С.Л. Дженингс – Тъмният принц ЧАСТ 6

Глава 6

– Много съжалявам, момиченце. Толкова, толкова съжалявам – промърморва Дориан в косата ми.
Вече е късно или много рано и някъде между разтърсващия ми оргазъм, последван от още по-жалки ридания, съм задрямала. Голото тяло на Дориан лежи до мен, плътно усукано около мен покровителствено. Знам, че той е изпълнен със съжаление, но и двамата знаем, че това е било необходимо. Аврора трябваше да му позволи да я диша. Просто не очаквах, че ще бъде толкова сексуално, толкова еротично. Мога само да си представя какъв е бил сексът за тях и макар да се опитвам да разсея мислите, те продължават да се прокрадват обратно в съзнанието ми. Аз не съм като тях, поне засега. Всичко в тях е необикновено – от физическото им съвършенство до неосезаемия начин, по който се движат. Разбира се, аз дори не мога да започна да си го представям. Това не е предназначено за мен. Ние сме от два различни свята.
– Спа ли изобщо? – Прошепвам дрезгаво. Все още съм прекалено засрамена, за да го погледна. Срамувам се, защото след това, на което станах свидетел, след това, което ми причини, аз все пак му позволих да ме има.
– Не. Не мога. Не и когато твоята болка ме осакатява така. Толкова ми е жал.
С изпъшкване се обръщам, за да преценя изражението на Дориан. Той очевидно е измъчен, макар че изглежда по-добре. По-млад. Очите му са се върнали към ослепителния си лазурен цвят и мога да кажа, че кожата му се е върнала към топлия си маслинен тен на слабата светлина.
– Всичко е наред, Дориан. Всичко е наред. Трябваше да се направи. И двамата знаехме, че ще е неприятно. Просто не очаквах да е толкова много – казвам, като гласът ми се пречупва накрая. – Винаги ли ще бъде така? Когато имаш нужда да бъдеш поправен?
– Да, но се надявам да не се налага да дишам някой друг освен теб. Никога. Разбираш ли защо не исках да те виждам всеки ден? Не исках да имам нужда от това. Да се нуждая от Аврора.
– Да – кимам. Ако знаех, че близостта ни ще доведе до това, че той ще има нужда от някой друг, освен от мен, особено от Мис Болезнено съвършенство, щях да бъда по-малко взискателна към него да прекарва всяка нощ с мен. Но аз имах нужда от него. Пристрастеността ми към него се засилва с всеки изминал ден. – Има ли нещо, което можем да направим? За да облекчим… желанието?
– Сега е по-трудно… когато сме свързани… но ще го проуча. Засега просто трябва да направим така, че всеки миг заедно да е важен.
Поглеждам замислено любовта на живота си. Той е прав. Не мога да се занимавам с нещо, което не мога да контролирам.
– Беше ли трудно и за родителите ми?
Дориан свива рамене.
– Тъй като и двамата бяха могъщи сами по себе си, тяхната размяна не беше толкова… зашеметяваща, колкото за теб и мен. Ти си примамливи за всички сили, не само за Тъмните и Светлите. Ще се намерят такива, които ще искат да използват тази сила за себе си.
– Това ли искаш да направиш? – Прошепвам, преди да успея да се спра. Мислех си го, не трябваше да се чува на глас.
По лицето на Дориан за миг проблясва срам.
– Част от мен иска. Чувствам се толкова… добре… силен. В природата ми е да го искам. А аз само съм опитал, само малка част от това колко силна ще бъдеш ти. Но ако ти го отнема, ще те убия, а аз не мога да понеса това.
– Ти каза, че ако спра да те обичам, ще умреш. Ами ако аз умра? Какво ще стане с теб?
Дориан дъвче долната си устна, докато обмисля въпроса ми.
– Ще живея.
– А ако ти умреш, какво ще стане с мен?
– Ти ще живееш.
– Ами ако спреш да ме обичаш? Това ще ме убие ли?
Дориан ме поглежда сериозно. Разговорът за смъртта го смущава, но това са неща, които трябва да знам.
– Да. Ще го направи. Но аз никога не бих го направил. Не мога да го направя.
Поклащам глава раздразнено.
– Дориан, не знам как Тъмните гледат на идеята за обвързване, но ти на практика ни свърза за остатъка от живота ни. Няма да ме искаш завинаги. И веднага щом се появи нещо или някой по-добър, аз ще умра. Разбираш ли това? Ще ме убие, ако ме оставиш!
– Планираш ли да искаш някой друг? Нима моята любов не ти е достатъчна? – пита той с равен глас. Как може да е толкова спокоен? Дори не сме определили връзката си, за бога!
– Не, Дориан, разбира се, че не. – Това е истината, никой не може да се сравнява с него. Той е сърцето и душата ми. Той е всичко мое. – Но трябва да знаеш, че това ме плаши. Казваш, че никога не би могъл да спреш да ме обичаш, но откъде да знам, че това е вярно? И не ми го казвай, защото не можеш да лъжеш! Аз знам това. Ти не знаеш какво ни очаква в бъдеще. Какво ще стане, ако издигането ме промени? Ами ако наистина се превърна в някакъв изрод?
