Глава 10
На следващата сутрин се събуждам в апартамента ни във Филия с гъделичкането на косата на Дез по гърба ми и с нежните целувки по гръбнака ми.
Протягам се вяло, а по лицето ми се разстила лека усмивка.
След вълшебната вечер, в която снощи изследвахме Филия, двамата се настанихме в хотел, разположен недалеч от централния площад, който се отличаваше със стаи, променящи цвета и темата си.
Никой от нас не спомена факта, че Дез със сигурност все още трябва да маскира външния ни вид. Да отседнеш в хотел като нормална двойка просто не е нещо, което кралете обикновено могат да си позволят.
Целувките по гърба ми сега спират. Миг по-късно Дез ме пощипва по ухото.
– Споменавал ли съм колко добре изглежда главата ти на леглото? – казва той, гласът му е тих и дрезгав.
Смея се във възглавницата си, протягам ръка и отблъсквам мускулестото му тяло. Той се претъркулва, повличайки ме със себе си, като краде целувки от устните ми. Отварям сънените си очи.
– Това е любимото ми нещо, – казва той, като ме поглежда.
Все още се опитвам да се събудя.
– Какво е? – Питам.
– Да се събуждам до теб всяка сутрин. – Той потупва с пръст носа ми. – Особено когато си сънена и очарователна.
Потискам прозявката си.
– Как си толкова… буден?
Вместо да отговори, той се измъква изпод мен. Обръщам се назад към матрака, а очите ми вече започват да се затварят.
Отново се събуждам от докосването му, ръката му е топла на гърба ми. И тогава го усещам.
Избавление – познато още като кафе.
Отварям очи и ето го – чашата с кафе е само на сантиметри от лицето ми.
Посягам към нея.
– Ах, ах, – казва Дез и я отмества от ръцете ми. – Ако го искаш, ще трябва да станеш от леглото.
Сякаш за да ме окуражи още повече, завивките се свличат от раменете ми от само себе си и се плъзгат до глезените ми.
Хващам краищата им и ги издърпвам обратно нагоре.
Те отново се изхлузват.
Този път по-силно издърпвам завивките нагоре.
Знаете ли какво? Майната му на Дез и неговото кафе.
Точно когато прибирам одеялата под мишницата си, те отново започват да се изплъзват. Хващам се за тях, играейки някаква нелепа игра на дърпане на въже с неодушевен предмет.
– О, Боже мой, Дез, сериозно?
Той се обляга на една от стойките на леглото и отпива глътка от това, което би трябвало да е кафето ми.
– Нямам представа за какво говориш.
Това лъжливо копеле.
– Добре – изръмжавам, като се търкалям от леглото. – Ставам.
Тръгвам към него. Пренебрегвайки факта, че е без риза, а косата му е вързана назад в глупава секси мъжка опашка, грабвам чашата с кафе от ръката му и излизам на балкона, който е към стаята ни.
– Би било хубаво да ми благодариш – казва той и ме последва.
– Както и извинение – отвръщам през рамо.
Голяма изненада, но той няма какво да каже по този въпрос.
Закуската вече е сложена на малката мозаечна масичка, която заема голяма част от балкона, и ухае толкова добре.
Присядам, облягам се назад в стола и отпивам от кафето си. Господи, колко е вкусно. Почти си заслужава да си загубя съня.
Срещу мен седи Дез, чието голямо тяло доминира над малкия бистро стол. Той вдига чашата си с еспресо и отпива деликатно от нея.
Обикновено гледката на тази малка чаша в ръцете му би ме разсмяла. Точно сега обаче просто го зяпам над ръба на чашата си. Не помага и фактът, че лицето му е болезнено красиво. Нито пък, че масивните му гърди и мускулестите му ръце са на показ.
Защо винаги трябва да изглежда толкова добре? Особено когато съм сигурна, че изглеждам като убита на пътя.
Това е само още една причина, поради която светът не е справедлив.
Дез се взира остро в чинията ми, в която се намира парещо бурито за закуска.
– Няма ли да ядеш?
– Защо ми направи закуска? – Питам подозрително.
Той оставя еспресото си, а очите му са предпазливи.
– Това е въпрос с уловка ли?
– Изглежда необичайно мило – казвам.
– Сега просто се опитваш да бъдеш злобна.
Може би съм. В миналото Дез ме извеждаше на закуска и никога не е имало никакви обвързаности.
Така че защо ми се струва, че този път наистина има обвързване?
Отпивам още една глътка от кафето си, преди да го сложа на масата.
– Наистина ли ме събуди рано, само за да ме нахраниш?
– Не е толкова рано, – казва Дез, заобикаляйки въпроса.
Може би е прав. Звездите блещукат над нас точно както снощи, когато заспахме.
– Защо ми направи закуска? – Повтарям.
