ГЛАВА 9
Декември, преди осем години
Дез и аз стоим в един тъмен ъгъл на кампуса, където ниско разположена каменна стена отделя територията на академия „Пийл“ от ръба на скалите, които граничат с тази част на остров Ман. Далеч под нас океанът бучи, разбивайки се в скалите. Кълна се, че чувам как водата ми шепне, молейки ме да се приближа. Не е пресилено да вярвам, че морето е родило сирени. То зове тъмната ми вътрешна същност така, както гласът ми зове мъжете.
Е, все пак смъртни мъже.
Чудех се какъв ли свръхестествен вид е имунизиран срещу моя блясък. Сега вече имах своя отговор.
Феите. Същества, които не са от този свят.
Погледнах към територията на кампуса, където учениците се суетят между замъка Пийл вляво от мен – в който се намират класните стаи, трапезариите и библиотеките на училището – и общежитията вдясно от мен. Мястото е осветено от лампи, но дори и така, между крайбрежната мъгла и вечерния мрак, е трудно да се различат хората.
– Те не ни виждат, – казва Дез. Търговецът се приближава и топлината на магията му се допира до мен. – Но така или иначе няма да има значение, нали? – Казва той.
Отдалечавам се на крачка от него.
– Какво трябва да означава това?
Дез се придвижва напред.
– Бедната Кали. Винаги е отвън, винаги гледа навътре.
Мръщя се и връщам поглед към групите ученици, които пресичат моравата. Дори оттук чувам смеха им и части от разговорите им.
– Кажи ми, херувимче – продължава той, – как някой като теб – очите му се движат остро върху мен – се оказва изгнаник?
За кратко погледът ми пада върху скъсаните ми дънки и ботушите до глезена, после върху коженото ми яке и шала, който обгръща врата ми. Физически се вписвам. Всичко под кожата ми е това, което ме отличава.
– Защо изобщо говорим за мен? – Питам, като прибирам кичур коса зад ухото си.
Погледът му проследява ръката ми.
– Защото понякога ме очароваш.
Сърцето ми прескача. Бях предположила, че интересът е само в една посока.
Той все още ме гледа в очакване на отговора.
– Не те, а аз.
Веждите му се сгъстяват.
Поглеждам обратно към ботушите си и ритам тревата.
– Трудно е да се преструваш на нормален човек, след като… знаеш. – След като си свалил някого. Издишам. – Мисля, че трябва да се съвзема, преди да си намеря приятели. Истински приятели.
Не мога да повярвам, че току-що признах това. Рядко признавам тези неща дори пред себе си.
Дез повдига брадичката ми нагоре, лицето му е сериозно. Дълго време не казва нищо, макар да съм сигурна, че в лукавия му ум се въртят милион различни неща.
– Какво ще кажеш да те направя кралица за една нощ? – Най-накрая казва той.
Поглеждам го странно. Но преди да успея да разчета намеренията му, над рамото му се появява линия от малки, блещукащи светлини. Когато се приближават, чувам бръмченето на крилата им.
Светулки. Цяла група от тях. Те летят в една единствена, подредена линия.
Очите ми се насочват към Дез, който се усмихва меко. Това явно е негова работа.
Трептящите светулки ме обикалят, преди – ужас на ужасите – да се спуснат върху главата ми.
– Имам буболечки в косата си, – казвам му, а раменете ми се напрягат.
– Имаш корона – поправя ме той, усмихва се и се обляга на каменната стена.
Това е неговата идея за корона? Чувствам как се движат по косата ми и ми е нужно всичко, за да не ги размажа.
Всъщност не съм човек фен на буболечките.
Една от светулките се премята и каца върху шала ми. След това пропълзява под шала ми и по ризата ми.
– О, Боже мой! – Пищя.
– Непослушни буболечки, – порицава Дез, приближава се и ми помага да вдигна светулката, – стойте далеч от хубавите човешки цици.
Току-що нарече циците ми хубави ли?
