Глава 8
Анастасия знаеше, че нещо не е наред. Усещаше го като промяната, която настъпва във въздуха преди разразяването на гръмотевична буря. Беше призовала дълбокия мир на всяка от петте стихии, когато неправдата се плъзна през нощта, разбивайки концентрацията ѝ и прекъсвайки изричането на заклинанието.
Автоматично погледът ѝ се насочи към Брайън, за да види дали той знае какво е това – дали знае какво трябва да направят. Ужасена, тя погледна навреме, за да види как човекът се движи толкова бързо, че мозъкът ѝ се опита да отрече очите ѝ. Той вдигна Брайън Ланкфорд, Дракона Ланкфорд, Майстора на меча на вампирите, за гърлото и го притисна към едно дърво, след което започна да задушава живота от него.
Тя не се поколеба. Анастасия се затича право към мъжа, който убиваше Брайън. Крещейки името му, тя се хвърли върху мъжа, опитвайки се да го накара да пусне Брайън на свобода.
Той наистина пусна Брайън, за да може да я повали на земята. Главата ѝ се завъртя, борейки се да изчисти капчиците светлина от очите си, Анастасия пропълзя до Брайън, протягайки ръка към него.
– Брайън! О, богиньо, не!- Той беше толкова неподвижен, а гърлото му изглеждаше неправилно, сякаш се беше свило. Той не дишаше. Тя видя, че изобщо не диша.
– Остави го – изръмжа човекът. Той посегна към нея, но Анастасия се прдвижи около дървото, избягвайки обсега на ръцете му.
– Искаш да си поиграем на криеница, а?- Човекът се ухили.- Е, няма нищо лошо в малко прелюдия. Бидъл идва да те вземе…- И той започна да я преследва около дървото.
Анастасия погледна в очите на мъжа и видя, че младата обучаваща се върховна жрица е била права. Бидъл беше напълно луд.
Знаеше, че разполага само със секунди, затова вместо да се опита да избегне съществото, наречено Бидъл, тя приклекна и сложи едната си ръка върху дебелата кора на дървото. Другата постави нежно върху гърлото на Брайън. Анастасия затвори очи и си помисли за земята под дървото – богатата, вечна, жива сила, в която вярваше с цялата си душа, че е там. Представяше си я като зелен извор, който извира през земята до корените на дървото, в самото дърво и оттам се влива в нея, през нея и в Брайън.
– Ела при мен силна, прекрасна земя, с лечебно намерение е магията, която раждам!
Мигновено от ствола на дървото, в ръката ѝ, през тялото ѝ и във врата на Брайън се разнесе топлина.
– Време е прелюдията да свърши. Да преминем към хубавите неща. Хайде. Никога не съм имал вампирка.- И като каза това, Джеси Бидъл посегна надолу, хвана глезена ѝ в хватка, която беше като метална преса на ковач. Сякаш не тежеше повече от детска кукла, той я повлече от Брайън към тъмния заден вход на затворническата сграда.
Анастасия наблюдаваше дали Брайън изобщо прави някакво движение – дори най-малкия намек за дъх, който отново повдигаше гърдите му. Тя не видя нищо друго освен смачканата му, неподвижна форма, преди Бидъл да я подхвърли вътре в сградата и да затръшне вратата зад тях.
– Тя не е мъртва!
Анастасия се вгледа в нещото в клетката. То не беше птица. Не беше човек. Дори не изглеждаше истинско. С изключение на блясъка на алените му очи, то изглеждаше неодушевено, призрачно – нещо, създадено от кошмари и сенки.
– Още не е – каза Бидъл.- Ще се позабавлявам, преди да я изцедя.
– Използването и не беше част от плана – изсъска съществото.
– Няма никакъв план! Просто те храня с нейната кръв, за да ми дадеш повече от това, което искам. Какво ще се случи преди това с нея, няма значение.
Анастасия погледна от съществото в клетката към шерифа.
– Какво е това нещо?
– Наистина не знам – каза Бидъл, докато ръката му се плъзгаше нагоре от глезена и към прасеца.- Просто не му обръщай внимание – така или иначе не е истинско.
От мястото, където я бе захвърлил на мръсния под, Анастасия ритна, опитвайки се да се откъсне от него, но тънкото му като релси тяло бе измамно. Силата в костеливите му ръце беше невероятна и с едно-единствено издърпване на крака ѝ той я придърпа обратно към себе си.
– Не! Остави ме на мира! Не ме докосвай!- Тя се бореше срещу него.
– О, хайде. Всички знаят за вас, жените вампири. Имате много мъже. Така че не се прави на някаква девственица.
Студен страх изпълни Анастасия и я смрази. Тя се взираше в човека, който се извисяваше над нея като оживял скелет.
Той се усмихна.
– Точно така. Просто бъди спокойна и ще ти бъде по-лесно.
Като държеше едната си ръка притисната около глезена ѝ, Бидъл започна да разкопчава колана на панталоните си с другата.
Тогава Анастасия разбра истината – този човек щеше да я изнасили и убие.