Дориан се засмива леко и както винаги, смехът му ме кара да се усмихна въпреки болезнения характер на разговора.
– Това няма да се случи. Възнесението ще разкрие всяко забележително качество у теб и после ще го засили десет пъти. Не, сто пъти. Ще бъдеш по-невероятна, отколкото вече си. Няма да има сила на Земята, която да може да отрече силата ти. Те ще се покланят на земята, по която стъпваш.
Уау. Наистина ли щях да се справя с цялото това обожание? Да не говорим за огромното бреме на отговорността.
– А после какво? Какво ще се очаква от мен?
Той свива рамене.
– Единственото, на което мога да се надявам, е, че ще бъдем заедно, независимо какво ще избереш.
Заедно.
– И така, заедно ли сме? Искам да кажа, че просто никога не сме говорили за това. – Въпреки че той вече ни е свързал за цял живот. Няма страшно.
Дориан отново се ухилва.
– Би трябвало да го кажа! Но ако трябва да го обозначиш, ти си моя и аз съм твой. Както ти казах и преди, можеш да бъдеш каквато искаш за и с мен.
Усмихвам се инстинктивно. Той е мой. Дориан-Откачалката Скотос е мой. Точно така, кучки!
– Харесва ми да бъда твоя.
Дориан отвръща на влюбения ми поглед.
– Обичам го.
Часове по-късно, с яркото слънце над главата, пътуваме няколкото минути до Паралия. Дориан настояваше да спрем, преди да отидем в дома ми, за да съберем нещата ми. Той дори е уредил всичко по преместването.
– И така, какво искаш да видя, Дориан? – Питам, докато вървим по кратката пътека към апартамента, запазен за мен и Морган.
– Имам изненада за теб – усмихва се той. Протяга ръка и поставя ръката си в моята, след което я вдига до устните си, за да целуне нежно кокалчетата ми. Тялото ми мигновено реагира на докосването му и от върховете на пръстите ми и нагоре по ръката ми пониква поток от тръпки.
– Изненада? Какво сега?
Дориан вече настояваше да вземем един от обзаведените апартаменти, за да спестим пари от купуването на мебели. Ако знаех, че ще го напълни с плюшени дивани, тъмни махагонови високи маси и уреди от най-висок клас, щях да откажа. Апартаментът и без това беше прекалено голям, особено след като той не приемаше никакво плащане от никоя от нас.
Влизаме в луксозния апартамент, посреща ни мирис на кожа и прясно полирано дърво. С възхищение разглеждам високите сводести тавани и полилеите от ковано желязо. Ще трябва да свикна с живота тук. Само се надявам да свърша достатъчно добра работа в „Кашмир“, за да компенсирам това.
– През тук. В твоята стая – казва той, като ме води покрай кухнята от неръждаема стомана и надолу по коридора.
Морган настояваше да взема по-голямата спалня, въпреки че я уверих, че може да си я вземе. Само гардеробът ѝ може да запълни цяла стая. Мисля, че тя ще се почувства неудобно да вземе по-голямата, като се има предвид какво е направил Дориан за нас.
Влизаме вътре и аз почти се захласвам от гледката, която се разкрива пред мен. Дориан напълно е преобразил голите бели стени и дървените подове в нещо, което може да се опише само като напълно изумително. Светлосин цвят, подобен на лазурното синьо, заради което той изглеждаше толкова млад и свободен, облива три от четирите стени. Четвъртата е боядисана в бронзово сиво, а на нея се намира огромна рисунка със същия дизайн като висулката, която ми подари. Той представлява голямо кръгло огледало, украсено с блестящи бели кристали. Около тези кристали лежат черни, също толкова ослепителни. Рефлексно ръката ми полита нагоре към красивото ми колие, опипвайки с пръсти диамантите и нежния перлен център.
Под свещника се намира модерно, семпло, но стилно легло. То е много дорианско, с елегантната си черна завивка, бели чаршафи и редуващите се сини и черни възглавници. От двете страни на леглото са разположени прости нощни шкафчета, които се съчетават идеално с огромния скрин и гардероб, разположени на фона на сините стени. Стените са украсени с рамкирани черно-бели щампи на известни музиканти и художници. В един от ъглите е разположен плюшен черен шезлонг, отрупан със сини възглавници, и нещо, което изглежда е някаква звукова система. Тя е изключително опростена и далеч не прилича на моята дрънкаща докинг станция за iPod. Високоговорителите са миниатюрни, но съм сигурна, че издават достатъчно звук, за да развълнуват концертна зала. Всичко това е толкова зашеметяващо и повече, отколкото някога съм си представял.
– Дориан! О, Боже мой! Кога направи това? – Възкликвам, притискайки тялото си към неговото от вълнение.
– Докато ти спеше – усмихва се той лукаво.
Очите ми леко се свиват.
– Ти ме остави?
Дориан ми намига с познатата крива усмивка.
– Не.
Лицето ми се озарява от страхопочитание.
