Училище за вампири – Предопределен книга 9 – Част-18

Ленобия

Ленобия подуши въздуха. Смесено със стърготините, кожата, сладкия фураж и конете, имаше нещо друго – нещо димящо и смътно познато. Тя поглади за последен път с меката къдрава четка Муджаджи – любимата си кобила, солидна черна красавица – и, следвайки носа си, излезе от бокса. Зави по дългия, широк коридор, който беше заобиколен от двете страни с просторни боксове. Носът ѝ я заведе точно там, където очакваше – в големия обор за жребци, който се намираше близо до помещението за инстроменти. Движейки се тихо, Ленобия си каза, че всъщност не се промъква към него. Просто беше сигурна, че няма да подплаши кобилата му.
Травис беше обърнат с гръб към нея. Каубоят стоеше в средата на бокса. В едната си ръка държеше дебела, димяща пръчка със сушени билки.
Другата му ръка минаваше през светлия дим, като го разнасяше около и над себе си. Бони, голямата му кобила от породата першерон, стоеше пред него и дремеше. Тя само леко помръдна ухо, когато той се премести при нея и прокара димящата билка по цялото очертание на много голямото ѝ тяло. От Бони той отиде до леглото, което беше приготвил за себе си в далечния ъгъл на обора, и го опуши по същия начин, както кобилата и себе си. Едва когато започна да се обръща от кревата, Ленобия се отдръпна от погледа му. Размишлявайки върху видяното, тя излезе през страничната врата на конюшнята и измина няколко метра до една пейка, където седна, вдиша тишината на хладната нощ и се опита да пресее мислите си.
Каубоят беше запалил градински чай. Всъщност Ленобия беше напълно сигурна, че по миризмата се разбира, че това е бил бял градински чай. Отлично средство за прочистване на пространството. Но защо един каубой от Оклахома щеше да прави това?
Човешко поведение? Какво знаеше тя за него? Беше имала само най-бегъл контакт с тях за… Ленобия се замисли дали да не завърти тънката златна халка, която държеше изумруда във формата на сърце, около безименния пръст на лявата си ръка. Знаеше точно колко време е минало, откакто е била близо до мъж, по-точно до човек – двеста двадесет и три години.
Ленобия погледна надолу към безименния си пръст. Нямаше много светлина. Зората тъкмо започваше да превръща небето от черно в синьо-сиво и тя почти виждаше чистото зелено на изумруда. На тази светлина красотата му беше зле използваема, сенчеста като спомени на лица от миналото ѝ.
Ленобия не обичаше да мисли за тези лица. Отдавна се беше научила да живее тук и сега. Днешният ден беше достатъчно труден. Тя погледна на изток и примижа срещу нарастващата светлина.
– Днешният ден е достатъчно щастие. Коне и щастие. Коне и щастие.- Ленобия повтори трите думи, които бяха нейна мантра от повече от двеста години.- Коне и щастие. . .
– Двете неща винаги са били заедно за мен.
Дори докато мозъкът на Ленобия преценяваше, че говори човекът каубой, а не някаква страшна заплаха, тялото ѝ се завъртя и премина в защита – и откъм конюшнята се чу пронизителен писък на цвилене на кобила.
– Уау, спокойно – каза Травис, като вдигна ръце нагоре, показвайки, че са празни, и направи крачка назад от нея.- Не исках да…
Ленобия го игнорира, наведе глава, пое си дълбоко дъх и каза: – Няма опасност. Аз съм добре. Спи, моя красавице.- После вдигна глава и сивите ѝ очи се втренчиха в мъжа.- Запомни следното: не се промъквай към мен. Никога.
– Да, госпожо. Урокът е научен, макар че не исках да се промъкна при вас. Не мислех, че по това време на деня тук ще има вампир.
– Ние не изгаряме на слънчева светлина. Това е мит.- Ленобия си мислеше дали той трябва да знае, че червените вампири и новаците го правят, но отговорът му я накара да изгуби хода на мисълта си.
– Да, госпожо. Знам това. Знам също, че слънчевата светлина е неприятна за вас, затова си помислих, че ще бъда сам, ако изляза тук и, е, изпуша това – Травис направи пауза и извади тънката пура от предния джоб на коженото си палто с ресни – сам и да погледам изгрева. Дори не те видях да седиш там, докато не заговори.- Усмивката му беше очарователна и стопли очите му, придаде им блясък, който промени обикновеното им кафяво в по-светъл лешников цвят – нещо, което Ленобия не беше забелязала да се случва преди.
