Лаура Таласа – Рапсодик – ЧАСТ 24

ГЛАВА 22

Май, преди седем години

Това не може да бъде истински живот.
Преди час нямах нито среща, нито рокля, нито билет за пролетния бал.
Сега имам и трите, благодарение на мъжа до мен.
Поглеждам към Дезмънд, докато чакаме да влезем в балната зала на академия „Пийл“, и коленете ми леко отслабват.
Има Бог и той ме обича – мисля си, докато попивам Дез. Никога не съм харесвала особено мъжете в смокинги, но пък и никога не съм виждала Дез в такъв.
Бялата му руса коса е освободена от кожената лента, която обикновено носи, и се спуска по раменете му.
Сега той прокарва ръка през тази коса и изглежда недосегаем. И все пак се кълна, че му е неудобно.
Може би защото тази вечер хората могат да го видят.
Откакто двамата излязохме от стаята ми в общежитието, хората спряха да се движат. Калипсо Лилис, красивата, но странна аутсайдерка, отива на пролетният бал, а мъжът, който я води, е горещ. Поне така предполагам, че си мислят въз основа на широко отворените им очи и продължителните погледи.
Възможно е да е и фактът, че Дез просто изглежда като неприятност, със зашеметяващото си тяло и грапави черти. Татуировките му са скрити, но няма как да прикрият острата атмосфера, която излъчва.
Стигаме до входа и предаваме билетите си, след което влизаме вътре.
Усещам десетки погледи върху нас и осъзнавам, че започвам да треперя от вниманието. Това е гимназията, където учениците са отличници в това да правят така, че нежеланите хора да се чувстват невидими. Аз бях невидима толкова дълго и това ме устройваше. Толкова добре.
Но тази вечер вече мога да кажа, че никой няма да ме игнорира. Не и с моята красива и опасна половинка до мен. И не и докато нося тази рокля, с нейния медальон от диаманти, който държи прилепналата сребриста коприна опъната по тялото ми. Дизайнът ѝ без гръб се спуска точно покрай малкия ми гръб. По гръбнака ми се спускат още диамантени нишки, които придържат краищата на коприната на място. Подгъвът на роклята се влачи по земята. Това е рокля, която би трябвало да носи знаменитост, кралица или фея. Но не и аз.
Но в крайна сметка наистина нямах избор. Не е като гардеробът ми да е предварително зареден с абитуриентски рокли. А тази беше тази, която Дез купи за мен.
В старинната бална зала на училището сме само минута, преди към мен да се приближи Триша, едно от момичетата на моя етаж.
– Калипси! – Изпищя тя и, уф, застреляйте ме сега, този прякор трябва да умре.
– Калипси? – Казва Търговецът под носа си.
– Недей – предупреждавам аз. – Ако изобщо те е грижа за топките ти, недей.
В началото на годината едно от момичетата на моя етаж започна да ме нарича така, защото по някаква причина Кали не беше достатъчно добър прякор, и това просто никога, по дяволите, не изчезна.
Търговецът се ухили.
– Както кажеш… Калипси.
Нямам време да изпълня заплахата си, преди Триш да се нахвърли върху мен.
– Не знаех, че ще идваш! – Казва тя и ме придърпва за прегръдка.
Това е неловко. Триш е едно от онези момичета, които сигурно съм ядосала в даден момент, защото хобито ѝ включва старателно да ме игнорира.
С изключение на този момента.
Потупвам я по гърба, иска ми се да ме пусне, за да разбера какво заклинание ѝ е било наложено, за да се обърне към мен. И то като Калипси. Мислех, че е пропуснала този прякор през цялото време, в което се преструваше, че не съществувам.
И тогава тя се обръща към Търговеца и, дявол да го вземе, хвърля му адски хищен поглед.
Придвижвам се малко по-близо до него. Откривам, че не ми харесва да споделям Дез. Доста илюзия е да вярвам, че той е само и единствено мой, но сред тази тълпа може и да е така. Никой тук не го познава, никой тук не го е виждал да организира сделка или да събира отплата. Никой не е пил и играл покер с него, нито е отпивал чай и разговарял с него над сладкиши. Никой не е имал филмов маратон или сърдечни разговори с него. Никой тук не знае, че той е и добър, и жесток, и зъл, и забавен, и всичко между тях.
Но начинът, по който Триша го гледа, сякаш ако има пет минути насаме с него, би могла да го спечели, ме кара да се съмнявам в решението си да дойда на танци. Защото може би пет минути са всичко, което е необходимо. Наистина не знам и се страхувам да разбера.
– Хм – казвам – това е моята среща…
– Дийн – допълва вместо мен Търговеца, като протяга ръка.
Триш изглежда поразена от луната, докато поема ръката му. Сериозно се надявам да не нося това изражение около Дез.
Вероятно е така.
– Откъде се познавате с Кали? – Пита тя, когато Дез пуска ръката ѝ. Тя се усмихва срамежливо, сякаш е някакво кокетно цвете. Не мога да реша дали искам да се усмихна или да се намръщя на това.
Обръщам се към Дез и се страхувам, че той ще каже истината.
