Лаура Таласа – Странен химн ЧАСТ 19

Глава 19

На следващият ден с Дез отново сме на двора за тренировки, аз съм малко изпоцапана от вечерта, а Дез изглежда както винаги.
Ако съм си мислела, че след близостта от снощи Търговеца ще се отнесе по-леко с мен днес, значи съм грешала.
Стискам в ръцете си чисто новите си кинжали и се чувствам като аматьор, когато Дез ме напада.
– Блок-блок – изръмжава той, когато започва атаката си.
Ръцете ми се вдигат със закъснение и едва го удържат.
– Флангът ми е отворен, Кали, – казва той.
– Как съм…?
Той се измъква от хватката ми и тогава усещам как острието му се притиска към врата ми.
– Колко пъти съм те убивал днес? – Пита той, а дъхът му е топъл срещу бузата ми.
– Двадесет и три. – Той ме кара да броя. Сякаш и без това не се чувствам изключително зле от бойните си умения.
Той цъка с език.
– Можеш да се справиш по-добре.
Не искам да се справям по-добре. Искам да се върна в двореца, да открия кралската кухня, да я ограбя от сладкишите и след това да подремна хубаво и дълго.
Но желанията, реших, са малки гадинки, които винаги те хапят в задника – поне ако ги получиш от Търговеца.
Дез замахва, избива едно от остриетата от ръцете ми, металът се блъска в земята.
Добре де, сериозно, гадността ми започва да ме вбесява.
– Острието ти е продължение на ръката ти – казва Дез и започва да ме обикаля. – Не би позволила на някого да ти отреже ръката – не позволявай на някого да те лиши от оръжието ти.
Тръгвам към падналия си кинжал, като едва се разминавам с поредното замахване на оръжието на половинката ми, докато се измъквам от пътя.
– Най-накрая моята сирена показва потенциал.
– Какво бих дала, за да си мълчиш, – промълвявам аз. Колкото и да обичам гласа му, има нещо особено неприятно в това да получаваш наставления от някого, с когото спиш.
– Ще ми дадеш нещо? – Казва Дез, изглеждайки заинтригуван. – Херувимче, винаги съм отворен за подобна сделка.
Отвъд Дез, Малаки и Темпер излизат от двореца, като се насочват надясно към нашите тренировъчни площадки. Никога не съм била толкова щастлива да ги видя. Със сигурност това ще ме измъкне от тренировките за деня.
Върхът на острието на Дез изведнъж се впива в гръдната ми кост, а сребърните му очи са напрегнати.
– Не откъсвай поглед от врага си нито за секунда.
– Темпер и Малаки са тук – казвам, кимвайки към тях.
– Добре – казва той, без да се обръща към тях. – Може би ще успееш да ги впечатлиш с уменията си.
– Няма да спираме? – Изведнъж присъствието на Темпър се усеща много по-малко желано. Не искам всички да гледат как задникът ми се разпилява. Имам някаква репутация, която трябва да поддържам. Освен това трябва да се вземат предвид и парчетата от достойнството ми. Искам да ги запазя.
През рамото на Дез виждам как приятелката ми гледа Малаки с шибани щастливи очи.
Дез подмята краката ми изпод мен. Приземявам се на хълбока си, а оръжията ми изхвръкват от ръцете ми.
– Концентрирай се – изръмжава той.
Човек би си помислил, че за пич, който снощи многократно е чукал, ще е в малко по-добро настроение.
Тръгвам за кинжалите си, точно когато той избива един от пътя.
Майната му на това. Сериозно.
– Кучка – вика Темпер, – знам, че можеш да дадеш нещо по-добро от това.
Хвърлям ѝ неприятен поглед, но той е напразен. Тя вече е продължила напред, навежда се към Малаки и му шепне нещо, което го кара да се смее. Почти съм сигурна, че и то е за моя сметка.
Търговецът ме зашлевява по задника с оръжието си, от което моментално се вбесявам.
– Ако не ти харесва начинът, по който ти говоря, тогава ми покажи.
Грабвам останалия си кинжал и се нахвърлям, като върхът на острието ми прорязва кожата, покриваща прасците на Дез.
Той спира, а очите му се стрелкат към разкъсването на защитната му екипировка. Изведнъж по лицето му се появява усмивка.