Търговецът улавя буболечката в юмрука си, а кокалчетата му докосват кожата ми. Отдалечава се от мен и отваряйки дланта си, освобождава светещото животинче. Двамата гледаме как то пияно се връща към косата ми.
Едва различавам луминисцентните им тела, които трептят над мен. Цялото това нещо е толкова нелепо и странно, че започвам да се смея.
– Дез, опитваш се да ме развеселиш ли?
Но когато го поглеждам добре, той не се смее. Светлината на насекомите танцува в очите му, докато ме гледа с разтворени устни.
Дез примигва и сякаш се връща оттам, откъдето се е отклонил умът му.
Той хваща ръката ми.
– Хайде да се махнем оттук. Гладна ли си? – Пита той. – Вечерята е за моя сметка.
Стискам дланта му, чувствам, че нещо между нас се е променило към по-добро. Но не се обръщам към него; няма нищо по-хубаво от едно добро признание, което да изплаши Търговеца.
– Вечерята е за твоя сметка? – Казвам вместо това. – Това звучи интересно…
Той ми се усмихва лукаво, а очите му блестят.
– Херувимче, може би ще те направя фея.
Настоящето
Вече съм дълбоко вглъбена в работата си, когато Темпер влиза в „Западен бряг Инвестигейшън“ и затръшва вратата на кабинета си. Тази жена е като ураган.
Чувам я да щрака по машината за съобщения, а миг по-късно чувам оловния звук на съобщение.
Отпивам от кафето си и отново проверявам списъка с най-издирваните лица.
Търговецът все още е в списъка на третия най-издирван престъпник в свръхестествения свят. Каквито и конци да е дърпал Илай, те все още са в сила.
Предполагам, че ако Полицията хване мен и Търговеца заедно, ще ме разглеждат като съучастник.
Майната му.
Точно затова пазя тайни. Законът и аз не се разбираме съвсем добре.
– Хууууу! – Темпер охка от другата стая. Чувам щракането на обувките ѝ, докато тича към стаята ми.
– Момиче, – казва тя, спирайки драматично на вратата ми. Днес косата ѝ пада на свободни вълни около раменете ѝ. – Чу ли…
– … за клиента от сто кила? – Довършвам вместо нея.
Завъртам се на стола си, а токчетата на ботушите ми застъргват по плота на бюрото.
– Да, вече имам написано досие за него.
Въпросният клиент също се беше обадил на телефона ми, като изрично беше поискал да работи с мен. Не беше ясно за какво се нуждае от помощта ми, само че е готов да плати кралски откуп за това.
Пръснах файла, който бях създала за него.
– Изглежда малко съмнително, – признавам аз. Не достатъчно, за да откажа, но достатъчно, за да повдигна червени знамена.
Темпер се изчервява.
– Ако не го вземеш, аз ще го взема. Имам кухня за преустройство.
– Ще го взема, ще го взема, – мърморя. – Между другото – грабвам купчина папки вляво от мен и ѝ ги подхвърлям, – тези официално са твои.
Тя грабва папките и ги прелиства.
– Отлично. О, погледни това скъпоценно бижу – бияч на съпруги, който получавам за шесторка. Бедното бебе, то няма представа. – Темпер се измъква от стола си. – Добре, най-добре да се захващам за работа. Толкова много престъпници, толкова малко време… – Тя спира, когато зърва лицето ми. – Хей, как си?
Каквото и да вижда в изражението ми, то трябва да издава част от вътрешния ми смут. Личният ми живот никога не е бил много добър, но точно сега е на най-ниското си ниво.
Повдигам рамо.
– Нещо ново.
– Мех добре, или мех зле?
– Мех, не съм сигурна? – Отговарям.
Тя се навежда през масата и поставя ръката си върху моята.
– Бях лоша приятелка. Предположих, че онова с Илай… че е било просто флирт.
Измъквам ръката си от нейната и ѝ махам.
– Престани да се държиш гадно. Не става въпрос за Илай.
– О, добре, – тя се отпуска и се изправя. – Щях да се почувствам ужасно виновна. – Тя се намръщва, докато ме разглежда отново. – И така… какво не е наред?
Оставям кафето си и почиствам лицето си.
