Глава 3
Утринната светлина ме посреща с топли целувки на слънцето. Усмихвам се на иронията и разтривам уморените си очи. Струва ми се, че е твърде рано, но будилникът ми казва, че е близо до обяд. Прекарах по-голямата част от ранните сутрешни часове в четене на книгата на майка ми, докато не заспах, някъде около 4 часа сутринта. Бях стигнала почти до края, четейки за родната ми майка, Наталия, и нейните завоевания като лош късмет за Тъмния ловец, ловец на вражеската раса на магьосниците, който години наред е измъчвал нейния род, моя род. Усмихвам се на прочетения спомен, като ми се иска да можех да я срещна. Всеки, който може сам да примами и унищожи зъл противник, е адски страхотен в моята книга книга наречена „Живот“.
Чакай малко, значи приемам тази приказка за фантазия и мит? Мога ли наистина да вярвам в тези неща? Имам ли изобщо избор? Нищо в живота ми не е имало смисъл и най-накрая имам само мъничко надежда, че просто не съм паднала от небето или не съм се спуснала в устата на звяр. Трябва да се хвана за нещо, но мога ли наистина да се доверя на една приказка?
Благодарна, че в петък няма учебни занятия, аз се протягам, измъквам се от леглото и се подготвям да посрещна следващото си предизвикателство: майка ми – Дона. Тя има да дава сериозни обяснения, а аз имам куп въпроси. Трябваше през цялото време да е знаела за това откъде идвам. Защо не ми е казала? Сигурно подозира, че съм тук, объркана, наранена и ядосан на нея и на баща ми. Имам неутолимо желание да я затрудня и да я измъчвам с мълчанието си. Но тези пасивно-агресивни глупости никога не са били в моя стил. Слагам си гащичките на голямо момиче и се отправям към кухнята, където знам, че ще бъде тя, и решавам да се изправя лице в лице с това. Родната ми майка, Наталия, не беше пънкарка, както и аз не съм. Предполагам, че в това отношение ябълката не пада твърде далеч от дървото.
Проправям си път по коридора, като минавам покрай празния кабинет на баща ми. Той няма да се прибере до късно тази вечер и ми е интересно да разбера мнението му за моето внезапно откровение. Винаги е изглеждал толкова откровен с мен, никога не ме е третирал като дете и ме е оставял сама да вземам решенията си. В този случай обаче информацията беше укрита, така че не можех да си съставя мнение. Мръщя се разочаровано.
Кухнята е безупречно чиста, както и останалата част от къщата, освен стаята ми, разбира се. Дона е до мивката и мие блендера, с който направи смутито ми, което стои на масата за закуска. Изведнъж сутрешният ни ритуал ми се струва опорочен – лъжа, както и целият ми живот. Сядам и я чакам да потвърди присъствието ми. Изглежда, че не съм единствената, която се бави.
– Добро утро, скъпа – мрачно ме поздравява майка ми, докато подсушава перфектно поддържаните си ръце върху кърпа за чинии. Тя грабва чашата си с чай и сяда срещу мен, като ме гледа замислено. Може би очаква да избухна и да започна да крещя. Може би трябва да го направя. Тя прокарва пръсти през русата си коса в очакване на отговора ми.
– Добро утро, мамо. – Независимо от всичко, тази жена все още е моя майка. Тя ме е отгледала и заслужава уважението ми.
Дона мигновено се отпуска и ме дарява с унищожителна полуусмивка.
– И така… сигурна съм, че имаш въпроси. Нека започна с това, че никога не сме имали намерение да пазим тайни от теб. Трябва да разбереш. Трябваше да изчакаме подходящия момент – обяснява тя. Отпива глътка от чая си, отваряйки темата вместо мен.
– Правилното време? Как бихте могли да определите това? Цял живот съм се губила, не съм знаела къде да се впиша! И ти можеше да поправиш това! И чакаш през цялото това време, за да ми кажеш, че съм някакъв свръхестествен изрод?! – Усещам как кръвта ми започва да кипи и си спомням за мистичното сияние. Мигновено си налагам да се успокоя от страх, че това ще се повтори и ще изплаша до смърт майка ми. – Виж, не знам какво да мисля за всичко това. Дори не знам дали е истинско. Просто съм объркана.
– Е, нека започнем бавно и от начало. Колко си прочела? – пита тя.
– Много – отговарям аз. – Но не всичко. Стигнах до частта, в която, хм, майка ми, искам да кажа, Наталия открива, че Сянката я преследва. Тя се крие в гората, опитвайки се да се подготви. Знаеш ли, хм, хм, да възстанови силата си. Става по-силна – казвам аз, явно неспокойна само от това, че изричам думите на глас. Всичко това звучи като куп глупости, но ако искам да получа някакви отговори, трябва да говоря. Отпивам голяма глътка от коктейла си, за да отмия нежеланието си.
