за най-близкия си приятел. – Джаред вероятно е единственият човек, който ме познава най-добре. Той е грижовен, забавен, с него се говори лесно. Никога не ми се налага да крия коя съм с него. Да си около него е успокояващо. Той има един от онези духове, знаещ ли? Когато съм с него, сякаш ми е лесно да дишам. – Поглеждам с неохота, за да срещна очите на Дориан. Той е замислен, сякаш се опитва да разбере какво казвам.
– И ти го обичаш – казва той просто.
– Какво? – Уау. Как, по дяволите, е измислил това?
– Ти го обичаш – повтаря той. Не е ядосан, просто констатира факт. Факт, който се опитвах адски много да прикривам.
В духа на честността кимам леко с глава.
– Мислех, че е така. Но той не отвърна на тези чувства. Не и когато имах нужда от него.
Срамувам се. Чувствам се като такава курва, признавайки чувствата си към друг мъж на мъжа, с когото спя. Неудобството дори не започва да обобщава това.
– Той също те обича – казва Дориан и поема още една вилица от храната си. Той все още е лекомислен, изобщо не е смутен. – И грешиш, ти наистина криеш коя си с него.
Добре, това е всичко. Няма как да ям след това. Какво знае той за връзката ми с Джаред? И кой е той, че да ми казва, че не съм себе си с него?
– И откъде знаеш това? – Казвам с натрупан слой напрежение. Има теми, които са просто забранени. Джаред е една от тях.
– Виждал съм как те гледа. Виждал съм как ти гледаш на него. И как току-що го описа… Не е трудно да се интерпретира – усмихва се Дориан въпреки сериозния ми поглед. – И ако наистина беше себе си с него, щеше да разкриеш какво наистина чувстваш. Нямаше да си тук с мен. И все пак седиш тук. Защото е по-лесно да се преструваш с някого, който едва ли те познава, отколкото да бъдеш себе си с някого, който те обича заради всичко, което си.
Взирам се невярващо в Дориан, напълно объркана от казаното от него. Той е толкова прав. И все пак го мразя за това, че извади наяве най-големите ми страхове и съжаления. Джон Мейър свири на повторение в главата ми, молейки се някой да спре този влак на живота, да забави темпото, за да може да се върне към това, което някога е било. Към по-простите дни на младостта и забравата. Всичко се движи твърде бързо за мен. Не съм готова да призная на никого коя съм и каква съм. Особено не и на Джаред. Неговото мнение за мен е онова, което има най-голямо значение.
– Не се притеснявай, тайната ти е на сигурно място при мен – промърморва Дориан. Сериозно? Той гаври ли се с мен?
– Дориан, не знам какво си мислиш, че можеш да знаеш за мен, но нека изясним едно нещо. – Избутвам чинията си напред, с което показвам, че съм приключила с храната си и с хапливите забележки на Дориан. – Аз съм такава, каквато съм. И това, което избирам да разкрия на приятелите си, си е моя работа. И ако и когато укривам информация, това няма нищо общо с моя комфорт. То е за тяхна защита. Хората в живота ми не са за еднократна употреба, Дориан, те са всичко за мен. И независимо дали ти харесва, или не, ти си един от тези хора. Не съм тук с теб, защото бягам от чувствата си към Джаред. Ако исках да бъда с него, щях да бъда с него. Тук съм с теб, защото искам да бъда. Всъщност имам чувства към теб. Съжалявам, но понякога вагината ми и сърцето ми се срещат на обща почва. Но не се притеснявай, свикнала съм с разочарованията. Разбирам, че става дума само за секс. Просто двама възрастни, които се забавляват по взаимно съгласие, нали?
Дориан нежно потупва устата си със салфетката и я поставя на масата. Слага приборите си и също така отмества чинията си.
– Габриела, мислиш ли, че усещам, че гледаш на мен като на някаква утешителна награда? Като алтернатива на онова, което е можело да бъде с детската ти любов? Точно обратното. Ти едва сега живееш. И изживяваш този нов живот с мен. Не бих могъл да бъда по-щастлив. Виждам те такава, каквато си, Габриела. И това, което виждам, е наистина красиво. Опитваш се адски да прикриеш истината с тази глупава игра на твърдо момиче, но аз виждам през теб. По дяволите! Виждам те. Не можеш да ме заблудиш. Знам, че никога не бих могъл да се конкурирам с това, което имаш с Джаред, и не искам. Искам само теб. Искам само да съм тук. Искам да бъда там, където си ти. Защо не можеш да видиш това? Защо толкова се страхуваш да чувстваш?
Дориан ме поглежда за реакция, а аз мисля само за това как, по дяволите, ще преглътна огромния възел в гърлото си. Очите ми са широко отворени и не мигат, защото ако мигна, по зачервените ми бузи ще се търкулнат мазни, солени сълзи. Бързото издигане и спускане на гърдите ми не прикрива вълната от емоции, която заплашва да ме удави тук, на тази маса.
– Дориан, съжалявам, трябва да си тръгвам – измъквам се от мястото си, точно когато първата сълза се откъсва от окото ми. Чувам смътно как той ме вика по име, докато си проправям път към вратата и се хвърлям в проливния дъжд.
Потапям се под тентата на ресторанта в опит да остана суха, докато сълзите се стичат по лицето ми. Секунди по-късно се появява Дориан, който яростно ме търси, очаквайки да съм избягала в проливния дъжд. Той моментално се успокоява, когато ме вижда облегната на витрината на магазина, премазана и със сълзи на очите.
Дориан бърза към мен, без да обръща внимание на дъжда, и ме обгръща здраво с ръце. Придърпва лицето ми към гърдите си, без да обръща внимание на размазаната ми от сълзите спирала. Той ме утешава. След като в общи линии му казах да не се меси в делата ми и че съм влюбена в друг мъж, той ме утешава.
– Толкова съжалявам, Дориан – проплаквам тежко. Опитвам се да се овладея, но усилията ми са напразни. – Аз съм такава шибана каша! Не знам какво не е наред с мен! Толкова съжалявам!
– Шшшш. Тихо, мила. Всичко е наред, бебе – прошепва Дориан в косата ми. – Позволи ми да ти помогна.
Вдигам обляното си в сълзи лице, за да срещна неговото, опитвайки се да разбера какво точно има предвид. Дориан кимва успокоително и целува целомъдрено челото ми. След това притиска лицето ми и лазурните му ириси се превръщат в ледено сини, почти прозрачни, когато ги оставя да се слеят с лешниковите ми очи. Започват познатите изтръпвания и скоро не усещам нищо. Не чувам нищо. Нищо не виждам. Само мрак.

Назад към част 21                                                                   Напред към част 23

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!