Лаура Таласа – Рапсодик ЧАСТ 7

ГЛАВА 5

Октомври, преди осем години

Въртя гривната си около китката, като тревожно си играя с единственото черно мънисто, нанизано по нея – дълг, който дължа на Търговеца за това, че ме отърва от властите.
Пред мен самият човек се появява за втори път в стаята ми в общежитието. Облечен е в черно от главата до петите, винтидж тениската на AC/DC, която носи, обгръща изваяните му рамене и широкия му гръб.
Щом ме вижда, той сгъва ръце на гърдите си.
– Магията ми все още се държи здраво – казва той, – така че от какво друго можеш да имаш нужда от мен?
Отново завъртам гривната около китката си, а сърцето ми тупти като лудо при вида му.
– Искам да сключим още една сделка.
Той присвива очи към мен.
Очаквам да каже нещо, но той не го прави.
Време е да продължим.
– Аз…
Той повдига вежди.
Просто го изричай, Кали.
– … искам да те купя за една нощ.
О. Сладки. Мой. Господи.
Майната ти, уста. Да те гоня до огнените ями на ада.
Всяко изражение се изтрива от лицето на Търговеца.
– Съжалявам, какво?
Бузите и шията ми се изчервяват. Ще умра от срам. Надраскайте това, искам да умра от срам. По-добре, отколкото да стоя тук, а устата ми да се отваря и затваря като зяпнала риба.
Търговецът започва да се усмихва и това някак си прави всичко още по-лошо.
Не трябваше да го правя.
– Искам просто да се забавлявам с теб – бързам да кажа аз. – Ще бъде напълно платонично.
Уф, а сега звуча отчаяно. Но с кого се шегувам? Отчаяна съм, отчаяна съм от желание за общуване. Когато дойдох в академия „Пийл“, си мислех, че ще се впиша и ще си намеря приятели, но това все още не се е случило. А аз съм толкова самотна.
– Това е много лошо, херувимче – казва той и започва да се рови из стаята ми. – Предложението ти ми харесваше повече, когато не беше платонично.
Кълна се, че бузите ми изгарят още по-горещо, а очите ми внезапно се привличат от изградения торс на Търговеца.
Погледът му се плъзва към моя и сега усмивката му се разширява, а очите му блестят палаво.
Той знае точно къде е умът ми.
– Ще бъде само за една вечер – казвам аз и го наблюдавам как бездейно взима шишенце с парфюм от горната част на скрина ми и го помирисва. Помръдва от миризмата и набързо я връща на мястото ѝ.
– Имам работа, – казва той. И все пак не си тръгва.
Той е готов да бъде убеден.
Но как да го убедя? Последния път, когато го очаровах, това само го вбеси. Не мисля, че логиката ще го разколебае, а освен това в това няма никаква логика. Ако не друго, то това, че искам да прекарам една вечер с него, е лудост.
Първия път, когато го бях убедила да ми помогне, какво бях направила?
Очите ми се разширяват, когато си спомням.
– Търговец – казвам, като се насочвам към мястото, където той стои и гледа плаката ми Keep Calm and Read On. Когато съм достатъчно близо, протягам ръка и докосвам предмишницата му, а стомахът ми се свива при контакта. – Моля?
Кълна се, че усещам как тялото му потрепва под ръката ми. Той поглежда надолу към мястото, където кожата ни се среща, а ръката ми покрива някои от татуировките му.
Първият път, когато го убедих, не бяха толкова думите ми, колкото докосването.
Когато сребърните му очи отново попадат в моите, се кълна, че в тях блести нещо лукаво.
– Изпитваш късмета си, бебе сирена.
Пръстите му прокараха пръсти по кокалчетата ми.
– Една нощ, – казва той.
Кимвам.
– Само една нощ.

 