Дона си поема дълбоко дъх. Мога да кажа, че е нервна.
– Добре, така че какво искаш да знаеш?
– Познаваш ли майка ми?- Питам кротко. Чувствам се зле, като наричам Наталия своя майка, но тя е такава. Или е била.
– Да. Наталия ми беше голяма приятелка. – Дона си поема дълбоко дъх и ме поглежда в очите. – Тя ми спаси живота.
– Как? – Попитах. Добре де, не очаквах това да се случи. Не можех да си представя, че Дона някога ще бъде в опасност. Тя изглежда толкова… сигурна.
– Аз съм това, което хората наричат уикан. Малката сила, която имам, не ми е дадена по рождение. Това е по-скоро духовна връзка с природата. Сега не я практикувам много, защото искам да предпазя теб. Така трябва. Не можех да привличам излишно внимание към теб – обяснява тя.
– Чакай, какво? И какво… ти си вещица или нещо подобно? – Какво, по дяволите? Нима през последните 20 години съм ходила сляпа? Какво още сте скрили от мен?
– Не, ние не обичаме да казваме вещица. Това е по-скоро религия. – Тя отпива от чая си и ме поглежда. Кимвам ѝ, за да продължи. – Една нощ бях сама в гората и упражнявах едно заклинание. Един тъмен човек се приближи до мен. Нямах представа кой или какво е, но беше прекрасен и съблазнителен. Бях запленена, почти хипнотизирана от него. Никога няма да забравя студените му, заплашителни очи. Понякога те все още ме преследват нощем.
Дона видимо се разтреперва, стискайки здраво чашата си в дребните си ръце.
– Не си спомням много от случилото се, но следващото нещо, което си спомням, е, че се събудих върху мокра купчина листа, а Наталия беше приклекнала над мен. Тя ми каза, че за миг съм била омагьосана от Тъмния и волята му е била да ме убие и да придобие моята малка част от силата. Това е, което те правят, нали знаеш.
– Какво имаш предвид?
– Те омагьосват онези, които притежават магия, и изсмукват силата им. Убийството на жертвата им е това, което ги прави по-силни, по-могъщи. Плюс… други ползи. – Тя отново потрепери. – На този, който ме нападна, сигурно просто му е било скучно да си губи времето с моята нищожна магия. Бях като бълха, в сравнение със силата която притежаваше.
Дона се взира с трепет в чашата си. Мога да кажа, че споменът все още я тревожи, и се протягам да я потупам успокоително по ръката, за да я насърча да продължи.
– Наталия го спря, когато бях само на секунди от смъртта. После ме излекува. Можеше да ме остави там да умра, за да избегне разкриването на това, което е, но не го направи. Тя беше добра. Дължа ѝ всичко. – Чувам емоцията в колебливия глас на майка ми. Мога да кажа, че тя се е погрижила добре за нея, и това ме кара да пожелая да опозная майка си по този начин.
– Значи тя те е спасила. Какво се случи с човека? Магьосникът, който се опита да те убие? – Питам я. На ръба на стола си съм, но вече знам отговора на въпроса си.
Очите на Дона потъмняват, а дишането ѝ става повърхностно.
– Тя го уби.
Това сигурно все още я притеснява след всичките тези години. Какво е направил той с нея? Но не смея да попитам за подробности, не и след като виждам колко силно все още я засяга споменът за нападението. Каквото и да е било, трябва да е било ужасно жестоко. Никога не съм виждала Дона толкова разтърсена.
– Тогава какво? Поддържахте връзка? Станахте приятелки? – Искам да отклоня разговора от мрачния спомен.
– Да, останахме. – Дона се усмихва и вдига поглед, сякаш си припомня някакъв спомен. – Тъй като вече имах зрение, вяра и приемане на свръхестествените сили отвъд мен, третото ми око беше широко отворено, тъй като Наталия използва толкова много от собствената си магия, за да ме излекува. Нещата станаха кристално ясни. Където и да отидех, виждах сила! Така че можех да разбера кой има нещо допълнително. – Тя ми намига.
– Тъмните и Светлите, маскирани на пръв поглед като обикновени хора – можех да ги видя. Беше невероятно и страшно едновременно. През цялото това време, мислейки си, че общувам с обикновени хора, бях в присъствието на огромна сила. Сила, която можеше да убие всички ни за секунди.
Тя поглежда надолу и поклаща глава. Когато връща погледа си към мен, в очите ѝ се четат състрадание и тържественост.