О, Никс! Моля те, помогни ми! Не искам да умра по този начин – молеше се тя трескаво.
Тогава през шока и студа в кръвта си усети топлината на ажуреното кристалче, което беше пъхнала в джоба си, когато заклинанието ѝ беше развалено, а до него беше тежестта на кадифена торбичка, пълна със солни кристали.
Докато Бидъл бъркаше в панталоните си, Анастасия бръкна в джоба на полата си. Тя загреба шепа сол от кадифената торбичка и я хвърли в лицето на човека.
Бидъл изкрещя и се дръпна назад, мигайки силно и избърсвайки разплаканите си очи.
– Ти, кучко!- Изкрещя той.
Беше ѝ дал цялото време, от което се нуждаеше. Анастасия се отскубна назад, докато вдигаше торбата със сол и ахоита с размер на юмрук – кристал, наситен с призрачна магия от дълбините на земята. Още от древни времена жриците го използвали, за да донесат мир чрез яснота на духа, и сега Анастасия, жрица, посветена на мира и земята, посегна дълбоко в духа си и се свърза със стихията, върху която приклекна. С едно движение тя размаха отворената торбичка със сол около себе си, така че тя я обгради с кристален кръг, казвайки:
– Свързваща сол, от теб искам, свържи ме със земята това е твоята задача.
След това, като държеше ажура като кинжал, тя го заби в пръстта, викайки:
– Земя долу, изпълнена с мощ, дай ми защита в тази тъмна нощ!
Тя усети как отдолу идва прилив на сила, сякаш язовирна стена се е освободила. Подобно на гръмотевична буря в прерията, зелена светлина изсвистява навсякъде около нея. Притиснала плоски длани към стихията, която току-що я бе дарила с афинитет, Анастасия плачеше със сълзи на щастие и благодарност, когато Бидъл се опита да пресече кръга от сол. Той се отдръпна с вик на болка, точно когато съществото в клетката изкрещя:
– Не! Зелената светлина! Тя ме изгаря!
– Замълчи, ти!- Бидъл изрита клетката на съществото и призрачното нещо притихна до жално хленчене. После започна да обикаля около светещия щит.- Какво е това? Какво си направила, проклета вещице?
– Призовах стихията си да ме защити. Сега не можеш да ме нараниш.- Тя вдигна брадичката си и срещна погледа му.- Аз не съм вещица. Аз съм вампирска жрица със земен афинитет и сега не можеш да ме нараниш! – повтори тя.
– Това няма да продължи! Няма да издържи!- Каза Бидъл, като нервно дърпаше ризата си.- Когато тази светлина умре, ще умреш и ти.
Анастасия поклати глава.
– Ти не разбираш. Земята ме защитава. Тя няма да умре, да избледнее или да се провали. И аз ще си седя тук и ще чакам моята върховна жрица да ме намери. Обещавам ти, че тя ще го направи. Домът на нощта знае, че съм тук. Те ще ме намерят и Брайън.- Гласът ѝ започна да се пречупва, но тя извади още сила от земята под себе си и продължи:- И тогава ще отговаряш за това, което направи тази вечер.- Погледът ѝ премина от него към патетично хлипащото нещо в клетката.- И ще трябва да отговаряш за всичко, което си направил с това бедно същество.
– На никого не му пука за вампири и призраци – каза той.
– Това не е вярно – каза Анастасия и докато говореше, усети правотата на думите си.- В Сейнт Луис има добри хора. Те търгуват с нас. Те дори стават наши съмишленици. Те няма да харесат това, което си направил, в което си се превърнал, или това, което си затворил тук долу.
Той направи пауза и тя видя в очите му проблясък на нещо, което можеше да бъде искра на здрав разум. – Знаеш, че съм права – каза тя.- Просто си тръгни оттук. Върви, преди някой друг да е пострадал.
Анастасия видя разбиране или дори съжаление в очите му, а после се чу ужасният мокър, насилствен звук на меч, който се забива в тялото. Очите на Бидъл се разшириха, докато гледаше надолу към острието, което изведнъж бе преминало през гърба му и бе израснало от средата на гърдите му. С изненадваща грациозност шерифът падна на колене, а след това се строполи настрани в нарастващата локва кръв, докато Брайън издърпваше меча си от него.
Вампирът стоеше над Бидъл, дишаше тежко, гърлото му вече не беше смазано, но все още беше жестоко посинено и смачкано. Устните му бяха отдръпнати назад, за да разкрият зъбите му в диво ръмжене, и Анастасия видя, че тогава той беше напълно дракон. Сладкото студентче беше изчезнало, както и добродушният, красив Воин. Докато го гледаше как вдишва опияняващия аромат на кръв, който се издигаше около тях, тя знаеше, че когато той приклекна до Бидъл, щеше да пререже гърлото на човека и да го изцеди, докато умира.
