ГЛАВА 7
Ноември, преди осем години
Откакто Търговеца ме изведе миналата седмица – за кафе и сладкиши от всички неща – прекарваме половината от вечерите си в моето общежитие, а другата половина – в една пекарна от другата страна на остров Ман.
Той се стараеше нещата да останат платонични, въпреки факта, че плащаше кафето и френските макарони, които си поръчвах всеки път, когато посещавахме Douglas Café, най-добрата пекарна на остров Ман. Или че през последния месец прекарваше повечето нощи с мен.
Тази ситуация не е правилна.
Не искам да се променя.
– И така, какво е истинското ти име? – Досаждам му за стотен път.
Тази вечер се мотаем в стаята ми. Лежа в леглото си, а надписите на филма, който гледахме, се търкалят по екрана на лаптопа ми, който се намира до мен на леглото.
Една част от мен се страхува да се обърне и да види лицето на Търговеца. Той трябва да е отегчен, седейки на неудобния ми разтегателен стол и гледайки „Завръщане в бъдещето“ на малкия екран между нас.
Но когато се обръщам, не виждам отегчен човек. Виждам объркан човек. Веждите му са смъкнати, а устните му образуват тънка линия.
– Търговецо?
– Защо си убила доведения си баща? – Пита той и погледът му се премества върху моя.
Сядам права, реакцията ми е незабавна. Старият страх ме връхлита, придружен от нежелани спомени. Киселият дъх на доведения ми баща, миризмата на скъпия му одеколон.
– Защо ме питаш това? – Не успявам да задържа емоцията в гласа си.
Той се обляга назад на стола ми, прокарвайки ръце зад главата си. Единият му крак се опира на другото му бедро. Човекът не изглежда така, сякаш скоро ще си тръгне.
– Мисля, че имам право на някакво обяснение – казва той, – след като съм твой съучастник.
Преглъщам. Никога не трябваше да се договарям за присъствието на този човек.
Аз съм глупаво, глупаво момиче.
– Няма да получиш такова обяснение, – казвам аз. Не че не му вярвам – защото му вярвам, макар че не би трябвало.
Но идеята да споделя тази част от миналото си с Търговеца… ми се гади само при тази мисъл.
Той ме гледа дълго, после устните му се изкривяват в усмивка.
– Кажи ми, малка сирена, започваш ли да усещаш вкуса на тайните? – Изглежда почти горд.
Но после се изпаравям и той отново става сериозен.
Опира тези свои страшни, ръце на бедрата си.
– Каквото и да ти е направил, то е…
– Престани. Спри да говориш. – Изправям се, а лаптопът ми едва не пада от леглото в лудия ми бяг, за да се отлепя от матрака.
Търговецът знае. Не че трябва да си гений, за да разбереш защо една на пръв поглед невинна тийнейджърка би нападнала доведения си баща.
Мълчаливо го моля да не настоява повече. Знам, че нося сърцето си на ръкав мъниста, че разбитата ми, изтерзана душа гледа през очите ми.
Формата на Търговеца се размива. В някакъв момент сигурно съм започнала да плача, но го забелязвам едва сега, когато вече не го виждам ясно.
Той проклина под носа си, поклаща глава.
– Трябва да тръгвам.
Примигвам от влагата в очите си.
Той си тръгва? Защо се чувствам толкова опустошена при тази мисъл, след като преди малко ми се искаше точно обратното?
Докато става, погледът на Търговеца проследява сълзите, които се плъзгат по бузите ми, и аз виждам съжалението му. Това облекчава болката ми. Донякъде.
Точно когато си мисля, че ще се извини, той не го прави.
Той казва нещо по-добро.
– Дезмънд Флин.
– Какво? – Казвам.
Въздухът вече се движи, променя се, докато магията му се проявява.
– Моето име.
Едва след като си тръгва, осъзнавам, че така и не е добавил мънисто за информацията.
Настоящето
Дез не ми казва къде ме води, нито каква задача е намислил за тази вечер. Докато двамата се издигаме над океана, знам само, че той се движи по крайбрежието, а не навътре в сушата.
Сега, когато вече съм свикнала да летя в ръцете на Търговеца, се взирам в блестящото море и блещукащите звезди. Макар и да е тъмно, гледката е нещо, което трябва да се види. Усещам мириса на солта във въздуха и вятъра, който се просмуква в косата ми. Това ме кара да копнея за нещо, което съм забравила или изгубила.
Обръщам глава, а очите ми попадат върху гърлото на Дез и долната част на силната му челюст.