– Невероятно е. Благодаря ти. – Поклащам глава невярващо. – Никога няма да свикна с това колко добре ме познаваш. Понякога мисля, че по-добре, отколкото аз самата се познавам.
– Наистина ли мислиш така? – пита той с повдигната вежда.
– Знам, че е така. Погледни това място – казвам, като правя жест из стаята. – Никога не бих могла да измисля нещо подобно. А истината е, че не познавам и себе си. Всъщност не познавам своите симпатии и антипатии. Нямам никакви истински хобита. Знам само това, което ми е било заложено да знам. Това не е живот, това е мираж. Срещата с теб, това, че съм с теб, ми даде нещо истинско. Накара ме да осъзная кой наистина съм трябвало да бъда.
Дориан ме поглежда с любов и ми се струва, че е на път да ми каже, че през цялото време е знаел коя съм, че ме е обичал такава, каквато съм била. Вместо това той ме взима в ръцете си и ме завърта, като ме кара да изпищя. Озоваваме се на леглото и двамата се смеем, сякаш нищо друго на света няма значение. А в този момент нищо друго няма значение. Само аз и той. Завинаги.
– Сигурен съм, че знаеш какво харесваш – отбелязва той, надвесен над мен. Той се подпира на един лакът. – Виждаш ли. Това ти харесва, нали? – И с това Дориан разтрива с палец плата, покриващ лявото ми зърно.
– Мммм, да, харесва ми – въздъхвам и затварям очи.
След това Дориан се премества върху дясната гърда, като я докосва с пръсти все така нежно.
– А това?
– Това също ми харесва. Много – промърморвам аз.
Усещам как ръцете на Дориан се плъзгат под ризата ми, а пръстите му се плъзгат по голия ми корем. Докосването му предизвиква малки шокови вълни във всяко нервно окончание и от устните ми се изтръгва рефлексен стон. В следващия миг усещам влажността на топлия му език на пъпа си.
– О, Боже, Дориан. Това е толкова хубаво – казвам с пресипнал глас. Ръцете ми се спускат надолу, за да хванат шепа от косата му. Изведнъж главата на Дориан се вдига, а очите му трептят в бяло. – Какво става? – Питам с тревога. Сядам и се оглеждам яростно около себе си.
– Майната му! – изкрещява той, а очите му пламтят от гняв. Изправя се на крака, макар че човешките ми очи не забелязват движението. Забелязвам, че въздухът около него трепери.
– Какво? Какво е това? – По дяволите, какво направих?
– Това е Аврора. Нещо се е случило. Трябва да тръгваме – обяснява той и ме издърпва на крака.
Измъква ме от апартамента, като игнорира въпросите ми какво може да се е случило. След като се качихме в колата, той удари с юмруци по волана, разтърсвайки цялата кола, преди да ме погледне със съжаляващи очи. О, дяволите. Лошо е.
Противно на добрата си преценка протягам разтреперана ръка към него, опирайки я на предмишницата му.
– Какво е? Моля те, говори с мен.
– Много съжалявам, Габриела. Трябва да отидем в болницата.
– Защо, Дориан? Какво се случва? – Моля го.
Дориан поклаща глава, форсира двигателя на колата и с опасна скорост се измъква от паркинга. Той все още отказва да говори с мен, макар да знам, че усеща как въпросителните ми очи прогарят дупка в главата му.
Издишам развълнувано.
– По дяволите, Дориан! Кажи ми!
Дориан отново пренебрегва молбите ми, което ме кара да изкрещя нецензурни думи и да поискам да говори с мен точно в този момент. Сърцето ми се разтуптява и всички алармени звънци в главата ми зазвучават едновременно. Какво може да се е случило, за да се промени настроението му толкова драстично?
Дориан се втурва към болница „Мемориал“, като осветява в зелено всяка приближаваща се улична лампа. Той се концентрира, оголвайки зъби като злобно животно. Знам, че сигурно все още е в дълбок разговор с Аврора, и ме убива фактът, че не говори с мен. Въпреки че отказва да установи контакт с очите ми, виждам, че очите му блестят от силна ярост. Затихвам тирадата си за отговори и се опитвам да съсредоточа дишането си, усещайки познатото треперене на ръцете си. На път съм да изгубя разсъдъка си и ако Дориан не ми каже какво се случва, може да се окаже на огневата линия.
Когато най-накрая спираме на едно място в гаража на болницата, Дориан ме поглежда с тъга, изписана на красивото му лице. Гледката ме разболява и кара бурята зад собствените ми очи да утихне мигновено. Какво може да го тревожи? Какво му е казала Аврора?
– Любов моя, толкова съжалявам – промълвява той, като заглушава двигателя на колата.
– Дориан, какво става? Просто ми кажи – шепна аз.
Дориан затваря бебешките си сини очи и отвръща глава, сякаш изпитва физическа болка. Когато връща погледа си към мен, той е тъмен и тържествен. Никога не съм го виждала толкова разтърсен, толкова засегнат и това ме плаши.
– Имаше още един инцидент. Друга жертва – казва той накрая. – Убиецът се е върнал.

Назад към част 5                                                                 Напред към част 7

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!