– Миналото ми.
– Ах, – казва Темпер, – мистериозното минало, за което все още не си ми разказала…
– Ще го направя, – настоявам, – просто…
Искаш ли демонстрация?
Ще ти е приятно, Кали. Ще се уверя в това.
Дез може и да е в стаята, толкова ясно чувам гласа му в момента.
– … не знам как се чувствам в момента, – завършвам аз.
Темпер кимва съчувствено.
– Хубаво, няма какво да говорим за това. Искаш ли да пийнем нещо тази вечер, да насъскаме един барман за буйство и да подберем няколко подходящи ергени?
– Хм, дано да не се случи. – В близко бъдеще за мен нямаше да има пиене и запознанства.
– Хммм, ами ще ме уведомиш, ако всичко не е наред, нали? – Пита тя.
Не.
– Разбира се.
– Ти си такава проклета лъжкиня, Кали, – казва тя и поклаща глава. – Добре, кажи ми, когато си готова.
Но когато става дума за Търговеца, ето какво: не съм сигурна, че някога ще бъда.
След като се погрижих за няколко неща – включително и заучаването на списъка с въпроси за интервю, който ми даде Търговеца снощи – напуснах офиса и се отправих да интервюирам основното заинтересовано лице по един от случаите, по които работя. По-голямата част от работата ми се състои просто в това: да притискам хората в ъгъла, да ги омайвам и да ги принуждавам да признаят каквото знаят.
Днес става дума за изчезналата дъщеря на клиент.
– Къде е тя? – Изисквам, като кръстосвам ръце.
Заподозреният: двайсет и четири годишният Томи Уайзъл, местен наркодилър, отпаднал от общинския колеж и бивш приятел на шестнайсетгодишната Кристин Скот, която в момента е в неизвестност.
Томи седи на един от кухненските си столове, прикован на място от моя блясък. Той се гърчи на мястото си, не може да се изправи, гърлото му работи, докато се опитва да потисне отговора си.
Както обикновено, всичко е напразно.
– Тя… тя е в мазето – казва той, а горната му устна трепери.
След като думите са изречени, той се намръщва срещу мен.
– Ти ко… – Останалата част от изречението умира в гърлото му.
Поредната заповед, която му дадох: никакви ругатни и никакви подмятания. Това е наистина за негово добро. Сирената в мен не обича нищо повече от това да възнаграждава омразата с жестокост.
– Как Кристин влезе в мазето ти? – Питам аз.
Томи облизва устни, а погледът му се стрелка към телефона ми, който е точно извън обсега му и в момента запечатва всичко това на видео.
– Аз… я заведох там, – казва той.
Устните ми се изкривяват и аз се приближавам до него, като галя лицето му с обратната страна на светещата си ръка.
– Доведе? Така ли се опитваш да се изкажеш? – Поклащам глава. – Беше добър опит. Нека се изразя по-ясно: Кристин там против волята си ли е?
Той стиска очи, докато по челото му се появяват капчици пот.
– Отговори ми.
– Ееееееееееее. – Думата изсвистява от него, а после той се задъхва, опитвайки се да си поеме дъх. Обувките му се блъскат в пода от линолеум и той изкрещява от неудовлетвореност. – Ти, мамка му… – Гласът му прекъсва в бълбукане.
Навеждам се близо до него, без да обръщам внимание на мазната му коса и миризмата на застоял алкохол, която се носи от дрехите му.
– Ето какво ще направиш, – казвам. – Ще освободиш Кристин, после ще се предадеш и ще признаеш всичко, за което си виновен, и ще работиш с полицията, за да докажеш вината си. И никога, ама никога повече няма да навредиш на Кристин, на нейното семейство и на всички други твои приятелки или бивши приятелки.
Той потръпва, когато блясъкът ми го завладява.
– А сега стани и освободи приятелката си.
Без повече подканяне Томи ме води към Кристин, която се е сгушила в мазето му.
Няколко минути по-късно аз и плачещата Кристин сме във фоайето на къщата на Томи.
