ГЛАВА 19
Април, преди седем години
Това не може да продължава така.
Лежах в прегръдките на Търговеца, очите ми се затваряха, докато той ме галеше по косата. Боря се със съня, като не искам да изгубя нито миг от това.
Откакто се събудих от онзи кошмар, с прозореца на парчета и Дез в стаята ми, той остава с мен всяка вечер, докато заспя. Може би дори по-дълго.
Тялото му сякаш е създадено за мен, всяка негова вдлъбнатина пасва на моето като парченца от пъзел. Но това е нещо повече от начина, по който се приспособявам към него, това е начинът, по който мирише, аромат, за който няма име, и начинът, по който ръката му се увива около гърба ми.
Точно в основата на стомаха ми има усещане за правота, когато съм в ръцете му, сякаш това е единственото място, на което наистина принадлежа.
Той също ли го усеща? Или просто си правя приказки от дим и сенки?
Това са въпросите, към които се връщам често.
Клепачите ми се спускат и аз се боря да ги задържа отворени, а погледът ми се премества към ухото на Търговеца. Протягам ръка и проследявам острия му край.
Ушите на феите.
Под докосването ми Дез се разтреперва.
– Ти ги криеш, – казвам аз. Кълна се, че през повечето време те изглеждат притъпени – човешки.
– Понякога, – съгласява се той.
Внимателно сваля ръката ми.
Тихо е, светлините из стаята отдавна са угаснали. Дори в тъмнината усещам сенките на Дез, които ме обгръщат, и те ме карат да се чувствам в безопасност. Преди него имах толкова много причини да се страхувам от нощта.
Сега я очаквам, защото тя ми носи него.
– Благодаря ти, – промърморвам.
– За какво, херувимче? – Казва той.
– За всичко.
За момент спира да ме гали по косата. Когато започва отново, се кълна, че усещам как палецът му се докосва до слепоочието ми. Най-леката ласка.
Започвам да се унасям в сън, така че не съм сигурна дали съм си представяла последните думи, които той издиша в нощта.
– На теб, не по-малко.
Настоящето
След разговора ни двамата се връщаме към работата. А именно – да видим спящите жени. Ако Търговецът забележи, че се държа дистанцирано, не казва нищо.
Какво има да се каже? Че съжалява? Той не е виновен за това. Любовта не е нещо, което може да се фалшифицира. И макар че Дез е бил нежен към мен, мил с мен и физически с мен, той не е споменавал нищо за любовта.
Аз съм тази, която не може да задуши тези чувства, които гноясват в мен от години.
Търговецът ме води надолу по стълбище след стълбище, дълбоко в недрата на замъка си, докато не стигаме до балкон, който трябва да се намира на едно от най-ниските нива на двореца. Отвъд него земята се спуска надолу и сградите са разположени терасовидно една върху друга, чак до тъмнината.
Приближаваме се до ръба на парапета, а свежият нощен въздух разрошва косата ми.
Навеждам се над него.
– Накъде сега?
Ръцете на Дез се увиват грубо около кръста ми.
– Какво… – Едва имам време да се вгледам в мускулите, които ме притискат, и в сложните му татуировки, преди той да скочи във въздуха и да разпери крилата си с нокти.
Извиквам, докато тялото ми се издига заедно с него.
Трябваше да разбера още щом видях балкона, че летим нанякъде.
Само че Дез е спрял да размахва криле. Точно в този момент осъзнавам, че не летим нагоре. Ние се гмуркаме.
Нищо не може да опише чистия ужас от това да паднеш в бездна с главата напред. Вятърът разрошва косата ми около лицето и ми отнема дъха, докато падаме. Покрай нас преминават главозамайващ брой балкони и градини, разположени терасовидно по вътрешните скални стени на този странен остров. Всичко прилича на къща за кукли. Виждам напречни разрези на къщи и магазини, храмове и градини. И докато се гмуркаме, всяко ниво става все по-тъмно и по-тъмно.
