ТИДЖАН – Картър Рид ЧАСТ 15

Глава 15

Всичко вътре се сви, болеше ме дори да дишам, но прехапах устна и продължих да слушам по-нататък.
― Франко не е поръчвал убийството на Ей-Джей. Всички си мислят, че е бил той, но всъщност поръчителя е бил Кристино.
Затворих очи и потръпнах, когато си спомних картината от онзи ден и как брат ми се молеше.
— Моля те, Том, моля те недей.
Гласът на Картър стана дрезгав.
― Беше Том, по-малкият брат на Кристино, – каза той. И гледайки ме внимателно добави – Но ти знаеш това. Ти беше там.
В съзнанието ми се появи агонизиращият спомен: Том, вдигна бухалката, и…
― Да.
Отново се опитах да се изплъзна от скута му. Но Картър ме държеше през бедрата и не успях. Притисна ме към него и продължи, но вече с по-тих глас прошепна в ухото ми.
― Бях горе. Ей-Джей идваше при мен и аз го видях, но нищо не можах да направя. Не можах дори да отворя прозореца, за да извикам. По дяволите аз не можах да направя нищо, въпреки че се опитах.
Той е бил там. Отворих широко очи, притискайки се в гърдите му. – Той е бил там. Това е просто немислимо.
Ръката му започна да ме гали по косата и той продължи.
―Когато това се случи, не можех да отместя поглед. Когато те го удариха с бухалката по главата, в същият момент всичко се промени за мен, Ема.
― Боже мой. – Въздъхнах тежко и се сгуших в него.
― Вече знаех, че ще ги убия, но когато от вентилационната шахта излезе ти… нещо се пречупи в мен. Ти… ти! Ти беше видяла всичко. Те направиха това пред очите ти. Като на лента превъртях случилото се в главата си. И разбрах, че те не знаеха, че ти си била там. Не можеха да знаят, защото – ръката му затрепери в този момент – ако знаеха, щяха да убият и теб. Или още по-лошо. Щяха да те вземат със себе си.
За миг изчезна всяка сдържаност в него, беше заменена от ледена ярост, която го беше превзела от онзи ден насетне.
― Убих ги всичките, Ема. И бих го сторил отново. И ще го направя отново. Още същата вечер отидох в дома на Том. Преобърнах всички стаи. Прерязах им гърлата… В един момент дойдоха още, бяха твърде много… аз използвах оръжията им.
Стисках ризата му. Беше се сбръчкала на топка в ръцете ми. С омраза слушах всичко, което той каза, но имах нужда да го чуя. Част от мен желаеше да бъда там също, да им отмъстя, нещо за което сега можех само да слушам. Опитвайки се да се контролирам, бях прехапала устната си толкова силно, че скоро почувствах вкусът на собствената си кръв. Но не спрях да стискам, стисках все по-силно, опитвайки се болката да ме върне в реалността.
Гласът на Картър ставаше все по-отдалечен, докато потъвах в спомените от онзи ден. Той пое дълбоко дъх. Гърдите му се издигнаха и спуснаха бавно.
― Няма да разказвам всичко. Не искам да ти създам нови кошмари. Когато приключих в къщата, тръгнах към Синия Чип и застрелях също и Кристино. И двамата му охранители, и шофьорът му, точно в офиса където ги намерих. Там имаше и други хора, които не познавах, но все пак убих и тях. Убих всички… за теб.
Той се поколеба за миг и се замисли. А аз не помръдвах, бях се вкопчила за него и продължавах да хапя устните си, до кръв. Усетих дори как кръвта се стичаше по брадичката ми и капеше върху гърдите му. Но това сякаш нямаше значение.
― А след това си отишъл при Маурицио? – промълвих с дрезгав глас. Болеше ме да говоря дори.