Наркодилърът изглежда уплашен и ядосан, докато ни гледа, принуден да стои на повече от десет метра от мен и Кристин благодарение на поредната заповед, която му дадох.
Завеждам Кристин до входната врата, като използвам якето си, за да завъртя дръжката. Човек никога не може да бъде прекалено внимателен, за да не остави пръстови отпечатъци след себе си. Момчета като Томи понякога са по-своеволни, отколкото изглеждат.
Извеждам Кристин навън, след което спирам и поглеждам към Томи, който ме гледа.
– Не забравяй – казвам, – че веднага след това ще се предадеш сам. – Започвам да затварям вратата, преди да спра отново. – А и никога не съм била тук.
Щом се прибирам вкъщи, захвърлям нещата си и се отправям към спалнята, за да си взема банския. Днес ще вляза в океана.
Сега, когато официално не пия, плуването е един от малкото други начини, по които се освобождавам от напрежението. А като си взаимодействам ден след ден с някои от най-алчните и безскрупулни хора в Лос Анджелис, имам много напрежение за разтоварване.
Никога не успявам да изляза от хола си.
Входната ми врата дрънчи, после се чува метален стон, когато някой разбива дръжката на вратата. Миг по-късно вратата се отваря с трясък.
Имам достатъчно време само да извикам сирената на повърхността.
Вместо това една позната форма нахлува вътре.
Стискам гърдите си.
– По дяволите, Илай – казвам с неземния си глас, – ти ме изплаши. – И тогава осъзнавам, че Илай току-що е нахлула в къщата ми.
Поглеждам назад към вратата.
– Ти ли… ме чакаше?
Той не отговаря, а в чертите на лицето му има интензивност, която ме кара да се напрегна.
Той прекосява фоайето, а вниманието му е насочено изцяло към мен. Без да говори, той скъсява разстоянието между нас и ме придърпва в прегръдките си, целувайки ме силно.
– Уау – казвам, успявайки да откъсна устните си. Останалата част от мен все още е притисната към него. – Какво става?
Умът ми се затруднява да навакса.
Илай е в моят дом. Илай ме държи.
– Трябваше да те видя, бейби. – Той отново ме целува, а аз съм толкова объркана.
Откъсвам глава, за да погледна календара, който имам вдигнат.
Пълнолунието …
– Илай, не трябва да си тук.
От пълнолунието е минал само ден, а колкото повече наближава пълнолунието, толкова повече човешката страна на преобръщача отстъпва място на животинската. Опасно е за хората, които не са преобърнати, да бъдат около тях.
– Не можех да остана настрана. – Устните му отново са върху моите и аз наистина се опитвам да не се изплаша докрай, но ръцете му треперят и усещам как Илай се бори да запази тази форма.
– Защо никой не те спря да си тръгнеш?
– Никой не пречи на приятелските дела, – казва той и прави всичко възможно физически да се доближи до мен.
Другарски дела.
Другарска работа. Бизнес.
Не.
Не, не, не, не.
Мисля, че започвам да хипервентилирам. Единственото, което исках, беше да отида да поплувам, а вместо това… тази задушаваща се купчина конски тор.
– Но аз не съм… не съм твоя половинка – казвам аз. Дори не съм негова приятелка. Вече не.
Чувам го да ръмжи ниско в гърдите си.
– Щях да попитам. Щом се върна, щях да попитам.
О, о.
– Какво да ме попиташ?
Моля те, не ме питай за това, което мисля, че е в ума ти.
Бяхме заедно от едва шест месеца. Все още свиквам с факта, че той има четка за зъби в банята ми.
През цялата тази връзка той се натискаше. Натискаше за повече докосвания, повече интимност, повече откритост – просто повече.
Той прави пауза достатъчно дълго, за да ме погледне в очите.
– За да бъдеш моя половинка.
Може би съм най-ужасният човек на света, защото при думите му потръпвам. И то не от добрия вид тръпка.
– Хм. – Не мога да се отдръпна от него, хваната в прегръдките му, каквато съм. В момента той дори не се държи човешки. Илай е чувствителен по принцип, но никога не е бил такъв – никога не е бил луд от нуждата да ме бележи и да ме обяви за своя.
