Лаура Таласа – Рапсодик ЧАСТ 12

ГЛАВА 10

Януари, преди седем години

– Защо не ме вземеш със себе си? – Питам.
Двамата с Търговеца седим в кафене „Дъглас“, а топлата светлина осветява обстановката около нас. Навън е започнало да вали сняг.
Дез се обляга назад на седалката си, разбърквайки безучастно кафето си.
– За да събирам плащанията от клиентите си? – Той повдига вежди. – Няма да се случи.
– Защо не? – Питам. Или се опитвам да попитам – излиза по-скоро като хленчене. Налага се да потисна интереса си. Последното нещо, което искам, е той да си помисли, че съм незряла.
– Херувимче, обмисляла ли си възможността да има неща в мен, които не искам да виждаш?
– Не съм невинна, Дез, – казвам аз. – Вече знам какво правиш. – Бях го видяла от първа ръка още първия път, когато му се обадих. – Добави едно мънисто. Позволи ми да дойда с теб.
Той се навежда напред, като при това разтърсва масата.
– Ти, глупаво момиче, – изръмжава той, докато аз протягам ръка напред и подпирам чашата си. – Тези мъниста не са шега.
– Ако си толкова против тях, тогава спри да ги раздаваш като бонбони. – Знам, че думите ми само ще го примамят, но част от мен – по-дивата, прокълната част – иска да види как Дез губи контрол.
Лицето на Дез се изостря.
– Искаш ли да знаеш какво ще ти струват моите услуги в крайна сметка? Добре. Ще ти покажа. Може би тогава ще стоиш далеч от мен. – Той изпива остатъка от кафето си и се изправя, а столът му изскърцва зад него.
Чакай? Сега правим това?
Когато не ставам веднага от мястото си, той маха с ръка.
Столът ми започва да се накланя, принуждавайки ме да се изправя. Около нас никой не забелязва.
Едва имам време да грабна палтото си и последните си макарони, преди той да ме хване за ръка и да ме измъкне оттам.
Навън снегът се заплита в косата ми, докато вървим по улицата. Почти веднага студът прониква в дрехите ми. Може би това беше лоша идея.
Сенките на Дез се извиват около нас като дим.
Той не ми говори през цялото време, докато се връщаме към гробището Дъглас, където е най-близкият вход към линиите на лей.
Линиите на лей по същество са свръхестествени магистрали. В целия свят има определени бръчки и разкъсвания в тъканта на нашия свят, които са входни точки или портали към тези линии. Оттам, ако сте определен вид същество – например фея или демон – което знае как да манипулира тези линии, можете да се придвижвате през светове и между светове. Точно това е начинът, по който Дез може да бъде крал в другия свят, а след това да дойде на Земята и да се пазари със смъртните.
Когато стигаме до една особено стара част от гробището, чиито надгробни плочи са толкова стари, че повечето имена и дати са изтрити, той ме придърпва към себе си със стисната челюст. Бурните му очи ме гледат.
– Не ме карай да съжалявам за това.
Преди да успея да кажа каквото и да било, обкръжението ни изчезва. Миг по-късно сградите и каналите заместват надгробните плочи.
Взирам се учудено около нас.
– Венеция, – издишам.
Винаги съм искала да я посетя. И с едно щракване на пръстите на Търговеца ние бяхме тук.
Предимства на това да си приятел с крал на феите.
– Дръж се близо, – предупреждава той.
– Не е като да отивам някъде – промълвявам, проследявайки го. Той на практика държи ръката ми в задушаваща хватка.
