ГЛАВА 30
Събуждам се от усещането за ръка, която ме гали по гърба.
Уморено примигвам и отварям очи. Не разпознавам веднага заобикалящата ме среда. Не и докато не забелязвам бронзовите стени на шишарките и мароканската арка.
Стаята на Дез. Лежа по корем в средата на леглото му, сгушена сред всичките му чаршафи.
Защо съм по корем? Никога не спя по корем.
– Херувимче, събуди се. – Плавният глас на Търговеца предизвиква тръпки по кожата ми.
Започвам да се усмихвам, все още объркана, когато се сещам.
Затворът, Карнон, моята метаморфоза.
Моята метаморфоза.
Протягам ръка зад гърба си. Когато пръстите ми се допират до перата, надавам задушен вик.
Това не беше сън.
– Те са… красиви – казва Дез. Ръката му се движи по тях. Под докосването му те се раздвижват, перата ми издават шепнещо-мек звук, докато се търкат едно в друго.
Стискам очи.
– Недей – казвам, гласът ми е дрезгав.
Не искам да чувам колко са красиви. Бяха ми наложени от един луд. От психопат, който щеше да се смее, ако трансформацията ме беше убила. Същото чудовище, което е изнасилило хиляди жени.
Бях готова да умра. Дори бях готова да живея в състояние на спряна анимация.
Не бях готова за това.
И знам, че това не е най-лошата съдба, но се чувствам така. Защото сега приличам на всички онези фаунисти. Моите похитители. Моите мъчители. Едно беше да понасям наказанията. Друго е да се гледам и да ги виждам.
– Какво не? – Казва Дез. – Да не те докосвам? Да не ти правя комплименти?
– Всичко това – казвам, отваряйки очи. Ужасявам се да ме погледне.
Ръцете ми треперят, когато започвам да се изтласквам в седнало положение. Забелязвам онези тъмнозлатни люспи, които се спускат по предмишниците ми като покрита броня.
Изпитвам желание да ги изтръгна от кожата си, една по една.
Щом започвам да седя, усещам натиск в гърба си. Необятните ми крила са твърде дълги, а костите – твърде деликатни.
Не мога да седна в леглото.
Чувствам как изтичат разочаровани сълзи, докато се свличам по корем.
Толкова съм слаба.
Миг по-късно Дез ме вдига. Крилата ми се заплитат зад мен, а върховете им се влачат по земята. Перата са черни, но под светлината имат преливащ блясък.
Хубави са и заради това ги мразя още повече.
Докато ме носи, моят крал на фейрите ме гледа така, сякаш той е този, който се дави.
Той ме улавя как се взирам.
– Ще се справим с това – кълне се той, – точно както последния път. Вече сме го правили веднъж. Можем да го направим отново.
– Не знам дали мога. – Гласът ми се пречупва.
Дез ме изправя на крака пред огледалото в цял ръст в покоите си.
– Кажи ми какво виждаш, – казва той.
Мръщя се, първо на него, после – неохотно – на отражението си. Дори не искам да гледам. Не искам да видя дали съм повече чудовище, отколкото човек. Но когато поглеждам, виждам лицето си и то е напълно непроменено. Забравям, че Дез стои до мен, и докосвам бузата си. Мислех си, че може би… че може би няма да се разпозная в огледалото. Че наистина ще бъда звяр. Но не съм.
Очите ми се преместват върху ръката ми. За дълъг миг се взирам в острите нокти, а после погледът ми се премества върху пръстите. Те все още са човешки. Всъщност, ако изпиля ноктите си, освен черния цвят на ноктите, те ще изглеждат като обикновени ръце.
Предмишниците ми имат деликатен блясък от люспи, които блестят под светлината. Те започват от китката ми и свършват преди лакътя, а няколко реда от тях обграждат горната част на ръката ми, преди да избледнеят обратно в нормалната ми плът. Те не продължават нагоре по шията, гърдите или лицето ми. Повдигам полата на роклята си, за да погледна краката си. Те също са без люспи. Изглеждат така, както винаги са изглеждали. А краката ми все още са човешки – никакви нокти не украсяват пръстите ми.
А когато погледът ми се връща към отражението ми, аз все още имам същите пропорции. Аз съм същата жена, която винаги съм била, само че с няколко допълнения. И макар че тези няколко допълнения – нокти, люспи и крила – са болезнени за гледане, аз не съм чудовището, което си мислех, че мога да бъда.
Всъщност, ако не друго, изглеждам малко като фея.
– Какво виждаш? – Пита отново Дез.
Преглъщам.
– Виждам Кали.
– Както и аз. – Той доближава устата си до ухото ми. – Херувимче, хората като нас не са жертви. Ние сме нечий кошмар.
Аз не съм жертва.
Аз не съм жертва.