Настоящето

В близост до границата на имота ми Търговецът спира да върви, но не ме слага на земята. Далеч под нас лежи океанът и нищо друго освен четиридесетметрова пропаст не дели това място от онова.
Крилете му се разперват зад гърба му и аз затаявам дъх при тази гледка. Размахът на крилете му е невероятен – почти двайсет стъпки в диаметър – и с изключение на сребристия си оттенък много приличат на криле на прилеп.
Срещам очите му; знам какво ще направи.
– Дез, не…
Той ми се усмихва злобно.
– Дръж се здраво, Кали.
Прехапвам устни, за да заглуша писъка си, когато той скача от скалата. За секунда падаме и стомахът ми се преобръща. След това крилата на Търговеца хващат вятъра и въздушното течение ни издига нагоре.
Обгръщам шията му с ръце и заравям лицето си в гърдите му. Единственото, което ме държи да не падна до смърт, са две ръце.
Мократа ми коса се въргаля около лицето ми, а кичурите вече са ледено студени, докато се издигаме нагоре.
– Липсва ти гледката, херувимче, – казва той над воя на вятъра.
– Опитвам се да не повърна, – казвам аз, без да съм сигурна, че той изобщо ме чува.
Не че се страхувам от височини – имам предвид, че къщата ми се намира на скала – но да бъда носена във въздуха от фея не е в краткия ми списък със забавни дейности.
Но в крайна сметка вдигам глава и поглеждам надолу. Водата блести далеч под нас, а пред нас се извисява останалата част от Лос Анджелис, осветена като коледна елха.
Колкото по-високо се издигаме, толкова по-студено става. Потръпвам срещу Дез, а неговата хватка се стяга. Той леко ме наглася, така че по-голямата част от тялото ми да е притисната към неговото.
Точно както се опасявах, това, че съм толкова близо до него, ми напомня за всички онези други пъти, когато ме е държал близо до себе си.
– Къде отиваме? – Викам над вятъра.
– … мястото на второто ти предизвикателство. – Постоянният писък на вятъра изтръгва повечето от думите на Търговеца, но не и важните. Иска ми се да беше така.
Не мога да си представя какво ме очаква, а като се има предвид мръсното ми минало, това не е добре.
Съвсем не.
– Ти сигурно се шегуваш с мен. – Свивам ръце, като разглеждам паркинга, на който се приземихме, и сградата отвъд него. – Заради това ми свали вратата? – Казвам, а очите ми се движат по диваните и масите, изложени във витрините на магазина. – Магазин за мебели?
Устата му се свива.
– Преустройвам спалнята си за гости – или по-скоро ти.
Обръщам очи. Да избирам мебели, това е моето предизвикателство.
– Мястото затваря след петнайсет минути, – казва Търговецът. – Очаквам дотогава да избереш и закупиш подходящото обзавеждане за спалнята.
Щом приключва да говори, усещам как плащът на магията му се стоварва върху раменете ми като тежест, принуждавайки ме да действам.
Започвам да се движа, мърморейки на себе си. От всички глупави и безсмислени задачи той ми дава тази. Ето за какво е интернет.
Не бива да се оплаквам, можеше да е и по-зле.
Би трябвало да е по-зле. Виждала съм достатъчно от сделките на Дез, за да знам какво включва изплащането. Никога не е толкова лесно.
Търговецът пада в крачка до мен, а крилата му трептят от съществуване. Всичко, което мога да направя, е да не го погледна. Човекът не е нищо друго освен волю-неволю, колкото повече си мисля, че се приближавам до него, толкова по-недостижим ми се струва.
Дърпам вратата и се отправям навътре в магазина. Пред мен се разстила море от мебели. Петнайсетте минути не са достатъчни, за да видя и половината от това, което е тук.
Магията на Дезмънд се увива около стомаха ми, усещането е чуждо и неприятно.
– Какви мебели искаш? – Питам, дори когато заклинанието, което Дез ми е направил, ме дърпа напред.
Търговецът пъха ръце в джобовете си, запътва се към една маса и се вглежда в сервизите. Изглежда комично не на място с големите си, мъжествени мускули и избледнялата тениска на Iron Maiden, която носи.
– Това, херувимче, трябва да решиш ти.
Майната му, нямам време да се притеснявам за вкусовете на този човек. Едва ми минава през ума тази мисъл, и вече усещам настойчиво дърпане от магията, което кара вътрешностите ми да се гърчат.
Дез ми намига с лукава усмивка от мястото, където се е разположил на едно от канапетата, и аз осъзнавам, че трябва да се притеснявам повече за тази задача, отколкото за него.
Тази услуга е далеч от целувката снощи. Тогава не усещах магията. Но може би усещам притеглянето само когато му се съпротивлявам. Тази мисъл ме кара да се отвращавам от себе си. Снощи трябваше повече да се боря срещу тази целувка.