Когато го видя сега, стомахът ѝ се сви. Тя бързо отвърна поглед от очите му и трябваше мислено да се разтърси, за да се съсредоточи върху думите му.
– Това, че казахте „коне и щастие“, ме накара да говоря, без да се замисля. Следващия път ще си прочистя гърлото, ще се изкашлям или нещо друго преди това.
Чувствайки се странно смутена от него, Ленобия зададе първия въпрос, който ѝ дойде наум.
– Защо знаеш неща за вампирите? Бил ли си приятел на вампир?
Усмивката му нарасна.
– Не, нищо подобно. Знам малко за вас, защото майка ми ви харесваше.
– Мен? Майка ти ме познава?
Той поклати глава.
– Не, госпожо. Не съм имал предвид вас. Имах предвид вампирите като цяло. Виждате ли, майка ми имаше приятелка, която беше белязана, когато са били деца. Поддържаха връзка – пишеха си писма – много писма. Пишеха си до деня, в който майка ми умря.
– Съжалявам за майка ти – каза Ленобия и се почувства неловко. Хората живееха толкова кратко. Те можеха да бъдат убити толкова лесно. Странно, че тя почти беше забравила това за тях. Почти.
– Благодаря ви. Това беше ракът. Взе я бързо. Вече пет години я няма.- Травис отмести поглед към изгряващото слънце.-Любимото ѝ време от деня беше изгревът. Обичам да си спомням за нея тогава.
– Това е и моето любимо време на деня – изненада се Ленобия, като каза това.
– Това е хубаво съвпадение – каза Травис, обърна поглед към нея и се усмихна.- Госпожо, мога ли да ви задам един въпрос?
– Да, предполагам, че да – каза Ленобия, изненадана повече от усмивката, отколкото от искането за въпрос.
– Вашата кобила ви извика, когато ви изплаших.
– Вие не сте ме изплашили. Ти ме уплаши. Има голяма разлика между двете неща.
– Може и да си права. Но както казах, кобилата ти те повика. После ти заговори и тя се успокои, макар че няма как да те чуе оттук.
– Това не е въпрос – каза сухо Ленобия.
Той повдигна вежди.
– Ти си умна дама. Знаеш какво е това, което ме интересува.
– Искаш да знаеш дали Муджаджи може да чува мислите ми.
– Искам – каза Травис, изучавайки я и кимайки бавно с глава.
– Не съм свикнала да говоря с хора за даровете на нашата богиня.
– Никс – каза Травис. Когато тя просто го погледна, той сви рамене и продължи:- Това е името на вашата богиня, нали?
– Така е.
– Никс интересува ли се от това дали говориш с хората за нея?
Ленобия го изучаваше внимателно. Не изглеждаше да е нещо друго освен просто любопитен.
– Какъв би бил отговорът на майка ти на този въпрос?
– Щеше да каже, че Уилоу и пише много за Никс и богинята изглежда изобщо няма нищо против. Разбира се, ние с Уилоу не си пишем и не съм чувал за нея, откакто дойде на погребението на майка ми, но тогава тя изглеждаше доста здрава и определено не беше поразена от богинята.
– Уилоу?
– Бяха деца от 60-те години на миналия век. Кръщелното име на майка ми беше Рейн. Ще ми отговориш ли или не?
– Ще ти отговоря, ако ти на свой ред ми отговориш на въпрос.
– Готово – каза той.
– Дарът ми от Никс е афинитет към конете. Не мога буквално да чета мислите им, както и те не могат буквално да четат моите, но получавам образи и емоции от тях, особено от конете, с които съм тясно свързан, като кобилата ми Муджаджи.
– И ти получаваш неща, образи и други подобни, от Бони за мен?
Ленобия трябваше да се насили да не се усмихне на нетърпението му.
– Да. Тя доста те обича. Грижил си се добре за нея. Тя има интересен ум, твоята кобила першерон.
– Има – понякога е твърдоглава.
Тогава Ленобия се усмихна.
– Но никога не е злобна, дори когато забравя, че тежи две хиляди килограма, и почти надскача обикновените хора.
– Е, госпожо, вярвам, че Бони ще надскочи и обикновените вампири, ако и се отдаде такъв шанс.
– Ще го запомня – каза тя.- А сега моят въпрос. Защо прекъдявахте?
– О, ти си видяла това? Ами, госпожо, баща ми е част от мускогите, което за вас вероятно е индианец от племето Крийк. Имам няколко от неговите навици – прочистването на ново място е един от тях.- Той направи пауза и се засмя малко наполовина. – И ето, че си мислех, че ще ме попиташ защо съм приел тази работа.
– Бони вече ми даде този отговор.
Тя с удоволствие видя как очите му се разширяват от изненада. – Ти каза, че не можеш да получаваш мисли от конете.
