Училище за вампири – Предопределен книга 9 – Част-16

Репхайм

– Кожата ти е толкова мека.- Репхайм прокара върховете на пръстите си по извития склон на голия гръб на Стиви Рей, удивлявайки се на радостта, която му доставяше възможността да я държи в ръцете си и да притиска тялото си – своето напълно човешко тяло – към нейното.
– Харесва ми, че ме смяташ за толкова специална – каза Стиви Рей и му се усмихна малко срамежливо.
– Ти си специална – каза той. След това въздъхна и започна внимателно да се отдръпва от нея.- Близо е до разсъмване. Трябва да изляза над земята.- Стиви Рей седна и прегърна дебелата завивка, която покриваше леглото в изненадващо красивата и малка тунелна стая, за да покрие голите си гърди. Тя примигна с големи сини очи към него. Косата ѝ беше разрошена и къдрава и обрамчваше лицето ѝ, което я правеше да изглежда като млада, невинна девойка. Репхайм издърпа дънките си, мислейки си, че тя е най-красивото нещо, което някога е виждал. А следващите ѝ думи пронизаха сърцето му.
– Не искам да си тръгваш, Репхайм.
– Знаеш, че и аз не искам, но трябва да го направя.
– Не можеш ли просто да останеш тук? С мен?- Попита тя колебливо.
Той въздъхна и седна на ръба на леглото, което доскоро споделяха. Взе ръката ѝ в своята и сплете пръстите им.
– Би ли ме заключила в клетка?
Той усети как тялото ѝ потрепва като от шок – или от отвращение?
– Не! Не исках да го кажа така. Просто си помислих, че можеш да опиташ да бъдеш тук за един ден. Какво ще кажеш, ако просто се държим за ръце, както сега, докато се преобразиш?
Той ѝ се усмихна тъжно.
– Стиви Рей, гарванът няма ръце. Тези – той притисна дланите си към нейните – съвсем скоро ще се превърнат в нокти. Съвсем скоро ще бъда звяр. Няма да те познавам.
– Добре, ами ако продължавам да те обгръщам с ръце? Може би тогава нямаше да се страхуваш. Може би просто щеше да се свиеш до мен, да останеш тук и също да спиш. Искам да кажа, че все някога трябва да спиш, нали?
Репхайм се замисли, преди да и отговори, и след това започна бавно да се опитва да обясни необяснимото.
– Трябва да спя, но Стиви Рей, аз не помня нищо от времето, когато съм гарван.- Нищо, освен агонията от физическата промяна и почти непоносимата радост от вятъра срещу крилете ми – но той не можеше да каже на Стиви Рей нито едно от тези неща. Едно от тях би я наранило. Можеше да я изплаши. Така че вместо суровата истина, той ѝ каза версия, която изглеждаше по-цивилизована, по-разбираема.- Гарванът не е домашен любимец. Той е дива птица. Ами ако се паникьосам и в опита си да избягам те нараня по някакъв начин?
– Или себе си – каза Стиви Рей тържествено.- Разбирам. Наистина разбирам. Просто не ми харесва много.
– На мен също не ми харесва, но мисля, че Никс искаше да каже точно това. Плащам последствията за миналите си действия.- Той притисна сладката ѝ, мека буза в дланта си и притисна устни към нейните, промърморвайки:- Това е цена, която плащам доброволно, защото другата ѝ страна, добрата, ми дава часовете, които крадем заедно, когато съм човек.
– Ние не ги крадем!- Каза искрено Стиви Рей.- Никс те е дарила с тях заради добрите избори, които си направил. Последствията са и в двете посоки, Репхайм. Те могат да бъдат както добри, така и лоши.
Някак си това направи сърцето му по-леко и той се усмихна, целувайки я отново.
– Ще запомня това.
– Искам да запомниш и нещо друго. Днес направи нещо добро, когато не обърна гръб на братята си.- Пръстите ѝ завъртяха една руса къдрица и той знаеше, че каквото и да казва, е трудно за нея, затова, въпреки че трябваше да се освободи от тунелите, да се изкачи горе към очакващото го небе, остана да седи до нея държейки ръката и в своята, докато тя продължаваше.- Съжалявам, че брат ти беше убит.
– Благодаря – каза той тихо, без да вярва на гласа си.
– Те дойдоха в Дома на нощта, за да те накарат да тръгнеш с тях, нали?- Попита тя.
– Не съвсем. Баща ми ги изпрати да ме намерят, но не и да ме отведат.- Репхайм направи пауза, не беше сигурен как да обясни останалото на Стиви Рей. Двамата не бяха говорили за братята му, когато най-накрая бяха останали сами – те бяха твърде нетърпеливи да се докоснат, да бъдат близо, да се обичат.
Стиви Рей стисна ръката му.
– Можеш да ми кажеш. Вярвам ти, Репхайм. Моля те, довери ми се и ти.
– Вярвам ти!- Възкликна той, като намрази болката, която видя в очите ѝ.- Но трябва да разбереш, че макар баща ми да се отрече от мен, това не променя нищо тук.- Той докосна гърдите си над сърцето си.- Аз завинаги ще бъда негов син. Ще вървя по пътя на богинята. Ще се боря за Светлината и за това, което е правилно. Ще те обичам. Винаги. Но трябва да разбереш, че някъде вътре в мен винаги ще обичам и него. Превръщането ми в човек ме научи на това.