– Защото те обичам – казва той. – Всичко ли трябва да има цена?
Лепкавото ми сърце се разтапя малко от признанието му, но го познавам твърде дълго и твърде дълбоко, за да се доверя на тези широки сребърни очи.
Поглеждам го скептично.
– При нормалните хора – не. С теб? Абсолютно.
Той се усмихва над ръба на еспресото си, което е първият знак, че съм права. Той наистина има нещо в ръкава си.
– И какво е то?
– Скоро ще разбереш.
Наистина скоро ще разбера. В момента, в който влизаме отново в апартамента ни, на леглото се появяват тренировъчните ми кожи.
Въздишам.
– Но аз мислех, че сме на почивка?
– Враговете ти не се интересуват от ваканцията ти.
Той има право.
Няма смисъл да се боря с него; вече усещам магията на Дез, която ме кара да продължа напред. Мърморейки, обличам дрехите и двамата излизаме от стаята.
Двамата напускаме хотела и се отправяме към тъмната пустиня, която граничи с центъра на града. И това е пустиня, макар и красива. Препъвам се в разхлабени корени и се налага да избутвам папрати и екзотични цъфтящи растения, докато си проправяме път през храсталака.
Колкото по-далеч вървим, толкова по-бавни стават движенията ми. Мисля, че това е просто изтощение от снощи, докато усещането не става толкова силно, че се чувствам като в забавен екшън. Междувременно Дез, изглежда, се движи съвсем добре.
Пустинята се отваря към една поляна и Дез спира, обръщайки се към мен. Подхвърля ми меч и ми е необходимо нелепо усилие, за да вдигна ръката си и да го грабна от въздуха.
В очите му танцува веселие.
– Вдигни меча, Кали.
Издърпвам оръжието от ножницата, а крайниците ми натежават.
Отнема ми цяла вечност да вдигна меча, а когато го вдигам, той вече се приближава към мен. Единственото, което мога да направя, е да се провиквам и да избягвам ударите му. А той се държи леко с мен. Така жалко лесно.
– По-бързо, Кали.
Няма начин на небето и на земята да се движа по-бързо. Едва се движа в този си вид. Все едно да се опитваш да плуваш в мед. Дори откаченият кожен костюм, който нося, не компенсира особеното мъчение на днешната тренировка.
Междувременно Дез, изглежда, не страда от същия проблем, който имам аз. Дали защото мястото не му влияе, или защото използва магия, за да противодейства на въздействието му, той се движи бързо, настъпвайки към мен много по-бързо, отколкото мога да се защитя.
Не знам как го прави с такава точност, но всеки път, когато Дез ме докосва с меча, той стратегически реже в облеклото ми, правейки малки прорези в кожата. Сега по горната част на гърдите и външните страни на бедрата ми имам десетки малки триъгълници. И нито веднъж не съм му нанесла дори един удар.
Нито веднъж.
Накрая, след като ми се стори, че е минала цяла вечност, Дез обяви, че тренировките за деня са приключили.
Падам на купчина, а мечът тупва на земята до мен.
От краищата на косата си до върховете на пръстите си съм уморена, облеклото ми прилича на изрязана снежинка и точно сега не ми пука за почти нищо.
Ден: 1, Кали: 0.
– Справи се добре – казва Дез и се приближава до мен. – Това място е омагьосано да се движи по-бавно от останалия свят – казват, че имитира забавен сън.
Това щеше да е полезно да се знае предварително.
Разбира се, забелязвам, че това не е повлияло на Дез по същия начин, както на мен.
Коварна фея.
Облягам буза на коленете си, изтощена от тренировката.
Той присяда до мен, а кокалчетата му галят лицето ми.
– Още не можем да си почиваме. Трябва да продължим към следващия остров. – Гласът му звучи наполовина извинително.
Просто няма начин да измъкна задника си от това парче трева.
Дез сигурно вижда това, защото вместо да се опита да ме изправи на крака, ръцете му се плъзват под крилата и задните части на коленете ми.
Повдига ме на гърдите си, притискайки ме към себе си. Крилете му с нокти се разперват широко около нас и той скача във въздуха, а ние двамата се издигаме в нощното небе.
Когато хладният въздух разрошва косата ми, Дез притиска лицето ми към гърдите си, предпазвайки ме от най-силния вятър.
Облягам глава в него, вдишвайки мъжкия му аромат. Не разбирам как дори тук, сред нощното небе на чужд свят, мога да се чувствам като у дома си, притисната до този мъж. Но се чувствам.
Очите ми се затварят и оставям ударите на крилете му да ме приспиват.
Стомахът ми се свива и аз се събуждам. Хиляди звезди блестят около мен, когато отварям очи.
Когато се опитвам да седна, усещам как ръцете на Дез се стягат около мен. Отнема ми още малко време, за да осъзная, че, първо, все още сме в небето, и второ, Дез е изненадващо добро легло.