Една фея ме отнася в нощта. Това звучи като всички истории, които някога съм чела за тях.
Нагоре очите ми се изкачват, към онези красиви, познати негови черти. Той поглежда надолу, улавяйки, че се взирам в него. Очите му са лукави, но каквото и да видя в моите, то ги кара да омекнат.
Сърцето ми се свива в гърлото. Откъсвам очи, преди този поглед да е влязъл под кожата ми.
Отклоняваме се от брега и се отправяме към морето.
Какво може да ни очаква там?
Разбрах го малко по-късно, когато от крайбрежната мъгла се показа остров Каталина. Намиращ се край бреговете на Лос Анджелис, остров Каталина е място, където местните жители отиват за уикенд ваканция. По-голямата част от острова е необитаема. Минаваме покрай Авалон, главния град на острова, и се движим по ръба на крайбрежието на Каталина.
Завиваме зад скалите и пред нас се открива бяла каменна къща, осветена сред тъмнината. По начина, по който Търговеца маневрира във въздуха, става ясно, че това е нашата дестинация.
Поглъщам гледката. Кацнала е близо до ръба на скала, подобно на моята, а задната част на къщата отстъпва на терасовиден двор, който свършва точно на ръба на имота.
Колкото повече се приближаваме, толкова по-величествено изглежда мястото. Направено е от стъкло и бял камък, а когато заобикаляме към предната част, зървам за кратко сложните градини, които го заобикалят.
Търговецът се плъзга над предната морава и с едно последно потапяне се приземяваме.
Излизам от ръцете му и се оглеждам.
– Какво е това място? – Прилича на нещо от сън. Палатска къща, разположена на края на света.
– Добре дошла в моя дом, – казва Дез.
– Твоя дом? – Казвам недоверчиво. – Ти живееш тук?
– От време на време.
Никога не съм мислила, че Търговецът има собствено жилище, но разбира се, че има. Той посещава Земята достатъчно често.
Вглеждам се в катерещата се бугенвилия и бълбукащия фонтан, вграден в предния двор. Отвъд него се извисява величествената му къща.
– Това място е невероятно, – казвам аз. Изведнъж моят малък дом ми се струва мизерен и разрушен в сравнение с неговия.
Той поглежда наоколо и имам чувството, че се опитва да види къщата си през моите очи.
– Радвам се, че ти харесва. Ти си първият ми гост.
Смущавам се от това.
– Наистина?
Първо ми показва крилата си. Сега ми показва скривалището си. И двете разкрития очевидно са важни, но не мога да разбера мотивите на Търговеца.
– Това смущава ли те? – Пита той и гласът му се снишава. – Това, че те доведох тук, в моя дом?
Имам ясното впечатление, че иска да ми е неудобно.
И добре се справя с тази задача.
– Любопитно, а не неудобно – казвам, предизвиквайки го с очи. В края на краищата той е бил в дома ми стотици пъти, когато бях по-млада.
Ъгълчето на устните му се извива, а очите му потъмняват от каквито и да е планове, които се готвят в това негово съзнание. Той протяга ръка напред.
– Тогава влез вътре, имаме какво да обсъждаме.
Преминавам бавно през входа, като разглеждам полирания дървен под и лъскавите метални тела по стените. Забелязвам, че няма желязо.
Веждите ми се смръщват, когато виждам две венециански маски, окачени по стената. Имах идентичен чифт в академията на Пийл. Чувствам как кожата ми настръхва.
Това не означава нищо.
Поредица от панорамни снимки, подредени на входа и преливащи във всекидневната, всяка от които е направена от различно кътче на света. Ярките базари на Мароко, суровите планини на Тибет, червените керемиди на Куско. Виждала съм ги лично благодарение на мъжа до мен.
Усещам как Дез ме гледа, следейки всяка моя реакция.
Неуверено си проправям път към всекидневната, износеният кожен диван лежи върху рошав килим. Масичката му за кафе е огромен дървен сандък, месинговите катарами са притъпени от възрастта.
– Кажи ми какво си мислиш, Кали.
Обичам твоето място.
Искам да заровя босите си крака в този рошав килим и да усетя как козината гъделичка пръстите ми. Искам да се разпъна на дивана и да се забавлявам с Търговеца, както правехме някога.
– Никога не съм осъзнавала колко близо живееш – казвам вместо това.
Очите му се присвиват, сякаш знае, че не съм казала мнението си.
Извивам врат и се опитвам да надникна в тъмния коридор.