Очите ми се плъзгат към прозореца, където се спуска здрач.
– Трябва да поговорим за това, когато не сме близо до пълнолунието. – Когато знам, че няма да ми посегнеш като голям лош вълк.
В гърдите му се чува неодобрение.
– Не искам да говорим за това, Кали. Не искам да анализирам какво изпитвам към теб. Искам да кажеш „да“, а след това искам да те чукам, докато не произнесеш името ми като мантра.
Точно това е начинът, по който този мъж успя да се озове в леглото ми на първо място. Това е сексуална манипулация. Или орална – или, по дяволите, не знам, но той определено знае как да спечели сирената.
– Имам пръстен – казва той, целувайки челюстта ми, а ноктите му се превръщат в животински, после отново в човешки нокти. – По дяволите – казва той, като малко от човешката си страна наднича навън, – нищо от това не излиза както трябва. Просто бъди моя.
Възрастен мъж, толкова секси като Илай, не може просто да казва такива неща. Женските ми части искат да преобърнат мозъка ми.
– Моля те, Илай – казвам, докато той търка бузата си в моята, прикривайки ме с аромата си. – Трябва да поговорим за това.
Чакай. Какво казвам?
Това не са преговори. Няма за какво да говорим. Когато прекратявате връзка, не дължите на другия човек обяснение, колкото и гадно да е то.
Освен това вече му дадох едно.
Гърдите му се размърдват.
– Добре, ще поговорим по-късно.
Той подновява целувката си със същата животинска страст, с която влезе в дома ми. Само че сега тя е още по-остра от обикновено. Мъжът отстъпва пред звяра дори когато слънцето залязва.
Не знам какво да правя. Прекратих връзката си с този мъж. Той се държи така, сякаш това никога не се е случвало.
Отдръпвам се достатъчно дълго, за да кажа:
– Разделихме се.
– Мислех за това, след като говорихме. – Той ме целува, после отново се отдръпва. – Какъв приятел щях да бъда, ако не бях застанал до теб, когато си имала нужда от мен?
Алфата в него ми казва, че това е краят на разговора, и за няколко мига се повличам под водата.
Примигвам през мъглата на неговото господство, същото господство, което той хвърляше, откакто ме беше взел в обятията си, просто тогава не го бях забелязала.
Той не може да реши, че отново сме заедно. И дори да е съгласен да получавам внимание от двама мъже едновременно – а един алфа никога не би се съгласил да свири втора цигулка – аз не съм.
Ръцете му започват да се разхождат. Това се развива твърде бързо.
– Чакай, Илай – казвам аз. Но той не се вслушва в думите ми, а в тялото ми, а тялото ми сякаш се наслаждава на силните ласки.
– Илай – казвам отново, дори когато сирената се появява на повърхността.
Ръката му влиза в панталоните ми и…
– Илай, спри. – Гласът ми набира многобройни ноти, докато насилвам сирената в него.
Илай се успокоява, подчинявайки се на командата в гласа ми.
Подчиних алфата на волята си. Не е добре, не е добре, не е добре.
Но нещо повече, просто омагьосах Илай, мъжът, който обяви, че ме обича. Ловец на глави, който работи от правилната страна на закона.
Прецакана съм във всяко отношение, освен в това, което всъщност би ми харесало.
– Ти … омагьоса… ли ме? – Гласът му става толкова дрезгав, докато хищникът се опитва да вземе превес.
Преглъщам.
И преди съм омагьосвала Илай. Има определени ситуации, в които това е неизбежно. Но винаги внимавам да не отнемам волята му. А преди секунда волята му беше изчезнала.
Зад мен стъклените врати на балкона се разбиват и нощта нахлува, затъмнявайки стаята. С нея идва вълна от заплаха, толкова осезаема, че косата ми настръхва.
Дез излиза от сенките, всяка линия на тялото му е напрегната.
– Е, не изглежда ли уютно? – Казва той, като разглежда нас двамата.