– Нямаш представа колко много има там. Толкова е смазващо, че не бих могла да отнема детството ти със знанието за всичко това. Ако сега се чувстваш объркана, представи си как би усвоила това като малко момиче. Никога нямаше да се освободиш от тревогите и страха. И, разбира се, потенциално би могла да разкриеш тайните, за които са умрели толкова много хора. Щяха да те затворят в психиатрична клиника. Или по-лошо. – Много по-лошо?
– Така че майка ми, Наталия, ти е помогнала. И на свой ред ти ме прие? – Искам да разбера как и защо Наталия е трябвало да умре. И защо е избрала Дона и Крис да ме защитават и да се грижат за мен. – А какво става с татко?
Очите на Дона се разширяват от въпроси и опасения. Тя гледа навсякъде, но не и към мен.
– Хм, какво имаш предвид? – заеква тя.
– Знаеше ли, Крис. Баща ми – казвам малко по-снизходително, отколкото възнамерявам. – Той също ли я познаваше?
– О, да, Крис – издиша тя, а в гласа ѝ се долавя облекчение. Отбелязвам го и го запазвам за по-късно. – Той я познаваше. Тя е тази, която ме увери, че сърцето му е чисто. Тя каза, че той е естествен защитник и никога не би позволил на никого да навреди на тези, които обича. Бях толкова недоверчива и предпазлива към хората след нападението. Крис ми показа как да живея отново.
В очите ѝ има любов. Успокоявам се от това чувство, защото знам, че съм приета в истинско семейство, изградено от истинска любов. А не изградена хитрост, която да имитира нормално домакинство заради мен.
– Има ли още много като мен? – Питам. Изпивам остатъка от коктейла си, който вече е със стайна температура. Гадно!
– Има свръхестествени същества навсякъде около нас, но не… Никой не е като теб – усмихва се тя. Типични майки, които винаги мислят, че детето им е специално.
– Защо нямам никакви магически сили? Не съм ли и аз…. чародейка? – Думата звучи нелепо на глас.
– Не го правиш все още, но ще постигнеш. Огромна сила. Но не знам каква.
Огромна сила? За миг се замислям. Не мога да си представя да имам власт над когото и да било или над каквото и да било! Не мога да контролирам дори посредствения си среден успех, безнадеждния си любовен живот или скапаната си работа. На която, за съжаление, трябва да бъда след по-малко от час. Не съм готова да приключа този разговор, не и докато майка ми е толкова отзивчива. Как мога да работя, като знам, че наоколо бродят митологични същества? Сега мога да разбера притеснението на родителите ми да ми кажат по-рано.
След горещ, успокояващ душ, за да отмия миризмата на клубен дим от косата си, дълго се оглеждам в огледалото на тоалетката. Не изглеждам вълшебно. И няма нищо очарователно в мен. Бадемовидните лешникови очи ме гледат озадачено, търсейки отговори.
Какво съм аз?
Издишвам шумно и започвам да разресвам дългите си тъмни кичури. По-объркана съм относно самоличността си от всякога.
Оттеглям се в стаята си, за да избера тоалета. Един от многото недостатъци на това да работиш в универсален магазин за дрехи на дребно е да носиш стоките им като ходещи, говорещи билбордове. За щастие получавам доста значителна отстъпка и повечето от дрехите са поносими. Нахлузвам чифт дънки, тениска и равни обувки. Време е да се слея с обикновените смъртни!
Работата е толкова скучна и прозаична, колкото е била винаги. Вземам размери и регистрирам покупките по обичайния си роботизиран, но старателно учтив начин. Към 19:00 ч. отчаяно се нуждая от кафе и по време на почивката си отивам в Starbucks.
Сядам в удобен стол с любимото си лате и кифла и вземам списание, което някой е оставил. Това е пикантно женско списание, на чиято корица е написано „12-те най-добри орални трика, които ще накарат мъжа ви да се разтопи“. Извръщам очи и с неохота го отварям, опитвайки се да отвлека вниманието си от разкритията на деня.
След няколко минути безсмислено разсейване изведнъж ме обзема чувство на безпокойство. По гръбнака ми преминава тръпка, а тънките косъмчета по ръцете ми застават нащрек. Порив на студен въздух преминава през кафенето и ме кара да потреперя неволно. А ръката ми… отново изтръпва. Малки бодли като хиляди миниатюрни ледени висулки нападат същото място, където преди по-малко от 24 часа я бяха обгърнали най-красивите устни. Слагам списанието и отивам да си взема топлото кафе с надеждата да разсея внезапния студ. Едва тогава осъзнавам, че ме наблюдава познат, хипнотизиращ чифт ледено сини очи.
Дориан.
Назад към част 3 Напред към част 5