– Искаш ли да обиколиш мястото? – Пита той, като се обляга на една от стените му. С ниските си джинси и разрошената си от вятъра коса той изглежда така, сякаш е измислил думата „сексапил“, което е наистина дразнещо, когато си решил да втвърдиш сърцето си срещу някого.
Кимвам, преди да се замисля.
Толкова много за това, че заключвам сърцето си.
И така, Търговецът ми показва къщата си – от луксозната кухня до стаята за гости, която наскоро обзаведох. Единствените две стаи, които не ми показва, са първата – стаята, в която се намира порталът към Другия свят – страната на феите, и втората – спалнята му, т.е. двете най-интересни стаи в къщата му.
В крайна сметка се връщаме в кухнята му – част от къщата му, която, макар и много по-полирана от моята, все пак е място, на което искаш да се задържиш.
– Защо ме доведе тук? – Питам, отваряйки безучастно една медна кутия, който той е поставил до стената. Отначало си мисля, че се взирам в брашно, но когато то улавя светлината, заблестява.
Фееричен прах?
Вместо да отговори, Дез оставя настрана кутията, която държа, и хваща китката ми. Прокарва ръка по гривната ми.
– Тази вечер искам от теб една истина – казва той, а очите му блестят с пакост. – Кажи ми, херувимче, с какво си се занимавала през последните седем години?
Още щом думите излизат от устата му, усещам как магията ме кара да говоря. Тя не е настойчива, както беше снощи, защото за това няма ограничение във времето, но покрива езика ми, подканвайки ме да говоря.
– Отидох в академия „Пийл“ за още една година – започвам аз, – и тогава срещнах най-добрата си приятелка Темпър.
Кълна се, че виждам как той реагира дори на тази малка подробност. Някога той заемаше призовото място на мой най-добър приятел, макар че бяхме странно съчетание.
– Тя ме измъкна от тази последна година. – Не е нужно да уточнявам, за да разбере, че нещото, през което съм преминала, е бил той.
Ръката, която все още държи китката ми, сега се стяга.
– В нощта на дипломирането Темпър и аз напуснахме Великобритания. Преместихме се в Лос Анджелис и започнахме собствен бизнес.
– Ах, да, Западно Крайбрежие Инвестигейшън нали? – Казва той.
Очите ми се разширяват, преди да мога да си помогна.
– Знаеш за това?
Той пуска ръката ми.
– Аз съм Търговецът, знам всичко за вашия малък бизнес. – Казва това, сякаш държи под око всички. – Изглежда, че не съм единственият, който извлича тайни тези дни.
Не мога да разбера дали е доволен, или раздразнен.
– Това притеснява ли те? – Питам.
– Радва ме. И ме ядосва това, че ме радва. – Той се намръщва, сгъвайки ръце на гърдите си. – Никога не съм искал да свършиш като мен. – Когато казва това, от гласа му изчезва цялата измама.
– Не осъзнавах, че те е грижа за едното или другото. – Тази горчивина моят глас ли е? Мисля, че е.
Той ме дарява с унищожителна усмивка.
– Разкажи ми за бизнеса си. – Казва това достатъчно невинно, но аз все още усещам магията му върху езика си, принуждавайки ме да отговоря.
– С Темпер се занимаваме с частни разследвания. Тя използва заклинанията си, за да хваща престъпници, да намира изчезнали хора и – плаши хората до смърт – и други неща. Аз използвам чара си, за да принуждавам хората да се изповядват или да действат против своята долна природа. – Мисля си за Мики, последния ми клиент, докато казвам това.
Дез цъка с език.
– Кали, Кали, която се занимава с нарушаване на закона. Колко познато ми звучи това.
И така, създадох своя бизнес по неговия образец. Голяма работа.
– Копирането е най-искрената форма на ласкателство, – казвам аз.
Търговецът се навежда напред.
– Херувимче, това може би е твърде искрено. Макар че, както казах, това ме радва… Вземаш предпазни мерки, за да се предпазиш от властите, нали?
Известно още като: няма да те хванат скоро, нали?
Кълна се, че звучи така, сякаш наистина му пука. Всичко това идва от третия най-издирван човек в свръхестествения свят.
– Добре съм. – Издърпвам един от барстоловете в кухнята му и сядам. – Ето с какво се занимавам през последните седем години.
Завъртам се на барстола му.
– Пропускаш някои подробности, – казва той, заобикаляйки от другата страна на бара, на който седя.
Не е нужно да ми казва това, за да усетя как магията ме притиска, изисквайки да кажа повече.
– Какво съм пропуснала?
Дез се обляга на острова в кухнята си, а очите му са непоколебими.