Поглеждам под нас и забелязвам, че започваме да се спускаме към още един плаващ остров, който не е Сомниа.
Сега по-ранните загадъчни въпроси на Дез относно интереса ми към неговото кралство стават по-ясни. Той ме води на обиколка из своето царство.
Опитвам се да си спомня колко точно плаващи острова управлява, но в момента съм напълно безсилна. Единственото, което успявам да сглобя, е, че ще посетим няколко от тях.
Този изглежда забавен. Дори и отдалеч, вече мога да видя това. Където и да погледна, сградите са осветени от разноцветни лампички – не като коледните, а като тези, които можеш да видиш пред някоя кантина.
Ярките, цъфтящи растения и дървета, които растат тук, имат тропическо усещане – както и балсамираният нощен въздух.
Едва когато се приближаваме, забелязвам поредица от битки в баровете по улиците. Тези феи, които не се бият, пияни се свличат по тротоара, с изключение, разбира се, на прекрасната двойка, която може би се сбива с една от сградите.
Добре.
Приземяваме се пред нещо, което изглежда като хазартна зала, а феите вътре са скупчени около няколко маси, на които още феи хвърлят зарове.
Измъквам се от ръцете на Дез и се оглеждам.
– Какво е това място?
– Барбос, градът на крадците.
Разбира се, че Дез управлява остров, който е известен като Града на крадците.
Започваме да вървим и, о, Боже, всичко ме боли. Имам предвид всичко.
Каквото и да е било онова ужасно място във Филията, където тренирахме, то ме е подредило добре.
Въздишам, докато вървим, разтривайки задните си части.
– Дез, мисля, че ми счупи задника.
Той пъха ръце в джобовете на кожените си панталони.
– Херувимче, ще издаваш различни стонове, когато ти счупя задника.
Сладкият Господ на небето и земята. Кръвта нахлува в лицето ми. За мой ужас кожата ми започва да просветлява.
Лоша, сирена. Лоша.
Аз се прозявам.
– Това ще се случи само в сънищата ти.
Дез спира и хваща челюстта ми в ръката си, принуждавайки ме да погледна в очите му.
– Знаеш ли, очарователното в теб е, че все още казваш такива неща, въпреки че ми дължиш цяла китка. – Палецът му гали лицето ми.
Преглъщам, не съм сигурна дали вълнението, което изпитвам, е от страх или от очакване.
Той ме придърпва към себе си.
– Внимавай с думите си, половинке, – казва той, а гласът му е по-сериозен от преди. – С удоволствие бих ги приел като предизвикателство.
Той отпуска лицето ми и отново се отправя напред.
Стоя на място няколко секунди, преди да се съвзема.
– Искам развод, – заявявам накрая.
– Съжалявам, херувимче – казва той през рамо, – но този твой болен задник е мой, независимо дали ти харесва, или не.
Правя физиономия в гърба му.
– Видях това.
– Добре, – казвам, а после продължавам да го игнорирам.
Не знам дали Дез все още работи с илюзионната си магия, защото хората не се прехласват по него, но мен… мен те проверяват.
Очите им се задържат върху крилата и предмишниците ми, но не виждам страх или съжаление в очите им. Ако не друго, те изглеждат… заинтригувани.
Самосъзнателно се протягам около себе си и прокарвам ръка по едно от крилата си.
– Те не виждат чертите ти така, както ти – казва Дез, като все още не се обръща от мястото, където се разхожда пред мен.
Сбърчвам вежди.
Той спира, изчаквайки ме да го настигна.
– Феите са с различни форми и размери, – обяснява той. – Да видиш някой, който изглежда като теб, не ни се струва странно. За нас ти си красив човек с крила, а това е едновременно екзотично и привлекателно.
Поглеждам надолу към това, което мога да видя от тъмните си крила, преливащите пера блестят в зелено под светлината. Трудно ми е да обгърна съзнанието си с това, което казва, а още по-трудно е да се опитам да преформулирам начина, по който виждам себе си.
Екзотична. Привлекателна. Тези думи са далеч от тези, които ми идват наум, когато се погледна в огледалото.
Чудовищно. Мутирала.
Срам ме е да призная, че тези признателни погледи успокояват част от разбитото ми самочувствие.
– Наистина трябва да запомниш това, херувимче – казва Дез, – особено когато срещнеш някои от елитите от други царства. Те ще те намерят за също толкова привлекателна, колкото и всички тези феи – може би повече, защото си моя, – но ще се опитат да прикрият каквото и да изпитват с отвращение или с някоя друга емоция, създадена, за да те накара да се почувстваш малка.
Тези феи звучат като очарователни хора…
Изчакай.
Поглеждам към Дез.
– Когато срещна други елити?
Назад към част 9 Напред към часг 11