Продължаваме надолу, докато сградите не се покрият с тъмнина. Тук долу усещането е не толкова за нощен град, колкото за празнота.
Спускането ни се забавя и над мен се разтварят огромните криле на Търговеца, който ни насочва към един невзрачен балкон почти на дъното на пропастта. Сградите около нас са по-малко украсени от тези горе, а покритите с тръни лози, които се увиват около парапетите и облицованите с колони портици, изглеждат почти зловещо.
Щом се приземяваме, тялото ми се люлее в ръцете му от прилива на кръв.
Хватката му върху мен се затяга, когато се опитвам да се отдръпна.
– Дай си малко време, Кали, – казва той с тих глас.
Аз го правя, без да обръщам внимание на прегръдката му.
Щом Дез усеща, че съм спряла да се люшкам, той ме пуска.
Оглеждам това, което трябва да е едно от най-ниските нива на града. Тук е студено, по-студено от открития въздух горе.
– Какво е това място?
– Добре дошла в индустриалния квартал на столицата, откъдето тръгва износът на Сомния и пристига вносът ѝ.
Значи хората не живеят тук сами по себе си. Това е облекчение. В сравнение с останалата част на града този район е някак си занемарен. Искам да кажа, че е красив, по някакъв страховит начин, но не е място, на което бих искал да се задържа.
Поглеждам към простата дървена врата, която води навътре от балкона ни. Неудобството се раздвижва ниско в корема ми. Не мога да разпознавам магията по същия начин, както една фея, но дори аз не искам да минавам през тази врата, макар да съм сигурна, че ще направим точно това.
Не след дълго подозренията ми се оказват верни, когато Дез ме насочва към вратата.
– Това е било складово помещение – обяснява той, – също като останалите сгради в този район. Беше превърнато във временен подслон за спящите, когато свършиха местата …
Пред нас вратата със скърцане се отваря и двамата влизаме в пещерен склад без прозорци.
Търговецът кимва на стражата от другата страна на помещението, която, изглежда, бди.
Без да каже нито дума, пазачът излиза през една далечна врата, за да ни осигури уединение.
Оглеждам се наоколо. Подобно на много от стаите в двореца, някой е използвал магия, за да изобрази нощното небе на тавана. Малки звездички светлина блестят меко от вградените в стената кибритени клечки, но те не помагат особено за разсейване на тъмнината, която се събира в тази стая.
Това е всичко, което забелязвам в самия склад, защото…
Всички тези ковчези.
Има стотици – може би хиляди. Редици и редици стъклени ковчези. Очите ми ги прелитат.
– Толкова много, – издишам.
До мен Търговецът се намръщва.
– Почти два пъти повече жени все още липсват само в моето кралство.
Вдишвам въздух. Почти цял град. Макар и малък град, но все пак.
Толкова зашеметяващи цифри.
Във всеки ковчег зървам жените, сключили ръце на гърдите си. Толкова зловещо.
– Всяка от тях е имала дете? – Питам.
Търговецът кимва и прокарва палец по долната си устна. Онези устни, които допреди час бяха по мен.
Той улавя погледа ми и какъвто и поглед да имам, той кара ноздрите му да се разширят.
Налага се да откъсна погледа си. Наистина не искам да имам момент с този мъж, докато стоим в нещо, което по същество е морга.
– Къде са всички деца? – Питам. В кралската детска стая имаше не повече от две дузини.
– Живеят с останалите си семейства.
Вдигам вежди. Стотици от тези странни деца сега живеят в домове на феи?
– Имало ли е оплаквания? – Питам.
Дез кимва.
– Но не само това, през последните няколко години рязко се увеличиха случаите на детеубийства.
Отне ми секунда, за да свържа точките.
Поемам си дъх.
– Те убиват децата?
Той вижда ужасеното ми изражение.
