Училище за вампири – Предопределен книга 9 – Част-32

Зоуи

И така, току-що бях направила едно добро дело – всъщност две добри дела. Уговорих Шоуни да не напусне депото и събрах боклука. Държах кутията от сода и си мислех колко много бих искала да изпия една хубава студена напитка кафява сода, когато вятърът, който цяла нощ се държеше като луд, понесе огромен порив и се разтресе! Гигантският клон точно над мен се откъсна от дървото. Нямах време да направя нищо друго, освен да зяпам в безмълвен, замръзнал ужас – и тогава той ме удари отстрани, ниско и силно, както бях виждал играчите да правят хиляди пъти на футболното игрище. Целият въздух беше изхвърлен от мен и имах чувството, че се задушавам под около един тон човек.
– Слез!- Задъхах се, опитвайки се да избутам крака му откъм мен. Размърдах се достатъчно, че с хъркане той се раздвижи отгоре ми. Когато тежестта му се вдигна, действително успях да си поема въздух. С лакти си проправих път до полуседнало положение. Умът ми работеше бавно. В края на зрението си видях големия клон, който все още трепереше от удара си със земята. Това можеше да ме убие, осъзнах и погледнах нагоре към този, на когото трябваше да изпратя сериозна благодарност.
Лунните очи се взираха в мен. Той вдигна ръце в мига, в който погледите ни се срещнаха, и направи малка крачка назад, сякаш очакваше да го атакувам.
От камъка на ясновидката, който висеше между гърдите ми, се излъчваше топлина. Тя изпълни тялото ми с топлина, засилена сякаш от допира на кожата на Аурокс. Сигурно ми се струваше, че топлината на камъка го задържа навсякъде в тялото ми дори след като докосването му изчезна.
– Аз патрулирах.
– Да – казах и отвърнах поглед от него, като се направих на толкова заета да почиствам тревата и листата от ризата си, докато се опитвах да подредя обърканите си мисли.- Ти правиш много от това.
– Видях те под дървото.
– Ами.- Продължих да почиствам тревата и какво ли още не, докато умът ми бълнуваше: Аурокс ти спаси живота!
– Не исках да се приближавам до теб, но чух как се чупи клон. Не вярвах, че ще успея да стигна навреме.- Гласът му прозвуча разтреперан. Тогава вдигнах поглед към него. Изглеждаше супер неловко. Докато го гледах как стои там, изглеждайки не на място и глупаво, изведнъж осъзнах, че независимо от всичко останало, в този момент Аурокс беше просто едно момче, което не беше сигурно в себе си, както всеки друг тийнейджър.
Част от безпокойството, от ужасната тревога, която изпитвах от първия момент, в който го видях, започна да изчезва.
– Е, радвам се, че успя навреме.- Запазих собствения си глас спокоен – емоциите ми бяха под контрол. Последното нещо, от което се нуждаех, беше Старк да се втурне насам.- И можеш да си свалиш ръцете надолу. Няма да те ухапя или нещо подобно. Той спусна ръцете си и ги пъхна в джобовете на дънките си.- Не исках да те съборя на земята. Не съм искал да те нараня – каза той.
– Този клон щеше да направи много по-лошо. Освен това беше добър удар. Хийт щеше да одобри.- Изрекох думите и след това стиснах устата си. Защо, по дяволите, му говорех за Хийт?
Аурокс просто изглеждаше изцяло объркан.
Въздъхнах.
– Искам да кажа, че ти благодаря, че ме спаси.
Той примигна.
– Няма за какво.
Започнах да ставам, а той ми подаде ръка, за да ми помогне. Погледнах я. Беше съвсем нормална ръка. В нея нямаше никаква копитност. Плъзнах ръката си в неговата. Дланите ни се притиснаха и разбрах, че не съм си го представяла. Докосването му наистина излъчваше същата топлина като камъка на ясновидците.
Щом се изправих на крака, измъкнах ръката си от неговата.
– Благодаря – казах аз.- Отново.
– Няма за какво.- Той направи пауза и почти се усмихна.- Отново.
– По-добре да се върна към шестия час.- Прекъснах мълчанието, което беше започнало да се настанява между нас.- Имам една кобила, която трябва да дообгрижа.
– Трябва да продължа да патрулирам – каза той.
– Значи единственото занятие, на което трябва да отидеш, е първият час?
– Да, както заповяда Неферет – каза той.
Помислих си, че звучи странно. Не точно тъжно, но някак примирено и все пак малко неловко.
– Добре, добре. Ще се видим утре в първия час.- Не бях сигурна какво друго да кажа. Той кимна. Обърнахме се един от друг и започнахме да вървим по различни пътища, но нещо за първия час ме дърпаше за ума и не ме оставяше на мира. Спрях и го извиках.- Аурокс, почакай.- Изглеждайки любопитен, той се върна да ме посрещне до счупения клон.- Уф, този въпрос, който записа днес, истински ли беше?
– Истински ли?
– Да, като например, наистина ли не знаеш какво си?- Попитах.
Той се поколеба, което ми се стори дълго, преди да ми отговори. Видях, че мисли и може би претегля какво трябва и какво не трябва да ми каже. Готвех се да кажа нещо клиширано (и невярно) като: „Не се притеснявай – няма да кажа на никого“, когато той най-накрая заговори.
– Аз знам какъв трябва да бъда. Но не знам дали това е всичко, което наистина съм.- Очите ни се срещнаха и този път ясно видях тъга в тях.
– Надявам се Танатос да ти помогне да намериш отговорите си.
– Както и аз – каза той. После ме изненада, като добави:- Ти нямаш зъл дух, Зоуи.
– Е, аз не съм най-милото момиче на света, но се опитвам да не бъда злобна – казах аз.
Той кимна, сякаш казаното от мен имаше смисъл за него.
– Добре, ама сега наистина трябва да ходя. Успех с останалата част от патрула ти.
– Внимавай, когато минаваш под дърветата – каза той, след което се отдалечи.
Погледнах към дървото. Вятърът от див и луд се беше превърнал в лек и едва забележим. Старият дъб изглеждаше силен и стабилен и напълно несломим. Докато вървях обратно към шестия час, си мислех колко измамна може да бъде външността.

Назад към част 31                                                                Напред към част 33

 

 

 

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!