Придвижвам се по пътеките, като се насочвам към най-грозните мебели, които мога да намеря. Моят малък акт на бунт. Ето какво се случва, когато не даваш добри инструкции.
Хвърлям бърз поглед към Търговеца, а той ме наблюдава с възторг.
Определено има още нещо в ръкава си.
Не се фокусирай върху това сега.
Бързо, колкото мога, грабвам етикетите с цените на парчетата, които съм избрала, и се отправям към касата. Магията е настойчив барабан във вените ми, който се ускорява с всяка минута.
През цялото време очите на Търговеца са все така вперени в мен. Знам, че се забавлява. Гадняр.
Боже, магията му е толкова натрапчива. Като сърбеж под кожата ми. И докато една малка, болнава част от мен се вълнува от усещането на магията му върху мен и в мен, по-голямата, по-практична част я намира за адски обезпокоителна.
Жената, която работи на касата, изглежда разтревожена, когато изхвърлям етикетите с цените на касата ѝ.
– Госпожице, не трябва да сваляте етикетите от мебелите.
Кожата ми леко засиява.
– Всичко е наред – няма за какво да се притеснявате, – казвам аз, използвайки сирената в мен, за да принудя служителката в магазина.
Тя кимва тъпо с глава и започва да сканира баркодовете. Зад гърба си чувам дрезгавия смях на Търговеца.
– Хммм. – Жената на касата се взира в компютъра си и свива вежди. – Това е странно.
– Какво? – Казвам, знаейки, че това ще бъде по-трудно, отколкото се надявах.
– Можех да се закълна, че в четвъртък получихме нова пратка от тях, но пише, че всички са продадени. – Артикулът, за който тя говори, е горещо розов стол с леопардов принт.
Тя поставя етикета с цената настрана.
– Нека да изпиша останалите ви артикули, а след това ще се опитам да проверя в склада за този.
– Забравете за това. – Магията започва да диша във врата ми. Съмнявам се, че ще имам време служителят да провери склада.
Тя ме поглежда странно, преди очите ѝ да се преместят към часовника, монтиран на стената вляво от мен. Знам, че сигурно си мисли колко близо е до края на смяната ѝ.
– Ако сте сигурна…
– Сигурна съм, – бързам да кажа. Грабнах достатъчно етикети с цени, за да обзаведа все пак напълно стаята на Търговеца.
Тя сканира следващия баркод – за диван, тапициран с повтаряща се шарка от рози и болезнено сладки панделки – и се появява същият въпрос.
Очите ми изтъняват и аз поглеждам обратно към Търговеца. Той вдига китката си и потупва циферблата на часовника. Магията се свива около вътрешностите ми и преди да успея да си помогна, се сгъвам в себе си. Магията става повече от неприятна.
Вдигам трепереща ръка и му подхвърлям неприличен жест, преди да върна вниманието си обратно към жената.
Всеки следващ артикул, който тя отбелязва, се сблъсква със същия мистериозен проблем. Проблем, който познавам по-добре като Дезмънд Флин.
Магията кара сърцето ми да се разтуптява и с всяка изминала секунда става все по-зле. Ясно е, че освен затварянето на магазина, Търговецът е наложил и свое собствено времево ограничение.
Тази глупава задача.
Навеждам се над щанда и преглъщам.
– Какво във вашата система е налично за закупуване в момента?
Касиерката набира нещо в компютъра си. Веждите ѝ се смръщват.
– В момента изглежда, че разполагаме само с легло с четири колони, полилей от ковано желязо, скрин и позлатено огледало. – Звучи безнадеждно объркана.
– Ще взема по едно от всяко – казвам, като ѝ пъхам кредитната си карта, а ръката ми започва да трепери. По челото ми избиват капчици пот.
Няма да ме убие някаква грозна мебел.
Тя я взема с изненада.
– Но госпожице…
– Моля ви, – почти се моля. Магията започва да завладява дробовете ми. Отново усещам смеха на Търговеца на гърба си.
Касиерката ме гледа така, сякаш съм се побъркала. После главата ѝ се накланя.
– Хей, ти ли си онази актриса… знаеш от…
– Заради всичко свято, моля ви, искам да платя! – Магията се извива около вътрешностите ми; ще припадна, ако не завърша това скоро.
Тя помръдва, сякаш съм я зашлевила. Ако не изпитвах физическа болка, щях да се почувствам зле, че съм наранила чувствата ѝ. Но единственото, за което мога да мисля в момента, е как магията сякаш се удвоява сама по себе си.
Тя подсмърча и поклаща глава, но прави каквото я моля. Минава мъчителна минута, в която тя обсъжда методите за доставка и сроковете за изпращане, но след това прокарва картата през системата.
Въздъхвам, когато магията ме освобождава и се сгромолясвам върху плота. Поглеждам към китката си навреме, за да видя как две мъниста изчезват.
Ще го убия.
– Попаднала си в беда ли? – Пита невинно Търговецът, като се изправя от дивана.
Минавам покрай него и излизам от магазина.
На тъмния паркинг той се материализира пред мен със скръстени ръце. Естествено, никой не забелязва, че той може да се появява и изчезва на воля.