― Излязох от Синия Чип и взех такси до склада им. Харви се оказа първият човек, който ме видя. И бях голям късметлия, че беше точно той. Целият бях в кръв. Не знаех откъде беше, не помнех да съм докосвал тела, но тя беше по дрехите ми и покриваше цялото ми лице дори. Странното беше, че таксиметровият шофьор не е звъннал в полицията. Спокойно можеше да го направи. Когато стигнахме, излязох от колата, и Харви ме видя. Той ме помнеше от баща ми. Двамата бяха приятели по бутилка и знаех, че той никога не одобряваше побойте ми.
Спомних си, че Картър спеше у нас почти всяка вечер, промъкваше се през задната врата. Той никога не говореше за това когато бяхме деца, а сега, когато се върнах в живота му, също не повдигна темата. Спомних си една от нощите. Той лежеше на нашия диван, пребит и кървящ. Не знаех какво да кажа. Ей-Джей упорито се правеше, че не забелязва нищо, защото така искаше Картър. Но аз не можех да не забележа. В онази нощ легнах да спя на пода до него, по едно време през нощта се събудих, защото кракът му се изплъзна от дивана и се стовари върху моя. Аз не помръднах няколко часа. Лежах неподвижно, докато Картър не си махна кракът. Когато той се събуди, не обели нито дума. Просто стана и тръгна обратно към къщата си. Тези тежки спомени ме накараха почти да заплача отново, но се въздържах. Когато Картър поиска да говори за това, аз ще бъда до него.
― Харви гарантира за мен. Каза, че съм добър боец и може да ми се има доверие.
Останалото го знаех. Приеха го в редиците си, а той направи още няколко масови убийства в следващите години. Когато социалните служби ме взеха и аз започнах да обикалям из приемните семейства, чувах историите за Картър Рид. Хладнокръвният убиец на мафията. Историите спряха, когато завърших гимназия. И вече в първата ми година в университета разбрах как той се беше издигнал нагоре. Откриха Инфинити, а след това още няколко подобни клуба. Четири години по-късно Картър Рид се беше превърнал в легенда.
А сега той ме държеше в прегръдките си. Целуна ме нежно по бузата, и прошепна.
― Франко Дънван зае мястото на Кристино в семейство Бартел. Те разбраха, че аз направих всичко това заради смъртта на Ей-Джей. Че той беше моят най-добър приятел. И затова Франко те избра за своя мишена.
― Какво?
Той кимна, гледайки ме със съжаление.
― Но те не успяха да се доберат до теб, успях да ги спра. Франко искаше да отмъсти за Кристино и да си спечели име, – разтърси Картър глава, – въпреки че лидерите никога не биха го позволили. Ти беше твърде млада и невинна. Но това не попречи на опитите на Франко, той просто действаше тайно.
Цялото тяло ме болеше. Боеше ме да дишам, да чувствам и да мисля. Но въпреки това успях да промълвя.
― Опитвали са се да стигнат до мен? През цялото това време?
Той кимна, обгръщайки лицето ми с ръцете си.
— Защитавах те през целия ти живот, Ема. Майк и Томас са просто последните от дълга редица охранители, които те държат под око. През целият ти живот, още от онзи ден до сега. Всичко това беше за теб. – Той се намръщи. – В деня когато ти дойде при мен на входа на мезонета трябваше да има охрана. Но той отишъл до тоалетната и ти си се измъкнала, обаче останалите са те последвали. – Той се засмя. – Просто не можех да повярвам. Той се закле да не ме разочарова отново.
Цял живот? Грижел си се за мен? Цял живот? – Не го побираше главата ми. – Стой чакай малко, оказва се… – Направих рязко движение.
― Знаел си за Джеръми Дънван, преди още да дойда при теб? – Той кимна, очаквайки реакцията ми.
Започнах пак да се паникьосвам. Напрегнах се. В гърдите ми сякаш нещо заседна.
Но… как… някаква глупост е това. Знаел е, но как? И защо си чакал да дойда сама?
Извърнах главата се, опитвайки се да разбера всичко, но той ме обърна към себе си отново. Погледът му блестеше от нежност и любов. Прокара палеца си по бузата ми.