О, с Кали се запознахме веднага след като тя уби доведения си баща. Тя е доста злобна, ако наистина я опознаеш…
Дез обгръща ръката си около кръста ми и ме поглежда нежно.
– Спасих живота ѝ – поне така се изразява тя, нали, херувимче? – Той ме стиска леко, докато го прави.
Очите му блестят, когато го поглеждам. Мъжът определено ни разиграва и се забавлява прекалено много.
Не мога да намеря думи, с които да отговоря, затова кимвам.
– О – казва Триш и смръщва вежди, – това е… странно. Уау, така че вие двамата имате нещо?
Очите ѝ се преместват за кратко към мен, преди да се върнат към Търговеца. Момичето го съблича бавно в мисления си поглед, а по дяволите, до днес имах ъгълче на този специфичен пазар.
Погледът на Търговеца се премества покрай рамото на Триш.
– Твоята половинка те чака, Триш Клермон. Не го оставяй да виси.
– Откъде знаеш…? – Думите ѝ се прекъсват при това, което вижда на лицето на Дез. Тя поглежда през рамо и се отдръпва. – Е, да, ами, беше ми приятно да се запознаем, Дийн. – Тя не си прави труда да ми каже довиждане, преди да се оттегли набързо.
Той я гледа как си тръгва, а очите му са присвити.
– Това беше странно – казвам аз.
Странно е просто евфемизъм за емоция, която всъщност не мога да назова. Очевидно една част от мен е териториална, което е смущаващо, защото Дез дори не е мой, но е нещо повече от това. Това е едновременно да се радваш и да си разочарован, че за първи път в живота си си признат от някой, когото не харесваш. И е срам, че част от теб дори се чувства доволна от нещо толкова елементарно като човешкото признание. Но от друга страна, Триша всъщност не ме беше видяла тази вечер. Нито като приятел, нито като заплаха. Съществуването ми започваше и свършваше с представянето, което ѝ направих.
Да доведеш Дез тук може би беше много лоша идея.
Устните на Търговеца се допират до ухото ми.
– Нека да намерим маса. Може би дори ще те оставя да ме разпънеш и да се преструваме, че сме нещо за следващото момиче, което ме попита.
Това е всичко, което е необходимо, за да изтрие мрачното ми настроение.
Кожата ми започва да просветлява само от мисълта, че ще мога да разпъна Дез. Известна още като тази сирена, която тотално изкара женската ерекция.
Дез няма време да ми направи забележка, преди да дойдат още познати.
И така ние отново и отново изпълняваме същата песен и танц. И отново.
Точно по средата на запознанството с Кларис, момиче от класа ми по митове и легенди, Търговецът ме хваща за ръка и ме повежда нанякъде. Едва имам време да ѝ хвърля извинителен поглед през рамо, преди да ме отведе.
– Къде отиваме? – Питам.
Учениците се разотиват, щом виждат Дез.
– На дансинга, – казва той през рамо.
Забавям се малко. Танците не са моето нещо.
Той леко ме дръпва и жалкото ми съпротивление отпада.
Настигам го откъм страната му.
– Това беше лудост там, – казвам, защото не мога да се сетя за нищо по-добро.
– Беше адска лудост – казва той, – а аз съм свикнал с подобни събития. Слава богу, че никога не съм ходил в гимназия. – Това му докарва един-два погледа от хората, които са ни чули.
– Ти никога не си ходил в гимназия? – Питам, докато се провираме между двойките. Не знам защо съм изненадана; нищо в Дез не изглежда особено нормално.
Но все пак.
– Възпитанието ми беше малко по-нестандартно.
Защото Дез е крал на Другия свят. Крал.
Аз заведох крал на феи на моя свръхестествен бал.
Исусе. Всичко, от което се нуждая, е Monster Mash да звучи на заден план, за да завърши всичко това.
Излизаме на дансинга точно когато една песен свършва и започва бавна.
Задъхвам се, за да кажа:
– О, ех, бавна песен, нека да я изпуснем, – въпреки че искам да се вкопча в Търговеца като коала. Но преди да успея да кажа и дума, той ме придърпва към себе си, а едната му ръка отива на гърба ми, където кожата ми е открита.
Има нещо странно интимно в това ръката му да докосва голата кожа в основата на гръбначния ми стълб, нещо, което кара бузите ми да почервеняват.
Нямам представа какво да правя с ръцете си. Нямам никаква представа.
Търговецът се навежда.
– Обгърни врата ми с ръце – казва той.
Несигурно го правя.
Вече съм заспивала, увита покрай този мъж, и все пак се чувствам странно по-открита, след като той ме гледа, а сребърните му очи блестят странно.
Усмихвам се нервно, но съм сигурна, че той вижда това.
Главата му се потапя до ухото ми.
– Отпусни се, херувимче.
Палецът му гали откритата кожа на гърба ми и устата ми пресъхва. Очите ми падат. Чувствам как ме влече да се поддам на сирената. Все още не я владея добре. Но с напредването на песента се чувствам все по-комфортно. Решавам да надникна към Дез.
Не съм подготвена да видя измъченото изражение на лицето му.
– Какво става?
– Всичко, херувимче, – казва той. – Всичко.

