ГЛАВА 27
Умирам, тялото ми гние отвътре навън.
Мисля, че са минали ден-два от последното ми посещение при Карнон, но не мога да бъда сигурна. Всичко, което знам, е, че животът ми се състои от треперене, боледуване и спане.
Охранителят, когото нарекох Лъвска опашка, минава покрай килията ми от време на време, удря с ръкавици по железните решетки и ми се подиграва. Слабо успявам да го отблъсна, но нямам представа дали да мигаш на някого е обидно дори в другия свят. Единственото, което знам, е, че Лъвската опашка не се изплаши от гледката, както се надявах.
– Хей, Калипсо… – извиква Етериал.
Главата ми се извърта слабо към гласа ѝ.
– Сирена!
– Да? – Слабо изохквам.
– Довлечи леглото си тук, – казва тя.
– Не знам дали мога, – промълвявам.
– Можеш, знам го. – Тя дори не звучи като извинение, гласът ѝ е властен. Слаб, но властен.
Уф, воините на феи са прекалено силни.
Отнема ми смущаващо много време да преместя леглото си, но в крайна сметка го правя.
– Как се справяш, сирена? Все още ли имаш достатъчно движение в крайниците си?
– Накара ме да си влача леглото тук, а сега ме питаш това?
Тя се смее хрипливо.
– Говоря учтиво. Не го поставяй под въпрос.
Устните ми леко се изкривяват.
Двете отново мълчим и умът ми се разсейва.
– Оковите… – Най-накрая казвам. – Не осъзнавах колко болезнени трябва да са те.
– Понасяла съм и по-лоши.
Боже.
След миг тя добавя:
– Около белезниците увиваме плат – бариерата спира по-голямата част от болката.
Но не цялата.
Докато я слушам, осъзнавам, че гласът ѝ е пресипнал, речта ѝ е много по-бавна, сякаш внимателно подбира думите си.
Губи способността си да движи устата си.
– Добре ли си, Етериал?
Тя дълго време не говори.
Накрая казва:
– Всичко върви. Дори съзнанието ми е замъглено.
От малкото, което знам за нея, мога да кажа, че Етериал е твърде гордо същество, за да каже, че не е наред.
Тя въздъхва.
– Знаеш ли, най-лошото в случая е, че жена ми ще трябва да ме гледа в този вид.
Не си правя труда да коментирам. Какво би направил Дез, когато – ако – се върна при него в ковчег?
– Тя ще приеме онова страховито малко чудовище, което неминуемо ще родя. Знам, че ще го направи, тази сладка, глупава жена.
– Ти също си ги виждала? – Питам.
– Бях ухапана от едно от тези същества.
Смущавам се, като си спомням, че Дез ми беше казал, че тези деца са били близо до това да ухапят и мен.
Дез. Само мисълта за него ме измъчва. Не знам дали някога ще успея да го видя отново, да го прегърна отново, да поговоря с него отново.
– Ти си женена? – Питам, като сменям темата и принуждавам ума си да се откъсне от единственото нещо, което ще ме накара да омекна. Защото на това място няма мекота. И ако искам да издържа колкото се може по-дълго, трябва да бъда твърдоглавата, в която се научих да се превръщам в отсъствието на Дез.
Чувам как Етериал издиша уморено.
– Да, – казва тя. След миг добавя: – Оженихме се в Нощното кралство. Технически бракът ни не е признат в Дневното кралство – отношенията с хората не са единственото нещо, което е табу тук. Но от техническа гледна точка ми е все едно.
Усмихвам се на това.
– Между другото, Калипсо… – казва тя.
– Кали – поправям я.
– Кълли – повтаря тя. – Само една новина: не съм виждала човек в затвора – освен теб, разбира се.
Сърцето ми се свива. От няколко дни съм тук и с всеки следващ ден ставам все по-слаба. Губя възможността си.
Взирам се в гривната си, усуквайки я около китката си. Не цялата надежда е изгубена. Ако съм разбрала правилно Карнон, Дез може да успее да проследи магията ми.
Но ако можеше, нямаше ли вече да се е появил?
– Кали? – Етериал прекъсва мислите ми.
– Да?
– Тук никой не бива оплождан с магия.
Първоначално смисълът ѝ не се забелязва, но когато това се случва …
Очите ми се затварят при това. За това, което тя не казва. Силната Етериал обездвижена, безсилна да спре случилото се с нея.
– Беше Карнон?
– Самият дявол – потвърждава тя.
Нямам думи. Случвало ми се е и преди, много е вероятно да ми се случи отново и някъде между всичко това човек би си помислил, че ще имам какво да кажа, но нямам. Не и за смелата Етериал.
Тя прочиства гърлото си, както може най-добре.
– Просто си помислих, че трябва да знаеш.
Преглъщам.
– Благодаря ти, че ме предупреди – прошепвам, гласът ми е дрезгав.
Но не съм сигурна, че е по-добре да знам какво се е случило с нея, какво ме очаква.
Понякога да знаеш е просто друг вид ад.
Не работи.
Каквато и отрова да се опитва да ми подаде Карнон, тя не действа.
Сгушвам се в ъгъла на килията си, тялото ми е покрито с пот. Цялото ми тяло се тресе силно. По моя най-добра преценка е минала почти седмица, откакто съм пристигнала. Преминала съм през още две от служенията на Краля на фауната и всеки път, когато тялото ми отхвърля отровната му магия, той се разочарова все повече и повече.
Все още не ме е докоснал. Може би чудовището не обича жертви, които се съпротивляват. Макар че на този етап се съмнявам, че бих представлявала голямо предизвикателство за Карнон; твърде слаба съм, за да направя много сама. Въпреки окаяното ми състояние не съм повлечена от магията му, не като другите жени тук.
В костите ми се настанява някакво ужасно неразположение. Имам чувството, че магията или ще изпълни заповедта на Карнон, или ще престана да съществувам. И засега не изпълнява волята на Карнон.
Предполагах, че всички магии на феите действат върху хора. В края на краищата Търговецът можеше да използва магията си върху мен. Но може би предположенията ми са били погрешни. Може би магията на фейрите има някакви граници. Може би да съм човек точно сега е нещо добро.
Макар че е трудно да нарека състоянието, в което се намирам, добро нещо. Лежах апатично на леглото, а роклята ми висеше свободно върху мен. Сега стражите просто ще ме отнесат в покоите на Карнон без бой. Няма повече разговори.
Ако ме посрещне злата версия на Карнон, той веднага се захваща за работа. Ако ме посрещне по-милата и луда версия на Карнон, той ме притиска към себе си, мърморейки глупости за крила и хриле, нокти и люспи.
– Етериал? – Извиквам.
Мълчание. Така беше през последните няколко дни.
Все пак започвам да ѝ говоря, в случай че все още ме чува, казвам ѝ всичко, което ми минава през ума. Но нито веднъж не споменавам единственото нещо, което тежи най-много на ума ми.
Ще умра тук.
Назад към част 28 Напред към част 30