Когато се опитвам да го подмина, ръката му се изстрелва и улавя китката ми.
Извивам се с лице към него.
– Две? – Почти крещя. – Накара ме да обзаведа глупавата ти спалня за по-малко от двайсет минути, едва не умрях, и това елиминира само две камъчета?
Не би трябвало да съм толкова разстроена. Той все още не е поискал от мен нещо наистина ужасно, но усещането за магическите пръсти, които стискат органите ми, почти ме разедини.
Търговецът навлиза в личното ми пространство.
– Не ти ли хареса много тази задача? – Пита той с тих глас. Очите му блестят на лунната светлина.
Достатъчно умна съм, за да замълча. В момента изглежда особено хищен, а когато е такъв, знам, че е по-добре да не го провокирам.
Той се приближава още повече.
– Бях планирал още задачи като тази, но ако наистина я мразиш, тогава може би можем да направим нещо, което е малко по-… удобно.
В мига, в който думите излизат от устата му, осъзнавам, че току-що съм се объркала много. Попаднах му право в ръцете.
Търговецът ме обгръща с ръце, а погледът му се спира на устните ми.
Илай беше прав.
Дръндьото е намислил нещо друго за мен.
Но точно когато си мисля, че ще ме целуне, крилата му се разтварят. И тогава ние се издигаме, връщайки се в нощта.
Двайсет минути по-късно Търговецът се приземява грациозно в задния ми двор, държейки ме в прегръдките си. Огромните му сребърни крила се сгъват веднага щом докоснем земята и миг по-късно изчезват от него.
Без да казва нищо, Търговецът ме отнася до плъзгащата се стъклена врата. Без да ме подканя, тя се отваря и той влиза вътре.
Тя се затваря зад нас, а Търговецът ме поставя на леглото ми и присяда пред мен. Очите му не се откъсват от моите, докато ръцете му се движат към глезените ми.
Започвам да се притеснявам. Какво още ще поиска от мен тази вечер? Този човек дори не ме е виждал гола. Освен това знам, че Търговецът няма да ме накара да му се отплатя със секс, ако вече не съм съгласна с идеята.
А аз не съм.
А аз не съм съгласна.
Дез сваля първо единия ботуш, после и другия. Захвърля ги настрани и сваля чорапите ми един по един.
– Кажи ми, Кали – казва той, а погледът му се плъзга към мен, – притесняваш ли се?
Той не иска отплата точно сега, не е нужно да му отговарям. Но въпреки това кимам неохотно.
– Значи не си забравила всичко за мен – казва той. – Добре.
Той стиска в ръцете си единия ми крак и нежно целува глезена ми.
– Истина или предизвикателство?
Дъхът ми секва.
– Истината.
Хватката му върху глезена ми се затяга.
– Защо мислиш, че те оставих преди толкова години? – Пита той.
Трябваше да се насочи направо към убийствения удар. Сърцето ми сякаш е в задната част на гърлото ми и аз преглъщам емоцията си.
Вдишвам накъсано дъх. Миналото вече не може да ме нарани. Нищо от него. То съществува само в паметта ми.
– Дез, какво значение има това?
Магията му пламва в гърлото ми, макар че не е болезнена, както преди. Само ми напомня, че трябва да отговоря на въпроса му.
Той изчаква, оставяйки нарастващата си магия да говори вместо него.
Пръстите ми се отскубват от разхлабената нишка на завивката ми.
– Насилих ръката ти. – Вдигам поглед. – Притиснах те твърде много и те накарах да си тръгнеш. – Чувствам как магията ме освобождава веднага след като думите излизат от гърлото ми.
Миналото може и да не е в състояние да ме нарани, но със сигурност го чувствам като живо, дишащо нещо. Удивително е, че нещо и някой, който е влязъл и излязъл от живота ми преди близо десетилетие, все още може да има такава сила върху мен.
Очите на Търговеца търсят моите, а среброто им блести на лунната светлина. Не мога да разчета изражението му, но то кара стомаха ми да се свие неприятно.
Той кимва веднъж и се изправя. Мъжът е почти до балконската врата, преди да осъзная, че си тръгва.
От тази мисъл ме пронизва болка. Толкова ми е писнало от глупавото ми сърце. Ако можех, щях да го счупя сама, само заради това, че съм достатъчно глупаво, за да се размекна за този мъж, когато умът ми иска да го отблъсна колкото се може по-далеч.
– Наистина, Дез? – Извиквам. – Отново бягаш?
Очите му проблясват, когато се обръща с лице към мен, а едната му ръка е върху плъзгащата се стъклена врата.
– Ти си по-права, отколкото предполагаш, херувимче. Ти наистина ме принуди да те напусна. Седем години са много време за чакане, особено за човек като мен. Едни думи за предупреждение: Няма да си тръгна отново.

Назад към част 6                                                                     Напред към част 8

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!