― Моите хора се погрижиха за тялото и пистолета. Ето защо за сега той е считан за изчезнал.
― Но ти не ми каза нищо…
Спомних си за вътрешната истерия и паниката от случилото се, защото Франко Дънван щеше да ни убие. Конвулсивно въздъхнах, а сърцето ми отново започна да бие учестено.
― Знаех, че ще се уплашиш и ще изпаднеш в истерия, но това беше твое решение. Затова реших да не се намесвам и да те оставя да решиш сама. Винаги съм искал да останеш свободна колкото се може по-дълго, но когато дойде при мен…
— Твоите хора знаеха ли, че ще дойдох в Инфинити?
Той кимна.
― Вече се връщах, когато ми се обадиха. Знаех, че си там и си решила да дойдеш при мен сама. – Той наведе брадичката ми и ме погледна право в очите. – Най-накрая.
― И ти си направил всичко това за мен?
― Бих започнал война заради теб.
Отново ми секна дъха. Струваше ми се, че сърцето ми ще изскочи от гърдите. Той постави ръката си на бедрото ми и бавно я премести от вътрешната страна. Затворих очи и се опрях челото си в неговото. Ръката му се плъзна под роклята ми и след това под бельото ми. За втори път тази вечер. Поех дълбоко дъх в очакване, а той проникна дълбоко в мен. Усещах горещия му дъх по лицето си, но не се движех. Не исках да се движа. Ръката му започна да се движи бавно напред-назад, а аз се разтреперих от страст. Когато вкара втория пръст и продължи в същия ритъм, отворих очи. Картър беше толкова близо. Той ме погледна в очите и ускори темпото.
Опитах се да се сдържа, но не успях. От мен излезе тих стон.
Той се усмихна едва забележимо и хвана с другата си ръката тила ми. Стисна ме доста силно, но в този момент нямаше значение. Преодолях малкото разстояние между нас и докоснах устните си до неговите. Фитилът беше запален. Аз вече горях, а когато устните ни се докоснаха, почувствах го като взрив вътре в мен. Пламнах цялата. Устата му се разтвори, устните му очакваха моите. Той искаше да го пусна вътре. Аз бих му дала и направила всичко. Обичах този човек. Прегърнах го още по-силно, обгръщайки раменете му. Но никак не успявах да бъда достатъчно близо.
— Ема — прошепна той, без да се отдалечава от устните ми. Езиците ни се докоснаха.
― Картър.
Точно в този момент колата рязко зави и аз залитнах на страна. Щях да се ударя във вратата, но Картър ме хвана. Задържа ме на място, той натисна бутона на тавана.
― Джийн?
Същият тих глас от клуба му отговори:
― Сър, три автомобила.
Картър спря за миг, замислен. Тогава той ме свали от коленете си и ме спусна на пода. Погледът му се промени, на лицето му сякаш се появи студена маска. Това вече не беше Картър, когото познавах, който ме прегръщаше и целуваше. Сега до мен беше убиецът и в тази секунда всичко се промени. Времето се забави, секундите течаха в такт със сърцето ми.
Колата започна да намалява. Картър бръкна в един тайник и извади пистолет. Черен, гладък и смъртоносен. Държейки го в ръка се приближи до вратата. И тогава, като ураган той изскочи от колата. Аз подскочих, а колата спря рязко. Вратата се разтвори до край. Отпред имаше хора. Тогава чух свиренето на спирачките на друга кола. Чуха се крясъци. Прозвучаха изстрели. Някой се развика.
Отворих уста, опитвайки се да чуя, но не успях. Сякаш върху мен беше хвърлено наметало. Въпреки че видях всичко, не успях да чуя почти нищо. Всички звуци ми се струваха приглушени. Тогава сякаш главата ми избухна, почувствах остра болката и слухът ми се върнаха.