– Личният ти живот.
Чувствам как лицето ми почервенява, дори когато го поглеждам странно. Защо той, човекът, който ме е отхвърлил отдавна, се интересува от личния ми живот? Аз съм просто клиент.
Магията е тази, която ме принуждава да говоря.
– Искаш да ти разкажа за всички връзки, които съм имала през последните седем години? Няма какво да разказвам.
Той повдига вежда.
– Не си била с никого през цялото това време?
Господи, това е по-лошо от това да разкажа на гинеколога си за сексуалната си история.
– Ами ти? – Изисквам. – С кого си бил?
– Не питам за мен, а ти все още трябва да отговориш на въпроса.
Магията впива ноктите си, стягайки гърлото ми.
– Осем. Добре? Имала съм осем „връзки“. – Слагам въздушни кавички на думата, защото представата ми за връзка наистина е шега. Нито една от тях не е продължила повече от шест месеца.
Имам проблеми с обвързването.
Магията на Дез все още ме държи в своята хватка.
– И няколко връзки тук и там между тях – казвам, а лицето ми се нагрява, докато говоря.
Боже, това е срамно, като се има предвид, че го казвам на обекта на тийнейджърското си увлечение. И колкото по-дълго съм около него, толкова повече си мисля, че той не е бил чисто тийнейджърско увлечение. Не, колкото повече ме гледа с тези свои очи от спалнята, толкова повече усещам как бронята около сърцето ми се разпада, сякаш е направена само от папие-маше.
Докато говоря, лицето на Дез се втвърдява. Изпитвам лека тръпка от възможността той наистина да е разстроен от идеята да имам връзка.
– Обичаше ли някой от тях? – Пита той.
Навеждам глава към него.
– Това не е твоя работа, – казвам, по-скоро объркана от всичко друго.
– Au contraire, щом си ми задължена, значи е моя работа.
– Наистина ще ме накараш да го кажа? – Това е риторичен въпрос; усещам как магията тегли отговора ми нагоре по гърлото.
– Не, не съм обичала нито един от тях. – Накрая магията ме освобождава. – Щастлив ли си?
– Не, херувимче – казва той, а изражението му е помръкнало, – не съм.
Поглеждам го. Цялото това изплащане е било фарс. Една целувка, няколко мебели и няколко признания. Това е всичко, което е поискал досега.
Виждала съм как този човек собственоръчно принуждава политик да промени закона за свръхестественото като отплата. Виждала съм го да измъква тайни от хора, които по-скоро биха умрели, отколкото да признаят.
Облегнах лакти на гранитния плот.
– Защо се върна в живота ми – и не ми казвай, че е само защото случайно си решил, че трябва да изплатя дълговете си.
Той също се навежда напред, лицата ни са на не повече от метър разстояние.
– Не съм решил това случайно, Кали. Това беше много, много преднамерено. – Казва го така, сякаш самите думи са тежки.
Търся в лицето му.
– Защо, Дез?
Той се колебае и аз виждам първата пукнатина във фасадата му, нещо, което не е гневно, горчиво или отнесено. Нещо… уязвимо.
– Имам нужда от твоята помощ, – признава накрая той.
Дез е създал империя от тайни и услуги. Сигурно не мога да му предложа нещо, което вече не може да получи другаде?
– Прословутият Търговец се нуждае от помощта ми? – Казвам това саркастично, но съм заинтригувана.
– Има нещо, което се случва в Другия свят – обяснява той, – нещо, което дори моите тайни не могат да разкрият.
Другият свят. Само при споменаването му ми се повдига. Това е царството на феите и други същества, които са твърде жестоки за Земята. Всички свръхестествени същества знаят за него, а онези, които имат поне малко разум, се страхуват от него.
– С какво мога да помогна? – Питам, когато хладилникът му се отваря зад него. Вече се страхувам от това, което може да каже.
От хладилника изплува бутилка пенлив сайдер. Точно когато вратата се затваря зад него, от далечния плот се плъзва бутилка вино. Миг по-късно един шкаф се отваря и от него левитират две чаши за вино. И четирите предмета се приземяват пред Търговеца, който започва да ни налива напитки.
– Имам нужда да измъкнеш информация от няколко мои поданици.
Той ми подава чаша с пенлив сайдер. Намръщвам се, но все пак отпивам несигурна глътка от нея.
– И ти не можеш? – Питам, а веждите ми се повдигат.
Той поклаща глава, очите му са далеч.
– Мога, донякъде. Отвъд тази точка… те умират.
– Те умират?
Исус. За какво говори този човек?