– Добре свършена работа! – Казва той, прибирайки оръжието си в ножницата. – Още малко и от теб ще направя воин. – Посяга към ръката ми. – Тренировките официално приключиха за този ден.
Поглеждам скептично ръката му, преди да я взема, като наполовина си мисля, че това е поредният трик. Но не е. Очевидно мога да приключа обучението по-рано, ако постигна напредък. Резултат.
– Абе, вие вече свършихте? – Пита Темпер, като се приближава до Малаки.
Сякаш изобщо я е грижа за това, че приключвам тренировката. Просто е разстроена, че импровизираната ѝ среща с Господаря на сънищата бързо приключва.
– Не изглеждай толкова тъжна, Темперанс – казва Дез. – Имам планове и за двете ви.
И за двете ни?
Поглеждам го странно, а коремът ми се свива неудобно.
– Вие двете ще прекарате деня в подготовка за Слънцестоенето.
– Майната му на тази глупост, – казва ми Темпер.
Двете сме затворени в кралския шивашки цех, където редица феи ни взимат мерки и поднасят към лицата ни парчета плат. Въздухът е наситен с аромат на сандалово дърво и горящо масло.
Вече сме си изпилили ноктите (или, в моя случай, ноктищата) и сме подстригали косите си.
– Искам да кажа, сериозно, майната му.
Феята, която я измерва, подсмърча.
Едва успявам да сдържа усмивката си при пълното пренебрежение на Темпер.
– Мислех, че обичаш да се разкрасяваш? – Казвам. Господ знае, че Темпер винаги се изказва за подобренията, които мога да направя в собствения си гардероб.
– Да, харесва ми, когато го правя сама. Отнема ми само пет минути и най-важното, не ми се налага да се събличам до дантелата, докато някоя случайна фея ме лапа.
– Ау! – Темпер изкрещява, когато въпросната случайна фея я бодва с щифт. – Кучко, нарочно ли го направи? – Тя поглежда феята с лошо око.
– Може би ако спреш да се движиш… – казва жената.
– От един час стоя неподвижна. Аз не съм проклета статуя.
Намесва се друга фея.
– Милейди, ужасно съжаляваме за неудобството. Работим колкото можем по-бързо.
Пренебрегвайки втората фея, Темпер казва на първата:
– Боднете ме още веднъж и ще ти размажа малкия пиксиден задник.
Шивачът, който работи върху мен, ме потупва по ръката.
– Всичко е готово – прошепва той и ме оставя да сляза от пиедестала, на който бях застанала.
– О, по дяволите, не – изкрещява Темпер, когато вижда, че съм приключила. – Наистина? Приключила си преди мен? Как е възможно? Аз дори не съм важна част от това слънцестоене.
– Успокой се, Темпер – казвам аз и се отправям към нещата ни. – Скоро ще свършиш, а аз ще бъда тук.
– Всъщност, милейди – прекъсва ме шивачът – кралят поиска да се присъединиш към него, щом приключиш.
– Няма да ме напуснеш – изисква Темпер.
Повдигам рамене и събирам нещата си.
– Заповед на краля – казвам аз. – Не мога да не я изпълня. – Насочвам се към вратата.
– Кали…
Измъквам се от шивашката работилница, преди тя да успее да довърши исканията си.
Чувствам ли се зле да избягам на Темпер?
Не толкова, колкото за феите, които трябва да приключат с грижите за нея. Тя може да бъде дракон, когато иска.
Навън ме чака един войник.
– Милейди. – Той се покланя. – Тук съм, за да ви придружа до краля.
Почти извъртам очи. От цялата тази помпозност.
Двамата си проправяме път през територията на двореца и се насочваме към една от кулите. Войникът спира пред богато резбована дървена врата, която е подсилена с бронзов обков.
Той почуква два пъти на вратата, след което, покланяйки ми се отново, се нарежда във формация до стената на коридора.
Безшумно вратата се отваря и аз влизам вътре. Това е още една библиотека – библиотека с кула, ако се съди по извитите стени с книги. Няколко маси заемат центъра на помещението, а на една от тях има купчина томове, частично изрисувано платно, изоставен комплект бои и четка за рисуване.
Но няма Нощен крал.
Насочвам се към масата, а стъпките ми отекват в цялата стая.