Двамата се провираме през задните улички и аз бърча носа си от миризмата на канализацията. Когато стигаме до малка, износена от времето врата, Дез спира.
Поглеждам към него. Челюстта му е стисната, сребърните му очи са ледени.
Все още е ядосан.
Настроена фея. Не е като да е трябвало да ме вземе. Той е крал, за бога, сигурна съм, че „не“ е първата дума в речника му.
Чувам, че ключалката тупва, което ме изкарва от мислите ми, и тогава вратата пред нас се отваря от само себе си.
Отвъд нея има тъмен коридор. Точно такова място, което не посещаваш, ако искаш да се пазиш от неприятности. Предполагам, че именно затова Търговецът е решил да дойде тук.
Дез влиза в коридора, като ме дърпа след себе си. Зад нас вратата се затваря с трясък.
– Е, тук е уютно, – казвам аз.
– Шшшшш, херувимче, – казва той, – и докато сме на темата, опитай се да не говориш.
Изплезвам език срещу него.
– Видях това, – казва той, без да се обръща.
Очите му са в задната част на главата ли?
Придвижваме се навътре в сградата, спускаме се по стълби, докато стигнем до слабо осветена зона, която всъщност не е нищо повече от мрежа от пилони, циментови пътеки и големи, подобни на бъчви буйове. Между пътеките и под буйовете има вода.
Много, много вода.
Венеция е върху нея, спомням си аз.
От сянката излиза строен мъж с прошарена коса и огромна коремна преса.
– Обадих се преди час – казва той, а скандинавският му акцент е силен. Измъква от ръката си визитната картичка на Търговеца.
Дез гледа как тя пада на земята.
– Не съм ти куче, – казва Дез. – Ако не ти харесват моите методи, обади се на някой друг.
Търговецът кара клиентите си да чакат? Някак си останах с впечатлението, че с всички останали е толкова бърз, колкото и с мен.
Сега се чувствам като специална снежинка.
Мъжът подръпва брадичката си към мен:
– Кое е момичето? – Пита той.
– Няма никакво значение. Не я поглеждай – казва Търговеца.
Но мъжът не може да се сдържи. Аз съм сирена, създадена съм, за да отвличам вниманието. Очите му се движат по мен, изражението му става гладно.
До мен усещам как въздухът започва да вибрира от силата на Дез. В ъглите на стаята започва да се прокрадва мрак. Не е нужно да го поглеждам, за да разбера, че е напрегнат.
– Слушай какво ти казва Търговецът – казвам на мъжа, като влагам сила в гласа си.
С неохота очите му ме напускат.
И сега имам чувството, че трябва да измия кожата си. Този човек е достатъчно стар, за да ми бъде баща.
– Какво искаш? – Пита Дез, като кръстосва ръце.
– Искам дъщеря ми да влезе в Кралската академия по изкуствата.
Известна още като свръхестествения еквивалент на Джулиард. Това е училище за сценични изкуства, което се грижи за ученици със специални способности.
Търговецът изсвирва.
– Последно чух, че почти всички места за входящия випуск за следващата година са заети. Ще трябва да дръпна много конци…
– Знаеш, че съм добър в това, – казва мъжът.
Чувам нежното притискане на водата, която се блъска в буйовете и пътеките тук долу.
– И какво ще ми дадеш? – Пита Търговецът.
Мъжът прочиства гърлото си.
– Разполагам с информация за поредица от входове на лей-линии, които Домът на ключовете смята да унищожи.
Домът на ключовете е правителството на свръхестествения свят. Нямаше значение дали си американец, аржентинец или австралиец, стига да си свръхестествено същество, трябваше да следваш преди всичко техните закони.