Чувството на предчувствие, което бе съпътствало Анастасия през цялата нощ, я заля и тогава тя разбра, че интуицията ѝ не просто я е предупреждавала за плановете на Бидъл. Имаше нещо повече, много повече от това. Посягайки дълбоко, за да привлече повече земна магия към себе си, жрицата прошепна:
– С мощта на земята, отсечена като меч – разкрий истината за Брайън Дракон Ланкфорд.
Със зелена светкавица пред Анастасия се появи образ. Това беше Брайън, напълно променен вампир. Той се намираше на бойното поле и отново беше изцяло дракон. Тя изтръпна, като видя кого убиваше: братски вампири.
„Каквото виждаш
е това, което ще бъде
ако силата му не бъде
смекчена с милост.“
Думите бяха в ума ѝ, но не бяха нейни и въпреки че никога преди не беше чувала гласа, Анастасия знаеше, че богинята Никс ѝ говори.
Анастасия знаеше и какво трябва да направи.
Брайън беше изцедил кръвта на Бидъл и, набъбнал от сила, победа и насилие, се спусна към призрачното създание в клетката с вдигнат меч.
– Брайън, спри!- Извика Анастасия, като се изправи и излезе от защитния кръг, за да застане между него и съществото в клетката.
– Отстъпи, Анастасия. Не знам какво е това, но то е съюзник на Бидъл. То трябва да умре.
Тя удържа позицията си и каза:
– Брайън, то е в клетка. Бидъл го държи като затворник.
– Не ме интересува!- Брайън почти я избута, а дъхът му миришеше на кръв и омраза.- То трябва да бъде убито!
Анастасия потисна тръпката на страх, която изпита при вида на бясното, жестоко същество, в което се беше превърнал. Това е той. Все още е Брайън, напомни си тя. Движейки се бавно, тя протегна ръка, за да покрие окървавената му ръка с меча със своята.
– Не те е грижа за това същество, но дали те е грижа за мен?- Попита тя тихо.
Той се поколеба. Чрез ръката си тя усети как напрежението в него се отпуска съвсем малко.
– Да – каза той.- Грижа ме е за теб.
– Тогава ме изслушай. Тази вечер имаше достатъчно убийства. Моля те да позволиш на милосърдието да победи. Бъди по-силен от меча си. Стани Воинът, който знам, че е в теб.
Очите им се срещнаха, задържаха се и когато той най-сетне въздъхна и спусна меча си, Анастасия видя в тях своето бъдеще, своя Браян.
– Да – каза той и докосна нежно бузата ѝ.- Избирам да стана Воинът, който вярваш, че е в мен.
Анастасия пристъпваше в отворените му обятия, когато лицето му се изкриви от болка и с ужасен вик Брайън падна на земята в краката ѝ.
Трескаво тя падна на колене до него.
– Брайън! Какво е…
И тогава тя прекъсна, когато той вдигна към нея обляното си в сълзи лице.
– О!- Тя издиша дълго, изумена.- Те са толкова красиви.- Тя протегна трепереща ръка и проследи новите татуировки на напълно променения вампир до себе си.
– Какви са те? Как изглеждат?- Попита той.
– Дракони – каза тя.- Приличат точно на дракони.
– Дракони!- Каза той и се засмя. А после почти веднага изтрезня и взе и двете ѝ ръце в своите. Прочисти гърлото си и на колене до нея каза:- Анастасия, искам да бъда твой воин. Милейди, ще приемеш ли обещанието ми да дам сърцето, тялото и душата си като твой защитник?
– Само ако добавиш още едно обещание към него. Дракон Брайън Ланкфорд, ако се обричаш да ми служиш, трябва да ми дадеш клетвата си, че от този момент нататък ще каляваш силата си с милосърдие.
Без никакво колебание той отвърна:
– Давам ти своята клетва – Брайън сключи клетва с една ръка върху сърцето си и склони глава пред жрицата.
Той ѝ помогна да се изправи на крака и погледът на Анастасия се премести от него към неясното същество от дух и мрак, което се гърчеше и ги наблюдаваше откъм сребърните решетки на клетката на Бидъл.
– Моля те, прояви милост към него – каза тя просто.
– Тогава нека първата ми постъпка като твой воин да бъде милостива.- Той се приближи до клетката.-Същество, не знам какво си, но те предупреждавам, че ако искаш да ни навредиш, аз ще защитя своите.
– Свобода…- каза съществото със странния си, шепнещ глас.
Държейки меча си в готовност, застанал между призрачното нещо и жрицата, Брайън посегна и отвори клетката. Чу се пляскане, след което съществото изчезна напълно, съскайки:
– Свърши се…
– Благодаря ти, Брайън – каза Анастасия.
Нейният Воин я взе в прегръдките си и каза:
– Ела при мен, госпожо, моя единствена – а Анастасия щастливо и наивно влезе в това, което наистина вярваше, че ще бъде тяхното щастливо съществуване.
В същия момент в недрата на земята се размърда крилат пленник и през алените очи на създанието, което драконът Ланкфорд току-що бе освободил, Калона започна да издирва поредното парче от пъзела, което щеше да подреди съдбите и да осъществи желанията му за бъдещето.
Назад към част 8 Напред към част 10