Как бях забравила това? Защото някъде по пътя бях забравила. И това едва не ме сломи.
Аз не съм жертва.
Тук, в Другия свят, загубих най-мощното си оръжие – блясъка си. Но се сдобих с нокти и криле.
Очите ми се преместват към Дез.
– Научи ме отново как да бъда нечий кошмар.
Имах нужда да се чувствам опасна, силна, черти, които загубих някъде по пътя.
Появява се намек за злобната му усмивка, която, прикрита от сенките, е заплашителна.
– С удоволствие, половинке.
Заставам в един от преотстъпените складове на Нощното кралство, загледана в множеството спящи жени-воини. Хиляди от тях.
Убийството на Карнон трябваше да освободи всички тези жени от тъмната магия, която ги държеше под напрежение.
Но това не се е случило.
И сега има още толкова много спящи жени, разкрити от подземните помещения далеч под замъка на Карнон.
Частично празният склад изведнъж гъмжи от ковчези. А жените във всички нови са бременни. Никой не знае кога – или дали – ще родят.
Другите кралства също са получили своя дял от спящи воини, възстановени от недрата на затвора на Карнон, воини, принадлежащи на кралствата Ден, Флора и – най-страшното от всички – Фауна. Карнон е злоупотребявал с жените войни на своето кралство.
Едва ли мога да си го обясня.
Остава въпросът за мъжете воини, за мъжете, които все още липсват. А след това има и пленничките като Етериал, които се възстановяват от изпитанията си. Пленници, които всички се оплакват от мрак, който все още витае в тях.
Нищо не е решено.
Докосвам ръката си до един от капаците на ковчега, върховете на ноктите ми щракат по стъклото.
– Събуди се – прошепвам, а в гласа ми се прокрадва блясък.
Ако спящите жени чуват, те не се подчиняват.
Дори изчаквам около мен да се надигнат призрачни гласове, както и преди.
Но всичко е мълчаливо. Всичко е спокойно.
Дим и сенки се увиват около ръцете ми. Миг по-късно те се сливат в ръце.
– Херувимче – прошепва Дез в ухото ми и нежно стиска ръцете ми.
От гласа му крилете ми се раздвижват, допирайки се до гърдите му.
Не би трябвало да се изненадвам, че ме е намерил. Той е Търговецът, Господарят на тайните, Господарят на сенките и Кралят на нощта.
Той докосва челюстта ми, обръщайки лицето ми.
Затварям очи и преглъщам. Чувствам се добре, че Търговецът ме докосва по този начин, въпреки факта, че Карнон правеше същото, ден след ден. Защото с Дез е различно. Винаги е било така. Винаги ще бъде.
– Събудих се и теб те нямаше – казва той.
Разбирам какво не казва. Че се е страхувал, че ме е загубил отново и отново.
– Трябваше да ги видя. – Думите едва се чуват.
Трябваше да видя жените, които имаха по-малко късмет от мен. Тези, които дори след смъртта на Карнон не успяха да се измъкнат от лапите му.
Очите ми сканират стаята, гърдите ми се стягат от гледката. Ако не бях човек, можех да бъда сред тях, тялото ми да лежи сред всички останали. Белите ми дробове не дишат, сърцето ми не бие, тялото ми не е живо.
Но не и мъртво.
Висящо някъде между двете. В очакване.
Той идва за теб.
По кожата ми полазват тръпки.
– Не е свършило – прошепвам аз. Усещам го в костите си. Просто бяхме произвели първия изстрел.
– Нека враговете ни дойдат – казва Дез, коприненият му глас е смъртоносен. – Тях ги чака разплата в края на острието ми – и сиренното ми отмъщение, с което трябва да се справят.
Обръщам се към Дез, чиято бяло руса коса е отметната назад под короната му. Татуировките и военните му белезници са скрити под прилепналото му облекло на фея, но дори и без да се виждат, той е толкова очевидно опасен – с блестящите си очи и грамадните си криле, които са почти постоянно навън от нощта, когато уби Карнон.
Той докосва лицето ми.
– Нека дойдат враговете ни и аз ще ги убия всичките. Докато ти си на моя страна, херувимче, има за какво да се боря.
Това е може би най-удивителната тайна от всички след смъртта на Карнон. Физическите ми промени не са помрачили това, което Дез изпитва към мен. Всъщност той изглежда доста… привързан към промените. И всеки път, когато гледа с обожание крилата, ноктите, люспите ми, аз ги понасям малко повече. И се влюбвам в сродната си душа отново и отново.
Този мъж, който ме е спасявал толкова много пъти, който ме е измъкнал от собствения ми измъчен мрак в неговия. Този мъж, който ме е чакал седем години. Този мъж, който напук на всички причини и шансове е моята половинка.
Навеждам се и го целувам по устните.
– Ще бъда до теб – обещавам – докато мракът не умре.