– Наистина ли си толкова изненадана, херувимче? Дори на Земята имаме репутацията на безмилостни.
Разбира се, че съм изненадана. Децата са си деца. Без значение колко смущаващи са, не ги убиваш просто така….
– Преди да съдиш моя народ, трябва да знаеш, че има случаи на гледачи, които са попадали в същия… сън като тези жени. И в много от тези случаи на детеубийство тези деца не са жертви, а извършители.
От мисълта за всичко това ме побиват тръпки. Не завиждам на Дез за работата му като крал. Не мога да си представя нищо от това.
– Някой от слугите, работещи в детската стая, изпаднал ли е в същия сън? – Питам, като поглеждам към стаята.
– Няколко – признава той, хвърляйки поглед назад към ковчезите, – феените. – Изглежда, че хората са донякъде имунизирани, така че сега те са единствените, които имат пряк контакт с децата в двореца.
Дез подръпва брадичката си към ковчезите.
– Продължавай, херувимче – казва той, като сменя темата, – погледни ги.
Прокарвам поглед обратно по стаята. Само при вида на всички тези жени, които лежат така неподвижно, космите по предмишниците ми се надигат.
Внимателно напускам страната на Дез, а стъпките ми отекват в пещерната стая. Вървя към най-близкия ред ковчези, почти се страхувам да погледна в тях.
Стъклото блести под слабото осветление, карайки ковчезите да блестят в почти пълния мрак.
Пристъпвам до един от ковчезите и се принуждавам да погледна надолу към жената. Тя има тъмна като гарван коса и сърцевидно лице. Сладко лице, което не бихте си представили, че ще бъде върху тялото на воин. Заострените ѝ уши надничат между кичурите коса.
Преглъщам, загледана в нея. Последният път, когато видях толкова неподвижно тяло, беше на доведения ми баща.
Кръв по ръцете ми, кръв в косата ми… никога няма да бъда свободна.
Отдръпвам поглед от лицето ѝ. Облечена е в черна туника и прилепнали бричове, които са прибрани във велурени ботуши. Ръцете ѝ са сгънати на гърдите и се опират на помпела на меча, който лежи на торса ѝ.
Тя е толкова неподвижна, толкова спокойна, и все пак част от мен очаква да отвори очи и да използва меча, за да се освободи от ковчега.
Видението е толкова реалистично, че се принуждавам да премина към друго, преди да се уплаша и да си тръгна преждевременно.
Тази е с коса, която изглежда като нажежено сребро, и е тъпо подстригана точно покрай брадичката. Въпреки сребристата си коса тя изглежда млада, гладката ѝ кожа е опъната върху високите скули и квадратната челюст. Тази жена е цял войник; дори в покой мога да кажа, че личността ѝ е с твърди ръбове. Но дори това не я спасява. Под ръцете ѝ е стиснат лък, а до краката ѝ е поставен колчан, пълен със стрели.
Още един воин. Но не просто воин. Тази има сребърна лента на горната част на ръката си. Воин с медал.
Започвам да си проправям път през ковчезите. Всички жени носят еднакви черни дрехи и всяка от тях носи оръжие. Воини, които сега са жертви.
Цялото това нещо ме изнервя. В тези ковчези лежат някои от най-силните жени в царството на Дез. Как се е случило това с толкова много хора, които са били толкова способни?
И ако това чудовище е могло да направи това с тези жени, какво ли би могло да направи с един обикновен човек? Какво би могъл да направи с мен?
Започвам да си припявам, за да облекча нарастващото си безпокойство.
Докосвам тук-там някой ковчег, като забелязвам, че стъклото е топло.
Кожата ми настръхва. Тази ситуация е… неестествена – неправилна на най-елементарно ниво.
Без да се замислям, бръмченето ми преминава в пеене.
Събуди се от съня си,
Стани от съня си,
Разкажи ми тайните си,
Те са мои.