С любопитство вдигам платното. Отначало различавам само извивката на талията, вдлъбнатината на пъпа и началото на тъмно зърно. Но след това забелязвам предмишницата, която лежи лениво близо до ъгъла на картината, отличаваща се с редове и редици златни люспи.
Почти изпускам картината.
Това съм аз. Гола. Разбира се, не показва лицето ми, но не е и нужно. Знам само за един човек, който има люспи на предмишницата си – за мен.
Това очевидно е дело на Дез.
Вглеждам се отново в картината и, о, Боже мой, там е зърното ми! Моето зърно. Той е бил по средата на рисуването му, когато са го извикали от работа.
И дяволът дори не е тук, за да се изправя срещу него.
Очите ми се преместват към палитрите с бои. По прищявка грабвам четката и я потапям в палитрата с черна боя. След като покривам четката, започвам систематично да потъмнявам картината.
Чувствам ли се виновен за това, че съсипвам хубаво изкуство?
Не толкова, колкото се чувствам виновна, че съм избягала от „Темпер“ – което означава, че изобщо не се чувствам виновна.
След като приключвам, оставям мокрото платно настрана, а ръцете ми вече са покрити с петна от черна боя.
Удовлетворена от собствената си форма на отмъщение, преминавам от платното към купчината книги. На върха на купчината лежи бележка.

Калипсо,
В случай, че искаш да получиш малко допълнителни знания за Слънцестоенето.
-Джером

Отнема ми миг, за да разпозная името, но накрая го правя. Джером беше библиотекарят, с когото се запознах преди седмица.
Любопитна към книгите, които е извадил за мен, вземам първата от купчината и я поставям на масата. Издърпвам един стол и отварям корицата.
Преди да успея да погледна заглавната страница или съдържанието, страниците започват да се прелистват сами и се спират на глава, озаглавена „Слънцестоене“.
Очите ми преминават първата страница, а след това следващата… и следващата. Изгубвам се в думите, а любопитството ми към фестивала нараства колкото повече го поглъщам.
От това, което пише в тази глава, слънцестоенето е събиране на четирите основни царства – нощта, деня, флората и фауната – което се случва в седмицата около най-дългия ден в годината. Това е празник на обновлението, чийто домакин е царството на Флората, и цялата му цел е да отпразнува възраждането на живота. Горчивите съперничества и старите вражди се оставят настрана през тази седмица, за да могат и четирите кралства да се срещнат, да обсъдят проблемите на кралствата и да се повеселят заедно.
Очевидно, според една странична бележка, която открих в една от книгите, да не се присъства на Слънцестоенето е доста голямо табу, затова Малаки така упорито преследваше Дез да присъства.
Щом завърших главата, книгата се затвори.
Добре.
Вземам следващата книга от купчината, тази за Кралство Флора. Подобно на предишната книга, и тази се прелиства на определена страница. На нея е нарисувана красива жена с къдрава, огненочервена коса и зелени очи, а по ръката ѝ се извиват лиани от кървавочервени макове.
Мара Вердана, гласи описанието отдолу, кралица на Флора, а нейният съпруг крал, Зеленият човек.
Очите ми се върнаха към изображението и изненадата покри чертите ми. На снимката има втори човек?
Но сега, когато поглеждам, има, той просто се слива със зелените листа на заден план. Отстрани на Кралицата на флората буквално е зелено човече, кожата му е с мек нюанс на цвета, косата и брадата му са с по-тъмен, див оттенък. Очите му блестят с пакост.
Взирам се в образа дълго време. Мара Вердана е в ярки, разцъфнали цветове, като цвете в разцвета си, а Зеленият човек е гъсталакът от храсти и мекият пух на дивата трева; той е всички частици от растенията, които се пренебрегват и подценяват.
Това са владетелите, които ще бъдат домакини на Слънцестоенето. Същите, които поробват хората.
Мисълта силно ме разтревожи, особено защото тези двама владетели не изглеждат зли или несправедливи. Точно както баща ми не изглеждаше като човек, който би малтретирал дъщеря си.
Отдръпвам книгата.
Къде е Дез?
Осъзнавам, че чакам вече почти половин час, а той все още не се е появил. Разсеяно навивам гривната си около китката. Погледът ми се насочва към мънистата, когато ми хрумва една мисъл.
Не е нужно да го чакам, ако не искам. Той има визитна картичка, която е особено ефективна.