– Репхайм, трябва да ти кажа нещо, което може да прозвучи грубо, но мисля, че трябва да го чуеш.- Той кимна.
– Заповядай. Кажи ми.
– Преди да бъда белязана, ходех на училище с едно момиче на име Сали. Майка ѝ се махна и изостави нея и баща ѝ, когато тя беше на около десет години, защото по принцип беше направо гадна курва и не искаше да носи отговорността да отглежда дете. Майка и я наранила много, въпреки че баща ѝ се опитал да направи всичко възможно за нея. Но най-лошото беше, че майка ѝ не искаше да си тръгне. Връщаше се и, както казваше майка ми, бъркаше в гърнето с лайна.
Той я погледна въпросително, а Стиви Рей каза:
– Извинявай, това означава, че майка ѝ се връщаше, само за да се гаври с нея, за да държи живота на Сали изпълнен с глупави драми и други подобни, защото тя беше егоистична, злобна и изключително прецакана.
– Какво се случи с това момиче Сали?- Попита Репхайм.
– Когато получих Маркировка и напуснах училище, тя беше на път да се превърне в също толкова прецакана кучка като майка си, защото нямаше сили да каже на майка си да стои далеч. Сали все още искаше майка ѝ да е добър човек, да я обича и да се грижи за нея, макар че това просто не беше възможно.- Стиви Рей си пое дълбоко дъх и го изпусна в дълга въздишка.- Това, което се опитвам да кажа, и вероятно не го правя много добре, е, че ще трябва да решиш дали искаш да бъдеш толкова объркан, колкото баща ти, или искаш наистина да започнеш нов живот.
– Аз вече избрах нов живот – каза той.
Стиви Рей срещна очите му и тъжно поклати глава.
– Не всички от вас са го направили.
– Не мога да го предам, Стиви Рей.
– Не те моля за това. Единственото, което искам от теб, е да не му позволяваш да разбърква твоето гърне с лайна.
– Той искаше да шпионирам за него. Това изпрати братята ми да ми кажат. Казах на Нисрок „не“.- Репхайм изрече думите бързо, сякаш по този начин можеше да се отърве от горчивия им вкус.
Стиви Рей кимна.
– Да, виждаш ли, гадното гърне се разбърква.
– Виждам го, макар че не е лесно да се гледа. Можем ли да не говорим за него за известно време? Всичко това е ново за мен. Трябва да разбера как да намеря мястото си в този свят.- Репхайм се взираше в добрите очи на Стиви Рей, желаейки да го разбере.- Аз съм с баща си от стотици години. Ще ми отнеме известно време да свикна, че не съм до него.
– Това е логично. Какво ще кажетеш за това: Аз ще кажа на Зоуи и на останалите от бандата, че братята ти са били там, за да ти кажат, че Калона ще те приеме обратно, ако кажеш, че си сбъркал. Ти си казал не, така че те тъкмо са си тръгвали, когато Драконът и онзи Аурокс са те видели. Това е истината, нали?
– Да. Ами останалата част, тази, че баща ми ме помоли да шпионирам за него?
– Е, мога да ти кажа, че се обзалагам, че всички почти са разбрали, че Калона ще се опита да те използва срещу нас, ако му позволиш. Ти не му позволяваш, така че не мисля, че изричането на това пред тях е голяма работа.
– Благодаря ти, Стиви Рей.
Тя се усмихна.
– Няма проблем. Както казах, имам ти доверие.
Той я целуна отново, но точно тогава започна да усеща по кожата си вече твърде познатото бодване, сякаш перата му се образуваха, растяха, напираха да се освободят.
– Трябва да тръгвам.- И този път той започна да се отдалечава бързо от стаята. Чу как тя започна да става от леглото зад него и когато се огледа, тя вече обличаше тениската си и се оглеждаше за дънките си.- Не – каза той по-твърдо, отколкото възнамеряваше, но болката вече беше започнала да преминава през тялото му и той знаеше, че не разполага с много време. – Не идвай с мен. Трябва да се срещнеш със Зоуи.
– Но аз мога след…
– Не искам да ме виждаш как се превръщам в звяр!
– Не ми пука за това – каза тя, изглеждайки така, сякаш е на ръба на сълзите.
– Но на мен ми пука. Моля те. Не ме следвай.- Без да каже и дума повече, той се промъкна под одеялото, което служеше за покривало на вратата към стаята на Стиви Рей. Докато стигне до металните тръби, наподобяващи стълби, които водеха от тунелите нагоре към мазето, Репхайм вече тичаше. Потта се лееше от тялото му и той трябваше да стисне зъби, за да не извика от изгарящата агония на промяната, която го завладяваше. Той избяга през мазето и отвори решетката точно когато слънцето се измъкна от хоризонта и с писък, който се превърна във вик на гарван, тялото му промени формата си и тъмният гарван, който не помнеше момчето, се впусна в съблазнителните, чакащи обятия на утринното небе.

Назад към част 15                                                         Напред към част 17

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!