– Подобно на теб, аз мога да принуждавам хората. Но има една основна разлика между нашите две способности.
Имаше много повече от една ключова разлика между нашите способности. На Дез не му се случваше да свети всеки път, когато ги използваше, нито пък се опитваше да прегърне досущ обекта на обаянието си, както правеше сирената в мен, тази възбудена кучка.
– Твоят блясък не дава на обекта ти способността да отказва заповеди – продължи той. – Искаш от тях да говорят – те говорят. Искаш да танцуват голи по улиците – те танцуват голи по улиците. Няма друга възможност.
Той плъзга чашата си с вино напред-назад между ръцете си.
– С моята сила – казва той, – човек може да избере да не бъде принуждаван – но това ще го убие. Така че, ако желае, може да избере да умре напълно облечен, вместо да танцува гол по улиците. Или може да избере да умре мълчаливо, вместо да разгласи тайна.
Никога не бях осъзнавала …
– Но ти караш всички да говорят, – казвам аз.
Търговецът отпива дълго от виното си, преди да отговори.
– Повечето хора искат да живеят.
Оставям това откровение да потъне в мен.
– Значи твоите субекти избират смъртта, вместо да споделят информация?
Той кимва, загледан в чашата си.
Ужас. Не мога да си представя за каква тайна си струва да умреш.
– Има едно нещо, което не е наред с плана ти, – казвам аз. – Не мога да омагьосвам феи.
Очите му се издигат към моите.
– Не те моля да омагьосваш феи.
Това ми дава пауза.
– Тогава какво искаш?
Очите му, осветени от лунната светлина, са точно толкова загадъчни, колкото винаги са били. Вземайки някакво решение, той заобикаля бара и, грабвайки друг бар стол, го придърпва към себе си.
– Нещата в Другия свят са… нередни. – Гласът му е по-мек, сякаш трябва внимателно да поднесе думите. – Моето царство е неспокойно – както и останалите. Имаше изчезвания – много, много изчезвания. Войници, които изчезват безследно. Само жените… се завърнаха. Трябва да разбера какво се е случило с тях.
– Защо жените просто не ви кажат сами? – Питам.
– Не могат. – Изражението на Дез е измъчено.
– Те са мъртви?
Той поклаща глава.
– Не съвсем. Те не са нито живи, нито мъртви.
Завъртам чашата си с пенлив сайдер.
– Все още не разбирам. Какво искаш да направя, Дез?
– Фейрите не искат да говорят с мен. – Той внимателно подбира следващите си думи. – Но феите не са единствените, които живеят в Другия свят.
Изведнъж разбирам.
– Променящите се, – издишам аз. Хора, грабнати от феи и отведени в Другия свят. Повечето от тях са живели там като роби.
– Трябва да защитя царството си.
Стягам се. Рядко се случва да накарам Дез да говори за другата половина от живота си, тази, в която той не е просто някакъв разбойнически призрак в нощта. Половината, в която той всъщност е крал, който управлява всички онези същества, които се разхождат през нощта.
– Значи искаш да ме заведеш в твоя свят – казвам аз. – И искаш да омагьосам робите ти…
– Те не са роби, – изръмжава той.
– Не ме изкарвай глупачка, Дез. Само защото това е всичко, което са познавали, не означава, че биха избрали този живот, ако можеха.
– Никой от нас не може да избира живота си – казва той, а очите му са прекалено проницателни.
– Искаш да изтръгна истината от хората, които живеят в твоето кралство, въпреки че това е неетично и вероятно ще ги доведе до по-лошо, отколкото до убийство.
– Никога преди не си се интересувала от етиката на бляновете – казва той.
– Защото нито един от хората, които съм омагьосвал, не е бил жертва. – Всички те са били престъпници от един или друг вид.
Продължавам.
– Никога ли не си се замислял, че ако Кралят на нощта с всичките си трикове и обещания не може да накара тези хора да проговорят, то трябва да ги оставим на мира?
– Кали – казва Дез и се навежда напред, – феите умират. Хората умират. Нещо се случва с Другия свят и то точно под носа ми.
– Ами ако ти кажа „не“, че няма да го направя? – Казвам.
Той ме изучава в продължение на няколко секунди, а челюстта му се стяга.
– Ще те накарам да го направиш, независимо от всичко.
Това си помислих. Би предпочел разрешението ми, но така или иначе би използвал способностите ми.
– Тогава това не е никакъв избор – казвам. – Ще го направя.
И точно по този начин се връщам към работата си заедно с Търговеца.
Назад към част 8 Напред към част 10