― Картър… извика някой. Може би Майк? Сърцето ми зачести, и сякаш усещах всеки негов удар дълбоко в мозъка си.
Запълзях към вратата.
(Бам! Бам!)
Олюлях се настрани, когато някой се блъсна в колата. И бързо се отблъсна от нея с гърлено ръмжене.
― Картър!
Вече някой друг. Може би Джийн?
Туптенето на сърцето ми отекваше в ушите ми. Опитах се да се хване за кожената тапицерия, но напразно. Продължих бавно да пълзя по пода и накрая се озовах близо до отворената врата.
(Бам! Бам!)
Погледнах назад с ококорени очи. Сърцето ми почти изскочи от гръдният кош. Но се съвзех и стиснах зъби. – Аз съм част от това, което се случва. И негова причина. Трябва да видя…
Извадих глава от колата опитвайки се да видя какво се случва, но веднага бях прикрита от няколко чифта крака. Те образуваха жива стена пред отворената врата, а аз се свлякох на земята. Усетих парене, но много отдалечено, едва осезаемо. Успях да коленича накрая и погледнах между краката на защитниците си. Те стояха с готови пистолети.
Видях Картър в далечината. Той беше зад колата, която спря зад нас. Имаше и друг автомобил, които стоеше настрана и беше изоставен. Всичките му врати бяха отворени, а вътре започна пожар. Пламъкът се разгоря и нощното небе се изпълни с дим. Ужасна гледка, но не можех да откъсна очи от Картър. Над него имаше улична лампа и видях как вдигна на крака някакъв мъж, удари го с приклада на пистолет, а онзи падна на земята в безсъзнание. Тогава Картър се огледа. Той изглеждаше спокоен. Не беше уплашен като мен. А може би не, и той също не беше спокоен. Поех си рязко въздух и преди да успея да извикам. Той примигна обърна се светкавично, вдигайки пистолета си и изстреля два куршума. Тялото на друг падна върху капака на близката кола, и се хлъзна на земята. А пистолетът му се хлъзна по асфалта и спря под нашата кола, много близо до мен. Посегнах към него.
Не знаех какво правя. Просто исках да помогна. Стиснах зъби, протегнах още повече ръката си. Връхчетата на пръстите ми докоснаха метала. Оказа се, че е много горещ и аз го обърнах за да го вземете по-лесно. Докато пръстите ми се затваряха върху дръжката,
Усетих как ме вдигат на крака. В ръката ми имаше пистолет.
Изумен, Майк ме вдигна във въздуха. Краката ми висяха, едва докосвайки земята. Той стисна ръката ми силно до болка, но в момента всичко, което ме интересуваше, беше пистолетът. И Картър. – Къде е Картър? Отново погледнах наоколо.
Той се биеше с друг мъж в момента. Който беше двойно по-голям от самият него. Той замахна с юмрук. Картър го избегна и със светкавично движение заби лакът в лицето му.
Противникът му залитна назад, а Картър използва това и го удари в коляното. Мъжът падна, но Картър не спря. Той вдигна пистолета си и силно го удари с дръжката. Мъжът падна по гръб.
(Бам! Бам! Бам!)
Отново прозвучаха изстрели.
Картър се огледа. Очите му се разшириха, когато ме видя притисната към гърдите на Майк. После рязко вдигна пистолета си насочвайки го право към нас.
Гледах всичко това с някакъв болезнен интерес, без да осъзнавам какво се случва всъщност. В този момент пръстът му натисна спусъка.
― Ох!
Майк се обърна рязко и ме повлече със себе си. Видяхме зад нас човек свличащ се на земята. Картър го застреля. Кръв течеше от челото му, а пистолетът му падна на земята до него.
― Бързо, изведи я оттук!
― Сър?
Картър изтича обратно към нас. Той ни махна с ръка.
― Отведи я. Веднага!
Майк буквално ме хвърли в колата и седна до мен. Той ме свали на пода и колата потегли.
― Не! – Опитах се да стана. – Картър!