Сирената в мен обича да реди рими, както вещицата прави заклинания. Сигурна съм, че това има нещо общо с това колко ефективен е чарът ми, но за моите уши това е просто приятно.
Отвори очи,
вдишай свежия въздух,
Разкажи ми тайните си,
Те са наши, за да ги споделим.
Хвърлям поглед през рамо към Дез. Сгънати ръце, разтворени крака и разперени криле – изглежда така, сякаш е нещо средно между рок звезда и паднал ангел. Кожените панталони и ръкавът с татуировки не помагат. Очите му се движат по ковчезите, сякаш очаква някой да се премести …
Проследявам погледа му, моментално се напрягам, но не, жените са все така неподвижни, както и когато влязох.
Обръщам тялото си обратно към редиците жени и подновявам песента си.
Събуди се от почивката си,
Отърси се от тази тъмна магия,
Отвори устата си,
Имаш тайни за разказване.
Преди да вляза тук, знаех, че блясъкът ми не може да събуди тези жени. Всички те бяха феи. И все пак все още тая искрица надежда, че мога да им помогна.
Минава минута, после още една. Очаквам някакъв признак на живот, но никой не помръдва. И сега се чувствам глупаво. Да пея в стая, пълна с феи, които не са помръднали, откакто са доведени тук.
Започвам да се връщам към Търговеца, а стъпките ми отекват.
Зад гърба ми се чува звънлив смях.
Правя пауза и поглеждам през рамо. Там няма никой – поне не се разхожда или говори.
Започвам да се движа отново, а мускулите ми вече са напрегнати. Изплашена съм и си въобразявам.
– Роб…
Спирам по средата на стъпката, а очите ми се разширяват, когато срещат тези на Дез.
Той слага пръст на устните си. След част от секундата се изпарява в дим.
По дяволите. Къде е отишъл?
Призрачен дъх гъделичка бузата ми, смеейки се тихо, и точно сега осъзнавам, че може би имам по-големи проблеми.
Завъртам се, сигурна, че ще открия някой да стои до мен. Но никой не е там.
От дълбините на стаята се надига още един смях, последван от бучене. Гласът идва отнякъде и отвсякъде. Той е навсякъде около мен, умножавайки се сам по себе си.
Спя справедливо,
Или се страхуваш?
Това е игра, в която,
ти си много по-силен.
Оглеждам се за певицата, но вече знам, че това е някаква магия, която е извън моето разбиране.
Призрачна ръка гали косата ми.
Искаш от нас да се събудим,
когато ние искаме да спите,
Тайните са предназначени,
за една душа, която да пази.
Така че изпей песните си,
И римувай своите рими,
Той идва за теб,
Това са мрачни времена.
Пеенето затихва, докато в стаята отново настана тишина.
– Светая светих, – въздъхвам аз.
Време е да се махна от това място.
Поглеждам ковчезите, докато минавам ред след ред, очаквайки всеки момент тези жени да ме нападнат.
Просто трябваше да създам проблеми, нали, Кали?
Пред мен сенките се завихрят и се сливат в крилат мъж.
Дез.
Крилете на Търговеца са разперени заплашително, а лицето му е нечетливо, което означава, че Дез убиецът е излязъл да играе.
Някой си е изпуснал нервите.
– О, толкова мило от твоя страна да се присъединиш към мен – казвам аз, гласът ми е висок. На път съм и аз да си изгубя душата.
– Никога не съм те изоставял, – казва той.
Няма да мисля за този коментар. Тази ситуация е достатъчно странна и без това.
Той се взира в ковчезите.
– Ако бях по-жесток, щях да изгоря тази стая, жените и всичко останало.
Обикновено подобно изказване би ме шокирало, но точно сега, когато все още усещам онези призрачни пръсти, които се движат по кожата ми, си мисля, че да оставя тези жени тук, в центъра на столицата на Дез, е много лоша идея.
Назад към част 20 Напред към част 22