Илай започва да ръмжи, нещо толкова дълбоко и зловещо, че косата ми настръхва, а то дори не е насочено към мен.
– Ти, – казва той.
– Аз какво, куче? – Отговаря Дез, като кръстосва ръце.
Куче? Дали Търговецът току-що се досети, че Илай е преобръщач, или е знаел? Не му бях казала за Илай, когато ме попита за връзките ми …
– Дез – предупреждавам аз.
Илай ме избутва зад себе си, сякаш Търговеца е този, за когото всички трябва да се притесняваме точно сега.
– Не се меси в това, Кали, – нарежда той.
Вижте, сега това – това беше, което винаги не беше наред във връзката ни. Илай поемаше командването и предполагаше, че ще се подчиня. Което беше равносилно на това той да бръкне с пръчка в гнездо на стършели.
– Не мисля, че си в състояние да ѝ даваш заповеди, – казва Дез. Той поклаща глава. – Наистина ли си мислеше, че някой като Калипсо наистина ще иска от теб повече от члена ти? – Казва той, пристъпва напред, като води със себе си нощта на гърба си.
Усещам как магията на Дезмънд ме примамва да изляза иззад Илай, чието ръмжене става все по-силно с всяка изминала секунда.
– Какво можеш да ѝ дадеш освен това? – Търговецът продължава. – Интелектуално стимулиращи разговори? – Очите му преминават през всичките шест метра и половина до грамадния, едва сдържан преобръщач. – Това е категорично не. Сигурен съм, че тя е задоволявала тази си нужда другаде.
Ръмженето на Илай е толкова силно, че се кълна, че къщата вибрира от него.
– Ако я докоснеш… – Илай едва успява да изкара думите. – Ако сложиш ръка…
Дез проблясва със зловеща усмивка.
– Аз вече съм я докосвал. И устните ѝ. И всякакви други неща…
Илай изпуска рев и мускулите му се напрягат. Мисля, че ще се втурне към Търговеца, но вместо това той прави зашеметяваща крачка напред, а кожата му настръхва.
Никога не съм виждала промяната на живо, но о, сладкият ми бебешки Исус, ще я видя. След по-малко от минута аз и Дез ще бъдем хванати в капан в една стая с върколак.
Ето защо по време на пълнолуние преобръщачите стоят далеч от хора, които не са преобръщачи.
Освен ако, разбира се, не искат да превърнат даден не-обръщач в обръщач.
Това не може да е причината, поради която Илай е тук, нали?
Илай знаеше, че не искам да се променям, а дори и да искам, вещицата винаги трябва да е наблизо, в случай че промяната не се осъществи, тялото стане твърде слабо или възникнат друг вид усложнения.
Но откакто пристигна, Илай не беше в подходящото състояние на духа, мозъкът му вече беше повече вълк, отколкото човек.
– Няма да се промениш – гласът на Дез резонира в цялата стая и аз усещам как магията минава покрай мен, налагайки се над Илай. – Не и в тази къща, не и толкова близо до тази, която смяташ за свой… приятел.
Колко ли е чул от разговора ни?
Колко ли вече е знаел?
Едно хленчене прекъсва поредицата от дълбоки ръмжения, идващи от Илай. Той се обръща към мен, а очите му вече са кехлибарени. В тях няма нищо от човека, за когото се грижех. Само дивите очи на вълк. И все пак не се страхувам от него. Защитният инстинкт на Илай е вроден, а аз съм част от неговата глутница.
Но той ще нарани Дез. Дез, който е съперник, Дез, който е на своя територия, упражнявайки контрол върху своя-смъртен-другар. Дез, когото усещам да ме гледа. Усещам нарастващата му нужда да ме отведе.
– Илай, – казвам тихо. Задържам погледа му, докато кафявите нюанси започват да се вливат обратно в ирисите му.
Започвам да се отпускам, особено когато той се изправя.
Тогава главата на Илай се завърта към Дез и ръмженето избухва в гърдите му отново.
И тогава нещо го кара да се счупи. Той изпуска ръмжене и напада Дез.