– Това, което разбрах от Бони, е, че от известно време пътуваш неспокойно. Това ми подсказва, че ние сме просто следващата спирка от твоето житейско пътешествие.
– Тя няма нищо против това? Искам да кажа, че от това не я боли, нали?
Малко топлина към каубоя се просмука във вените ѝ и запулсира по тялото ѝ.
– Кобилата ти е добре. Тя е щастлива, докато е с теб.- Той отметна шапката си назад и се почеса по челото.
– Е, това е облекчение. Трудно ми беше да се успокоя след смъртта на майка ми. Ранчото просто не е същото без…
Недалеч от тях спокойното утро бе разкъсано от двигатели и викове.
– Ама какво, по дяволите?
– Нямам представа, но смятам да разбера.- Ленобия се изправи и започна да крачи към звуците на хаоса. Тя забеляза, че Травис остана точно до нея. Тя го погледна.- Когато Неферет те разпитваше, спомена ли, че напоследък в тази Къща на нощта са се случили доста груби неща?
– Не, госпожо – каза той.
– Е, може би ще искате да преосмислите приемането на тази работа. Ако търсиш спокойствие, това определено не е правилното място за теб.
– Не, госпожо – повтори той.- Никога не съм бягал от бой. Не ги и търся, но когато ме намерят, не бягам.
– Жалко, че вие, каубоите, вече не носите пистолети – промълви тя.
Травис потупа палтото си и се усмихна мрачно.
– Някои от нас все още го правят, госпожо. Оклахома има благоразумието да е щат, в който може да се носи оръжие.- Очите ѝ леко се разшириха.
– Радвам се да го чуя. Само един бърз съвет: ако има крила като на птица, но червени очи, които приличат на човешки, се пригответе да го застреляте.
– Не се шегуваш, нали?
– Не.
Заедно проследиха шума около светещия кампус и се приближиха до централната площадка на училището. Когато стигнаха до красивата морава пред училището, и двамата забавиха ход, а след това спряха. Ленобия поклати глава.
– Не ми се вярва.
– Не искаш да ги застрелям, нали?
Тя се намръщи.
– Още не искам.- След това тръгна към средата на кервана от камиони и бордови автомобили, оборудване за тревни площи и мъже – определено човешки мъже – и се присъедини към нежната, красива, но наистина ядосана жена вампир, която се беше изправила срещу всички тях.
– Глухи ли сте или глупави? Казах, че няма да докосвате територията ми, и особено няма да я докосвате в това нелепо време на деня, когато професорите и студентите се опитват да спят.
– Гея, какво става тук?- Ленобия сложи възпираща ръка върху ръката на вампира, защото изглеждаше, че ще се хвърли върху бедния, объркан, държащ клипборд мъж, който неразумно се бе изправил начело на групата. Той се взираше в Гея със смесица от ужас и страхопочитание, което Ленобия разбираше. Гея беше висока, стройна и необичайно привлекателна, дори за вампир. Можеше да бъде страхотен успешен модел, ако не беше напълно доволна, че се грижи за земята.
– Тези мъже – Гея направи думата да звучи така, сякаш има лош вкус – току-що се появиха и започнаха да нападат земята ми.
– Вижте, госпожо, както казах преди, вчера ни наеха да бъдем новата служба за поддържане на тревните площи в Дома на нощта. Не сме атакували нищо – косихме тревата.
Ленобия преглътна вик на пълно разочарование. Вместо това тя попита мъжа:
– А кой ви нае?- Той погледна клипборда си.- Името, което ми даде шефът, беше Неферет. Това вие ли сте?
Ленобия поклати глава.
– Не, но това е името на нашата върховна жрица.- Тя се обърна към управителката на терена.- Гея, ти не получи ли информация, че Неферет ще наема хора за работа в Дома на нощта?
– Аз получих тази информация. Само че не получих информацията, че хората ще узурпират моята позиция!- Разбира се, че не си получила, помисли си мрачно Ленобия, Неферет не е искала никой от нас да бъде подготвен за това, което прави, а ти защитаваш тревите, храстите и цветята си така, както аз конете си, което е нещо, което нашата манипулативна върховна жрица много добре знае. Ленобия поклати глава, раздразнена от играта на Неферет.- Не, Гея – обясни тя с най-разумния си глас. – Ти не си узурпирана. На теб ти се помага.
