Лаура Таласа – Рапсодик – ЧАСТ 31

ГЛАВА 29

При вида им отново се надигам. Това сигурно е лош сън.
Нокти, люспи и крила. Сега съм повече звяр, отколкото жена.
– Така харесват ли ти? – Пита Карнон, а думите му са подигравателни.
Обръщам чело към кървавия мраморен под.
Не мога да понеса гледката.
Далеч зад мен някой удря по вратите, които водят навътре, а дървото се клати от силата на ударите. Ако имах още малко енергия, щях да скоча при шума.
Вместо това просто лежа тук.
Вратите продължават да се блъскат. И се блъскат.
Карнон изпуска крилата ми и те с мокър плясък се свличат настрани. Стъпките му се отдръпват.
БУМ!
Металните врати се отварят, а дървото се разпилява на всички страни. Масивните двойни врати се удрят в пода на тронната зала, а ударът им разтърсва стените на помещението.
Усещам го, преди да чуя агонизиращия му рев.
Дез.
Той ме намери. Слаба нишка на щастие се промъква през изтощението ми.
Сенките се извиват около мен като дим. Взирам се уморено в тях.
– Значи твоят сродник все пак те е намерил – казва Карнон. – Отне му доста време.
Въздухът се раздвижва и миг по-късно Дез е приклекнал до мен.
Усещам как ръката му се плъзга по чувствителната плът на крилата ми.
– Толкова съжалявам, херувимче, – прошепва той и гласът му се прекъсва. – За всичко. Той ще си плати.
Започвам да треперя.
– Кажи ми, харесва ли ти твоята сродница сега? – Казва подигравателно Карнон. – Подобрила се е, нали?
Хващам още един поглед към себе си – златистите ми люспи, изострените ми нокти… крилата ми.
Изведнъж не мога да погледна Дез.
Аз съм чудовищна. Не съм жена, вече не.
Ръцете на Дез ме оставят. Той се изправя и атмосферата в стаята изведнъж става зловеща. Обръщам глава точно навреме, за да видя как Търговецът се приближава към Карнон.
– Знаеш, че е нарушение на най-свещения закон на гостоприемството да нападаш крал в собствения му замък – казва Карнон и отстъпва назад.
Търговецът не си прави труда да отговори. Той е въплъщение на гнева. Виждам как тя се натрупва под кожата му, как гори в очите му. Бездънна бездна от него.
Напомня ми за студения поглед на Карнон…
Но моята половинка е толкова спокоен. Цялата тази ярост се съдържа в него, докато се движи, и това само го прави да изглежда още по-застрашителен.
– Никога не съм си представял, че ще се насочиш към робиня. Но слабото привлича слабото… – Карнон се подиграва, опитвайки се да предизвика гняв у Дез, дори когато той започва да се отдръпва.
Реакцията така и не идва. Търговецът продължава да преследва Карнон със същата постоянна, навита ярост като преди, а лицето му е в безкомпромисни линии.
– Въпреки че се наслаждавах на стоновете ѝ…
И все пак Дез не реагира.
Карнон изръмжава, явно ставайки нетърпелив. Изведнъж и без предупреждение замахва с ръка във въздуха. Чувствам как магията минава покрай мен и твърде късно надавам тънък вик, спомняйки си за онези стражи, които Карнон изкорми преди дни.
Дез дори не се опитва да блокира атаката. Виждам как платът и кожата се разцепват в четири назъбени следи от нокти по корема му и кръвта му започва да се разлива.
– Не – изкряквам слабо и започвам да се влача по пода.
Лицето на Търговеца все още е маска от гняв. И докато гледам, виждам как раните му започват да се затварят. Чувствам как магията му нараства и се разраства; тя сгъстява въздуха, докато изпълва стаята.
Дез е целият в мрак. Той се събира около него и затъмнява стаята. Малко по малко сенките угасват светлините. Лицето му е толкова зловещо, колкото никога не съм го виждала. Дори Карнън изглежда малко несигурен в този момент, като се спъва и прави крачка назад.
Сенките обхващат стаята, покриват мен и всичко останало, докато стаята не става черна като катран.
– Мислиш, че не мога да виждам в тъмното? – Казва кралят на фауната.
Тихо е.
После…
– Аз съм тъмнината.
Силата на Дез се детонира, взривявайки стаята, и отмята косата ми назад.
Нали си мислех, че тази на Карнон е зашеметяваща? Това е нищо – нищо – в сравнение с яростта и чистата сила на магията, която преминава през мен. Топлата течност се разпръсква срещу мен, пръскайки се по косата ми, по лицето ми. Усещам медения ѝ привкус върху устните си.
Кръв.
Чия?
С оглушителен писък стените и таванът избухват навън, парчета мрамор и мазилка се разпръскват на всички ветрове, сградата на практика се изпарява.
И тогава всичко свърши.
Тъмнината се отдръпва, а когато това се случва, първото нещо, което виждам под смрачаващото се небе, е… месо. Месо и парчета кости, размазани из цялата стая.
Това е всичко, което е останало от Карнон.
Зад него е коленичил Дез, по чиито дрехи няма нито петънце кръв, нито кичур бяла руса коса, който да не е на мястото си. Освен разкъсаните, окървавени краища на дрехите си, той изглежда напълно непокътнат.
Поглеждам наоколо. Някога това сигурно е бил величествен замък, но сега от него виждам само основите и парчетата мебели, които не са били напълно унищожени при експлозията.
Отвъд стените на замъка тъмните вечнозелени дървета, които го заобикалят, са напълно непокътнати.
Дез е направил всичко това. Потръпвам при вида на всичко това.
Търговецът вдига глава и очите му се впиват в моите.
– Кралят на фауната вече го няма.
Дез се приближава до мен, ръцете му се плъзгат под тялото ми, докато ме вдига.
Издавам малък, болезнен звук. Всичко ме боли, скалпът, зъбите, костите, пръстите на краката – сърцето ми.
Особено последното.
– Всичко е наред, херувимче, всичко е наред.
Издавам задушен звук и обръщам глава към гърдите му.
Изобщо не е добре. Усещам как върховете на крилата ми се влачат по земята. Слаб прашец от люспи покрива ръцете ми, а аз имам нокти.
Чудовищно. Точно толкова чудовищна, колкото и похитителите ми. И сега винаги ще нося напомнянето за това.
Единственото нещо, което смекчава отвращението ми, е волята ми. Опитвам се да остана в съзнание.
Дез продължава да ми хвърля притеснени погледи.
– Остани с мен, любов.
Принуждавам се да запазя очите си отворени.
– Добро момиче, – казва той и ме гали по косата. – Връщаме се вкъщи. – Изражението му е изпълнено с такава агония.
За него е болезнено дори да ме погледне.
Може би беше по-добре, когато той просто беше изчезнал от живота ми. Тогава той беше един удар, с който успявах да живея. Да го виждам как ме гледа по този начин отново и отново – всеки момент е като кинжал в корема. В отговор на тревогата ми крилете ми се напрягат, готови да се издигнат.
– Бъди спокойна, любов, – казва Дез.
Бавно се насилвам да отпусна гърба си, а крилата ми отново затихват.
Той сгъва коленете си, напрягайки се. Миг по-късно се изстрелваме в небето.
Взирам се в звездите, красивите, пусти звезди, тялото ми е на края на силите си. Клепачите ми се затварят.
– Кали…
Но дори гласът на Дез не ме връща от тъмнината.

Назад към част 30                                                                          Напред към част 32

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!