– Ммм – казва Търговецът, – трябва да се справиш по-добре от това, ако искаш да сключиш сделка. Трябва да предотвратиш приемането на това законодателство.
– Няма как, – казва мъжът. – Това е обществено мнение. Хората се притесняват за домовете си, за кварталите си. Наблюдава се нарастване на популацията на променящите се…
– Успех с бъдещето на дъщеря ти. – Търговецът слага ръка на гърба ми и започва да ни насочва навън.
Предполагах, че да затвориш един договор е толкова просто.
Зад нас мъжът избълва още няколко извинения и обяснения.
Почти сме стигнали до стълбището, когато го чуваме.
– Чакайте, чакайте! Добре, аз ще го направя.
Хвърлям страничен поглед към Дез. По лицето му се разстила гнусна усмивка.
– Тогава имаме сделка – казва Търговецът, без да си прави труда да погледне през рамо. – Увери се, че законът няма да бъде приет. Ще бъде жалко, ако дъщеря ти не постъпи в някое от училищата, за които е кандидатствала.
И с това двамата си тръгваме.
Отново по улиците на Венеция преценявам Дез.
– Беше доста студено, – казвам, когато започваме да вървим, а ботушите ми щракат по калдъръма.
– Това беше работа, херувимче. Ако искаш да вървиш с мен, по-добре свиквай с това – и с по-лошото.
– Да, да, ти си лош пич.
Той кимва към гривната ми.
– Един ден ще трябва да върнеш всички тези услуги. Сега не се ли страхуваш?
Малко.
Но когато поглеждам в очите на Дезмънд, оставам с ясното впечатление, че той не иска да се страхувам. Че въпреки че се опитва да ме уплаши, той не иска да ме отблъсне.
Предполагам, че това ни прави двама.
– Бих се уплашила, ако не носеше косата си на момичешка опашка – казвам, като посягам към краищата на бялата му коса.
Той хваща ръката ми.
– Не е признак на добро възпитание да се подиграваш на фея. Ние сме известни с липсата на хумор. – Въпреки заплахата, очите му искрят от вълнение.
– Съжалявам – казвам, – но конската ти опашка е много мъжка. Имам чувството, че ще ми порасне брада, само като я гледам.
– Устато нещо, – казва той очарователно.
Разхождаме се покрай Канале Гранде, разминавайки се с туристите, докато вървим. Гледам как лодките се движат по канала. Над него се виждат магазини за сувенири и ресторанти, чиято топла светлина се разлива по улиците.
Венеция. Дори е по-прекрасна от това, което си представях, че ще бъде.
– Преди да тръгнем, можем ли да се повозим на гондола? – Питам.
Горната устна на Търговеца се свива, когато вижда една такава лодка да минава покрай нас.
– Защо изобщо…?
– А можем ли да се отбием в някой от онези магазини за сувенири, за да си взема маска?
Бих искала и малко сладолед, а може би и духана стъклена бутилка, но няма да насиля късмета си прекалено много.
Той въздъхва.
– Не си ли чувала израза „Не смесвай работата с удоволствието“?
По лицето ми се разстила лукава усмивка.
– Ооо, предполагаш ли, че аз съм удоволствие? – Сърцето ми тупти прекалено силно.
Той се намръщва сурово към мен.
– Определено се втренчвам в теб.
Наистина е така.
– Хайде, ще е забавно, – казвам, хващам го за ръка и го дърпам към малка площадка покрай канала, където чакат няколко гондоли.
Зад гърба ми Търговецът казва:
– Ще се съглася само ако ми направиш една услуга…
Аз да му направя услуга?
– Да, всичко.
– Моля те, върни ми топките в края на вечерта.