Ленобия видя борбата в очите на Гея. Очевидно тя, както и самата Ленобия, изобщо не искаше човешка помощ, но да се противопостави на наредбата, създадена от тяхната върховна жрица и одобрена от Висшия съвет на вампирите, щеше да създаде раздор в училището.
А древната вампирска истина гласеше, че не бива да проявяват никакво несъгласие пред хората.
– Да, добре, виждам това.- Ленобия позволи на част от напрежението да се оттече от тялото ѝ, тъй като Гея избра да следва древната вампирска истина пред гордостта и властта.
– Просто бях хваната в неведение. Благодаря ти, Ленобия, че ми помогна да видя ситуацията по-ясно.- След това се обърна към мъжа и работниците, които нервно се размърдваха зад него. Гея се усмихна и Ленобия видя как лицата на мъжете се отпуснаха и закръглиха, когато ги порази цялата сила на красотата ѝ.- Извинявам се за първоначалното объркване. Изглежда е станала грешка в комуникацията. Ела да обсъдим какво точно ще включва работата ти и как би било най-добре, ако … .
Ленобия ненатрапчиво се отдръпна, докато Гея се впусна в дълги обяснения за времето, косенето на тревата и фазите на луната. Травис отново застана в крачка до нея.
Той прочисти гърлото си.
Без да го поглежда, Ленобия каза:
– Продължавай. Кажи каквото искаш да кажеш.
– Ами, госпожо, струва ми се, че в това училище има страшно много объркване на работата.
– И на мен ми се струва същото – каза Ленобия.
– Вашата шефка не изглежда да е…
– Неферет не ми е шефка- прекъсна го Ленобия.
– Добре, ще го формулирам по друг начин. Изглежда, че шефката ми е наемала много хора, без да каже нищо на вампирите, които тези назначения засягат най-много. Затова се чудя дали това има нещо общо с трудните времена, за които споменахте преди?
– Може би – каза Ленобия. По това време вече се бяха върнали до главната врата, която водеше към конюшните. Тя спря и се изправи пред Травис.- Трябва да свикнеш да не се изненадваш от объркването и хаоса. Тук може да има много и от двете.
– Но ти няма да ми дадеш конкретни сведения. Прав ли съм за това?
– Прав сте – каза Ленобия.
Травис отметна шапката си назад.
– Какво ще кажеш за тези птици с червени очи?
– Гарваните-демони – каза Ленобия.- Така се наричат. Конете не ги харесват; те не харесват конете. Напоследък те създават проблеми тук.
– Какви са те?- Попита Травис.
Ленобия въздъхна.
– Не са хора. Не са и птици. Нито вампири.
– Ами, госпожо, звучи така, сякаш не са добри като цяло. Да стрелям ли, ако се приближат до конете?
– Стреляйте, ако нападнат конете.- Ленобия срещна погледа му непоколебимо.- Общото ми правило е: първо защити конете, после задавай въпроси.
– Добро правило – каза Травис.
– Мисля, че е така.- Ленобия кимна с глава по посока на конюшнята.- Имате ли всичко необходимо там?
– Да, госпожо. Ние с Бони нямаме нужда от много неща.- Той направи пауза и след това добави:- Искате ли да променя часовете си за сън, за да съвпаднат с вашите?
– Ами, ще искам да промениш режима си на сън, но ще съвпада с това на цялото училище, не само на мен – каза бързо Ленобия, чудейки се защо казаното от него я смути.- И ще се изненадаш колко бързо Бони ще се адаптира към смяната на деня и нощта.
– Двамата с Бони сме се занимавали с нощна езда.
– Добре, значи вече сте малко подготвени за промяната.- Имаше един неловък момент, в който и двамата просто стояха така, а после Ленобия каза:- О, моите стаи са там горе.- Тя посочи високия втори етаж над конюшнята.- Останалите професори са там.- Ленобия подръпна брадичка към главния кампус.-
В сградата. Предпочитам да съм по-близо до конете.
– Изглежда, че с теб си приличаме поне в едно нещо.
Тя вдигна вежди в мълчалив въпрос.
Травис се усмихна.
– Предпочитам конете.- Отвори и вратата той.
Ленобия влезе в конюшнята и те вървяха заедно известно време, докато стигнаха до стълбището, което водеше към горното ниво. – Предполагам, че ще се видим на здрачаване – каза тя.
Травис и наклони шапката си.
– Да, госпожо, ще се видим. Лека нощ и на вас.
– Лека нощ – каза Ленобия, след което забърза нагоре по стълбището, усещайки очите му върху гърба си дълго след като тя се изгуби от погледа му.

Назад към част 17                                                           Напред към част 19

 

 

 

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!