Но ръката на телохранителя натисна главата ми и ми попречи да се изправя. Майк се наведе и извика в ухото ми.
― Той ще се оправи.
― Картър!
Майк поклати глава и прошепна.
— Той ще се оправи, Ема. Загрижен е преди всичко за твоята безопасност.
― Не! – Опитах се да го хвана за ръката, за да се освободя и да се върна обратно при Картър. – Той остана там.
― Не. Майк отново поклати глава, този път ме държеше и с двете си ръце. – Там има втора кола. Той ще се върне с нея.
Отдалечихме се твърде много. Знаех, че не мога да се върна вече и се вслушах в думите на охранителят. Картър ще се прибере с другата кола. Задължително. Всичко ще бъде наред. Когато пристигнахме в къщата на Картър, аз отпуснах поглед надолу. Пистолетът все още беше в ръката ми.

* КАРТЪР *

Картър наблюдаваше как двете коли тръгват с Ема. Тя беше вътре на сигурно. Казваше си това отново и отново. Тя е в безопасност. Трябва да се увери, че никой друг не е останал. Той е един от най-добрите бойци и трябва да е тук, а не с нея. За сега.
Той хукна към третата кола. Шофьорът беше застрелян и се бе облегнал на волана, от което клаксона свиреше непрекъснато. Картър го издърпа назад и всичко утихна. После усети движение на задната седалка. Бързо отвори вратата и измъкна борещия се мъж от колата. Той вдигна ръката си опитвайки се да насочи пистолета към Картър. Но Картър го нокаутира. Мъжкият се опита да отвърне с крак, но получи втори удара. После натисна
противникът си върху колата. Онзи не можеше да направи нищо повече и безпомощно
погледна Картър.
Картър го изгледа гневно, не каза нито дума, не мигна. Очите му бяха празни, студени като лед.
Джийн се приближи към тях. Високият възрастен мъж спря близо и се огледа. Потърка се по брадичката и каза.
― Това е само началото.
― Знам.
Картър го погледна мрачно. И тласна пленника си към него. След това притисна с крак един от падналите в безсъзнание мъже. Когато онзи изстена, той рязко го вдигна и го захвърли към близката стена.
― Кой разкри нейното местонахождение?
― Можем да ги разпитаме в склада.
― Не!
― Картър.
Джин пристъпи напред и сложи ръка на напрегнатото му рамо.
― Ние ще се заемем с всичко. Отиди при приятелката си. Увери се, че е всичко с нея е наред и тя е добре.
Картър знаеше, че е прав. Джийн винаги е бил прав. Беше му досадно дори. И въпреки че Картър обикновено пренебрегваше непоисканите му съвети, този път той го послуша. Той си спомни бледото лице на Ема, когато я вкараха в колата.
Картър се наведе, сграбчи борещия се мъж за главата и с рязко движение прекърши врата му. Когато се изправи, Джин направи крачка към него и попита.
― Сега по-добре ли се чувстваш?
― Не, – той намусено, погледна партньора си. – Утре отиваме в Чикаго.
― Сигурен ли си?
Картър не отговори.
Джин въздъхна.
― Има и друг проблем.
Картър погледна приятеля си. Челюстта му се стегна.
― Гаджето й ходи отново при тях.
Раменете на Картър се стегнаха още повече.
— Кажи ми, че е ходил за парите.
― Не е получил пари. Контролират го в случай че им потрябва отново.
Картър изруга. Не можеше да се сдържи. И просто повтори.
― Утре отиваме в Чикаго.
Джин никога не питаше два пъти.
― И също се обади на Ноа. Не искам тя да ходи в Ню Йорк. Не е безопасно за момента.
Още двама негови хора се придвижиха с мотоциклети. Картър направи знак на един от тях да слезе и сам седна на мотора. Завъртя го ловко и потегли бързо към вкъщи.

Назад към част 14                                                                 Напред към част 16

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!