 

Настоящето

Вече след като се приземяваме пред дома на Дез и Илай е на цял водоем от нас, Търговецът не ме пуска веднага. Вместо това крилата му с нокти се допират до косата ми, докато се увиват защитно около нас.
– Дез?
Крилете му потрепват.
Той изпуска трепереща въздишка.
– Все си мислех, че нещо ще ти се случи – прошепва той с дрезгав глас. – Все виждах как онова животно се обръща срещу теб. Страхувах се, че няма да успея да стигна до теб навреме. – Цялото му тяло трепери.
Точно сега се чувствам странно уязвима пред него. Може би това е суровата откровеност в думите му; Дез винаги е внимавал да скрие чувствата си под остроумие и своенравие. Може би е заради това, че изпитах същия страх, когато видях Илай да се хвърля към него. А може би е просто това, че ме държи в прегръдките си, след като съм избрала този живот, а не онзи, който оставих в къщата си.
Облягам челото си на неговото, като поставям ръката си на бузата му.
– Благодаря ти, че дойде за мен, – казвам.
Страхувам се какво щеше да се случи, ако не беше дошъл.
– Херувимче, – казва той, гласът му е сериозен, – винаги ще идвам за теб.
Оставаме така още минута, без да се движим. Всъщност е доста приятно под тези негови крила, но накрая започвам да изпитвам нетърпение да сложа собствените си два крака на земята.
– Дез, – казвам, – можеш да ме сложиш на земята.
С неохота той отпуска краката ми, позволявайки ми да се изправя, но държи горната ми половина все още хваната в ръцете му. Крилете му се отдръпват, но не искат да се сгънат хубаво зад него. Вместо това продължават да се разперват и прибират, да се разперват и прибират, изглеждайки развълнувано.
– Той те е посетил по време на една от Свещените седем – казва Дез. – Мислеше за теб като за своя половинка и съзнателно те изложи на опасност. – Сега крилете му се размахват около него, размахват се гневно, тези негови нокти изглеждат особено остри. Дез ме пуска. – Той не е истински партньор, щом си е помислил да направи това.
Дез е прав, разбира се, но в момента дори не мисля за себе си. Единственото, което виждам, когато затворя очи, е как Илай се нахвърля върху Дез. Той щеше да го убие.
И тогава ме връхлита друга мисъл.
– О, Боже, – казвам тихо. – Оставихме напълно променен върколак в жилищен квартал.
– Вече го задържах; не може да излиза извън твоя имот през нощта. Надявам се, че до сутринта ще се е овладял. – Дез ме поглежда извинително. – Съжалявам за къщата ти.
Просто съм облекчена, че за момента не може да нарани никого другиго.
И тогава ме връхлита друга ужасяваща мисъл.
Няма да мога да се върна вкъщи тази вечер.
Не и ако не искам да рискувам още една среща с разярен върколак.
Разтривам лицето си. Омагьосах, а после отхвърлих алфа върколак.
Щом се върне в нормалното си настроение, може да издаде заповед за ареста ми. Дори да реши да не повдига обвинения, щеше да направи нещо, за да ме накаже за това, че съм го омагьосала, отхвърлила, унизила. Алфата в него нямаше да изисква нищо друго.
Знае точно къде живея и по-рано даде да се разбере, че една заключена врата няма да го спре да влезе.
Тази вечер не мога да се върна, но мога ли да се върна утре? Или следващата нощ? Или по следващата? Ще се чувствам ли в безопасност, като знам колко лесно е проникнал и колко бързо се е променил?
Очите на Дез са тъжни.
– Херувимче, моят дом е и твой дом – казва той, прочитайки мислите ми, – толкова дълго, колкото ти е необходимо.
Поглеждам през рамо, към обширната къща зад мен. Всички тези мебели, които Дез ме накара да купя, бяха предназначени за обзавеждането на една-единствена стая за гости в къщата му.
Стая, в която сега вероятно ще остана да живея.
И когато се сблъска с Илай, Дез не се беше държал изненадан или объркан от случилото се в дома ми. И единствената причина за това беше…
Обърнах се обратно към него.
– Знаеше – казвам, като си спомням как той се подиграваше на бившия ми по-рано. – Ти ме целуна онази първа вечер, знаейки, че съм с Илай.
Гневът ми се надига.
Търговецът познава сърцето ми; знаеше, че никога няма да се задоволя с това да бъда романтична с двама мъже наведнъж. Всичко, което трябваше да направи, беше да посее семето – да прокара целомъдрена целувка по устните ми и да ми внуши, че с него ще бъдем интимни. По-лесно, отколкото да щракне с пръсти, бях скъсала с Илай.
А сега в дома на Дез има стая, която чака само за мен.
Чувствам се като муха, попаднала в мрежата на Търговеца. Падам право в ръцете му.
От контролиращ мъж се прехвърлих на интригант.
Челюстта на Дез се стяга.
– Кали…
– Това ли правиш с всичките си клиенти? Принуждаваш ги да прекъснат връзките с гаджетата си? Обзавеждаш стая в дома си само за тях?
Той се приближава до мен, а очите му светят от живот.
– Няма да го правя с теб. Не и тази вечер.
– Не, няма да го направиш, нали? – Предизвиквам го. Във вените ми гори огън, който се е надигнал от момента, в който Дез отново влезе в живота ми. – Просто ще избягаш, както правиш винаги.
Той улавя лицето ми.
– Изглежда ли, че бягам, Кали? Изглежда ли, че се опитвам да напусна страната ти?
– Но ти ще го направиш, – казвам пламенно.
Как така този разговор се превърна в излагане на собствената ми несигурност?
– Искаш да говориш истини – казва той разпалено, – ето ти една: тук не става въпрос за кучето, а за нас.
– Ще спреш ли да наричаш Илай така? – Казвам.
Търговецът освобождава лицето ми и ме поглежда с присвити очи.
– Ти го защитаваш дори сега?
– Той все още означава нещо за мен. – И аз го нараних. Дълбоко.
Мускулче на бузата на Дез се изпързаля.
Търговецът се приближава, устните му се извиват в саркастична усмивка.
– Имаш над триста услуги, за които да ми се отплатиш. Докато приключим, ще осъзнаеш, че Илай и всички онези други мъже са били само незадоволителен сън. Че това, и само това, е истинско.

Назад към част 11                                                                  Напред към част 13

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!