– Търговец – викам към празната стая – бих искала да направя…
– Любов? – Гласът на Дез е като гладък скоч, дъхът му се вее върху бузата ми.
Поглеждам през рамо към него. Тялото му е стена от много привлекателни мускули, които блокират редиците от книги зад нас.
Той опира тежка ръка на бюрото ми, а очите му се потапят в устата ми.
– Защото, ако желаеш това, херувимче, с удоволствие ще го уредя.
Изглежда толкова развълнуван да ме види, очите му блестят. Почти се чувствам зле, че съм нетърпелива.
– Защо ме доведе тук? – Питам, като оглеждам стаята.
– Предположих, че ще искаш да научиш повече за Слънцестоенето.
Взирам се в него още малко.
– Понякога е странно колко добре ме познаваш.
– Аз съм Господарят на тайните.
Очите му се стрелкат към останалата купчина книги.
– О, ти дори не си стигнала до книгите с наистина пикантна информация – отбелязва той.
Погледът му се премества от купчината към вече затъмненото му платно.
Той си поема дъх.
– Ти, палавко, палавко, – казва той, а устните му се изкривяват. Той размахва пръсти, като подканя платното да се придвижи напред.
Той го грабва от въздуха, изучавайки изцапаното изображение.
– Опитваш ли се да рисуваш? – Пита той, повдигайки вежда.
– Ти ме рисуваше – обвинявам го аз.
Нима се надявах да го накарам да се почувства виновен? Ако е така, значи съм лаела по грешното дърво.
Той слага картината на земята.
– Знаеш, че цензурата е смъртта на творчеството.
– Не ме интересува.
Дез доближава лицето си до моето.
– О, но ако снощните ти стенания са нещо, което може да се каже, тогава мисля, че ти пука за творчеството – във всичките му форми.
Усещам как се изчервявам.
Поглеждам отново към купчината книги.
– Кога тръгваме за Слънцестоене? – Питам.
– Утре.
Почти падам от мястото си.
– Утре?
Сега настояването на Малаки наистина придобива смисъл. Говорим за това, че решението е на косъм.
Дез придърпва стола до мен, плъзга се в него и слага пети върху масата.
Той сгъва ръце на гърдите си, а военните му ленти улавят светлината.
– Ако беше чела книгите, нямаше да си толкова изненадана.
– Дори не знам кой ден е, – казвам аз. Не е като в Нощното кралство да има календари, разлепени из целия дворец. – Или пък – продължавам аз – колко дни има една година в Другия свят.
– Точно толкова, колкото и твоя.
Въздъхвам раздразнено.
– Не е в това въпросът.
– Днес е седемнайсети юни – казва Дез.
– И това също не е най-важното.
Той ме поглежда снизходително. Щраква с китката си и една от книгите се изплъзва от купчината, носейки се във въздуха, и се озовава в чакащите ръце на Дез.
Поглеждам го странно.
– Какво правиш?
– Време за приказки, херувимче – казва той. – Искаш отговори, а аз се чувствам особено снизходителен, така че за днес ще ти ги дам с лъжичка в тази твоя малка грешна уста.
Стискам устни, което само кара Дез да хване челюстта ми и да ме целуне, връщайки вниманието си към книгата.
Той отваря първата корица и страниците започват бързо да се прелистват.
– Ах, да, – казва той, когато страниците се успокояват – Кратка история на четирите кралства – чете той.
Започва да ми разказва главата, като гласът му придобива кокни акцент, просто за да се забавлява, докато обяснява старите съперничества между флората и фауната, нощта и деня. Взирам се в него, напълно хипнотизирана от гласа и харизмата му.
– … всеки от тях се бори за граничната територия, която смята, че е негова, въпреки че Великата майка и бащата са говорили за земята, морето и небето, принадлежащи на всички феи. Алчността е била посята в зората на времето и с цикъла на сезоните тя се е разраснала в сърцата на феите.
Това, което би трябвало да е скучно четиво, се оживява от разказа на Дез. Една по една той преминава през останалите книги, като при това приема различни акценти – понякога е с ирландски или руски акцент, друг път с немски или френски, а веднъж (за мое огромно удоволствие) се превъплъщава в момиче от долината.
Дез беше прав; някои от по-късните книги, които ми чете, изобщо не се нуждаят от фантастичен разказ; те са доста по-завладяващи от по-ранните.