 

Настоящето

Взирам се в телефона си дълго след като затворих на Темпер.
Феите правят това само с годениците си.
Технически погледнато, Дез и аз бяхме любовници. Но не бяхме в някаква връзка. И определено не бяхме сгодени, ако използвам остарялата дума на Темпер.
Но Дез обикаляше наоколо и показваше крилата си на други мъже, принуждавайки ги да се отдръпнат, без да ми казва.
Кръвта ми започва да кипи.
Как се осмелява той.
Нахлувам от стаята си само за да открия Търговеца, който крачи, изглеждайки адски развълнуван.
– Вярно ли е? – Изисквам.
Той прави пауза.
– Какво дали е вярно?
Почти съм изненадана, че не е наясно за какво съм говорила с Темпер. Толкова за това, че е Майстор на тайните, или каквато там е титлата му.
– За крилата ти, – казвам аз. – Вярно ли е, че си ги размахвал, за да знае всеки да не ме докосва? Че ти принадлежа?
Той остава напълно неподвижен, но очите му… очите му са светли. Около нас в стаята започват да се събират сенки.
В главата ми започват да бият тревожни камбани.
– Така е, – казвам, когато истината ме озарява.
Внимателно той се приближава към мен.
– Дръндьо, – казвам аз. – Щеше ли изобщо да ми кажеш?
Той се спира пред мен, изглеждайки малко заплашително.
А на мен не ми пука.
Блъскам го в гърдите.
– Дали. Ти?
Той поглежда пръста ми, сякаш съм го обидила лично. И тогава виждам как ъгълчето на устата му се свива.
Той навлиза по-дълбоко в личното ми пространството, а гърдите му се допират до моите.
– Сигурна ли си, че искаш да знаеш тайните ми, херувимче? – Казва той. – Те ще ти струват много повече от една ръка, окичена с мъниста.
– Дез, аз просто искам отговори от теб.
Изненадана съм да видя как очите му се задълбочават от вълнение. Той подхваща кичур от косата ми и го разтрива между пръстите си.
– Какво да кажа? Феите могат да бъдат невероятно ревниви, егоистични любовници.
– Трябваше да ми кажеш.
– Може би бях горд, че крилата ми са навън – признава той, като поставя кичура коса обратно на мястото му. – Може би ми харесваше начинът, по който ги гледаше ти, и начинът, по който ги гледаха другите. Може би почувствах неща, които не съм чувствал преди.
Докато говори, крилата му бавно се разтварят. И с всяка негова дума раздразнението ми се разсейва. На негово място се появява нещо по-неприятно. Нещо, което кара сърцето ми да се свива.
– Може би не исках да ти кажа, само за да разбера, че ти не чувстваш същото. Знам как да бъда смъртоносен, Кали. Знам как да бъда справедлив. Не знам как да се справя с теб. С нас. С това.
– С какво?
Той все още е загадъчен, дори и сега, след като обеща да ми разкрие тайните си.
Прокарва пръст по ключицата ми.
– Не съм бил напълно откровен с теб.
Това не е точно шокиращо разкритие.
– Имаше един въпрос, който ти ми зададе – продължава той. – Защо сега? Нямаше ме седем години, Кали. Така че защо се връщам сега?
Сбърчвам вежди.
– Имаше нужда от моята помощ, – казвам аз. Мистерията, изчезналите жени. Той беше много ясен по този въпрос.
Той се смее, а звукът е с ръб.
– Лъжа, която се превърна в истина.
Сега го поглеждам странно. Ако не по тази причина, тогава защо?
Той нежно докосва бузата ми.
– Кали. – Не е толкова важно, че казва името ми, колкото начинът, по който го казва.
Крилете му се разперват напълно, а размахът им се простира през цялата му дневна. Нещата са огромни.
– Феята не показва крилата си на своята годеница.
Той плъзва ръката си зад врата ми, палецът му гали кожата ми.
– Феята ги показва на сродната си душа.

Назад към част 23                                                                         Напред към част 25

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!