Сърцето ми почти спира.
През мен преминава страх, какъвто отдавна не съм изпитвала.
– Илай, не го докосвай. – Този път, когато използвам блясъка, знам какво правя. Гласът ми е силен и непоколебим.
Илай спира точно до Дез, скован от магията ми.
Пресякох една граница. Знам, че го направих.
Не ме интересува. Това е истински плашещата част. Отнех свободната воля на Илай и единственото, което изпитвам, е облекчение, че Дез е невредим.
Паниката, която изпитвах, пълният ужас…
Очите ми срещат тези на Търговеца. Неговите са нечетливи.
– Време е да тръгваме, херувимче – казва той, докато Илай се хрипти объркано на метри от него.
Поглеждам разтревожено преобръщача. Илай може и да ми е простил, че веднъж използвах блясък върху него. Но два пъти?
Няма как да стане.
Той издава глух звук, нещо, което ме разтърсва дълбоко.
– Кали, не, – казва той. Започва отново да се прегърбва, кафявите му очи са избледнели до злато. Дори магията на Търговеца не може да задържи промяната за дълго.
Колебая се, осъзнавайки какво е това – кръстопът. По единия път е Илай и всичко, което той представлява; по другия е Дез.
Ако Илай убие Търговеца, ще бъда освободена от дълговете си. Дез вероятно заслужава смърт. А след като Търговецът си отиде, ще получа още един шанс за живот с Илай. И в крайна сметка щях да стана негова половинка. Щеше да е толкова лесно просто да кажа „да“, да се отдам на живота, който хиляди други жени биха искали.
Но в крайна сметка Илай щеше да иска от мен да направя промяната. Илай вече беше започнал да говори за това – за това и за… кученцата. Превръщачите бяха големи семейни хора. Аз щях да бъда негова съпруга, майка на многото му деца.
Не можех да бъда просто Кали, трябваше да бъда неговата Кали. Трябваше да се подчиня на него, да му бъда подвластна, както останалата част от глутницата му. Трябваше да поставям глутницата на първо място пред моите нужди.
Или можех да си тръгна с Дез. Дез, който не гарантира нищо. Дез, който ме напусна преди всички тези години, за да се върне с рев в живота ми. Дез, който не иска да ме промени.
Дез, който не ми е предложил нищо друго освен надежда и мъка. Дез, моя приятел. Дез, моята загадка.
Дез.
Дез.
И там е моят отговор.
Илай беше нечия мечта, но… но той не беше мой.
– Винаги ще ме е грижа за теб, Илай, – казвам, – но трябва да се върнеш при хората си.
– Кали. – Гласът му се пречупва.
Болката му ме разтърсва. Не искам да го боли.
Около мен се събират сенки. Изведнъж Дез обгръща с ръка кръста ми.
– Херувимче, трябва да вървим.
Да ни види заедно е последната капка за Илай. Очите му стават изцяло златни и губят искрата на човешката интелигентност. По кожата му поникват косми. Гърбът му се прекланя, а мускулите му пулсират. Той хвърля главата си във въздуха и изревава, а звукът кара всеки мой нерв да настръхне.
Нощният въздух се завихря около мен, докато Дез ме дърпа към задния ми двор.
Когато Илай пада на четири крака, аз хвърлям предпазливостта на вятъра и тичам, като хващам ръката на Дез и го тегля със себе си.
Търговецът ме взима в прегръдките си точно когато зад нас се разнася смразяващ кръвта вой.
– Дръж се – казва Дез, когато Илай се запътва към нас.
Господи, това е голям шибан вълк.
Тялото на Търговеца се напряга, а после се оттласква от земята.
Забелязвам как вълкът на Илай се втурва след нас, а зъбите му се забиват в празния въздух, където преди секунда беше глезенът на Дез.
Чувам траурния вой дълго след като сме във въздуха, звукът е натрапчив.
Облягам глава в гърдите на Дез, усещам как ръцете му се стягат около мен.
За добро или за лошо, аз съм го избрала.
И все още не съжалявам за това.
Назад към част 10 Напред към част 12