От тези по-късни томове научавам, че бащата на краля на Деня е имал харем, пълен с мъже; че изобщо се е смятало за чудо, че е станал баща на Янус, сегашния крал на Деня, и на вече покойния му брат близнак Юлиос.
Или че Мара Вердана, кралицата на Флора, не е била престолонаследничка, а нейната по-голяма сестра Талия. Преди да се възкачи на трона обаче, Талия се влюбва в пътуващ чародей, представящ се за менестрел. Той омагьосва Талия, за да повярва, че двамата са сгодени, и тя с удоволствие му дава по-голямата част от властта си. Това почти разкъсва кралството. В крайна сметка чародейът бил убит, а Талия, която така и не се възстановила от мъката, паднала на собствения си меч.
Сковавам се, когато текстът преминава към приказки от Кралство Фауна, и по-точно за Карнон. Очевидно, според автора на текста, той е бил младеж с „меко сърце“.
– Страхът се раздвижи в гърдите на кралството. Добрите души са лоши владетели, особено в царство на зверове, – чете Дез.
Разсеяно движа палеца си по люспите на предмишниците си.
– Но Карнон стана едновременно мек и силен, както мечката може да бъде нежна към малките си, но злобна към външни хора. При управлението си той донесе истинска хармония в царството, което беше водило много граждански войни през дългите векове.
Дез затваря книгата. Очите ми се стрелкат между тома и моята половинка.
– Чакай, това е всичко? – Казвам. – Това е всичко, което пише за него? Нищо за лудостта му?
– Лудостта му е твърде скорошна, за да бъде включена в такава стара книга.
– Как биха могли да кажат, че е бил кротък владетел? – Питам. Той е изнасилвал и хвърлял в затвора жени.
– Кали – казва Дез тихо – и двамата с теб знаем, че чудовищата не се раждат, а се отглеждат, за да съществуват.
Знам, че това е вярно, но точно сега имам горчив вкус в задната част на гърлото си.
– Историята трябва да го запомни такъв, какъвто е бил. – Бъркам в една от люспите си, думите от книгата влизат под кожата ми.
– Ще го направи.
Горещината на гнева ми утихва малко при думите на Дез, но не мога да изхвърля от главата си образа на безумните очи на Карнон.
Хубава, хубава птица – гласът му отеква в паметта ми.
Сега, когато си мисля за него, мистерията, която трябваше да разреша, отново изплува на повърхността.
Не е виновен само Карнон, има и някой друг, който прави кой знае какво с изчезналите мъже.
А що се отнася до Краля на фауната, какво да кажем за него и почерненото му сърце? Докъде е стигнала смъртта му?
Жените все още спяха, а децата им все още тероризираха другите феи. Каквото и тъмно заклинание да беше хвърлил Карнон, смъртта му не го беше развалила.
– Смъртта отменя ли заклинания? – Питам Дез.
Той се вглежда в лицето ми, вероятно опитвайки се да разбере къде точно се намира умът ми. Само допреди секунди можеше да се окаже, че нося факла и вила.
– Отменя – казва той накрая.
– Смъртта на Карнон не е развалила магията.
– Не е – съгласява се той.
Върнахме се там, където бяхме преди повече от седмица, когато се вгледах в очите на тези деца от ковчега и не видях в тях доказателства за бащинството на Карнон.
Едва сега, знаейки, че там има повече от един извършител, и чувайки за нежния нрав на Краля на фауната …
Ами ако Карнон не стои зад тъмното заклинание?
Само при мисълта, че ще сваля каквато и да е вина от раменете на Карнон, ми се гади.
Пропъждам цялата си омраза и всички изкривени спомени от времето, когато бях в плен, и се опитвам да видя всичко през по-ясна перспектива.
Когато посещавах Краля на фауната, като че ли винаги имаше двама Карнон – един, който беше див и странно нежен, и друг, който беше пресметлив и зловещ. Първият обичаше да гали кожата ми и да шепне обещания за крила и люспи, а вторият насилствено вкарваше тъмна магия в гърлото ми. Карнон можеше да преминава от едната си версия в другата за миг, като да облича или съблича палто.
Може би ме притесняваше дивият Карнон, странно нежният владетел, който все още беше много луд, но се страхувах от зловещия Карнон; той беше едновременно жесток и ясен.
Винаги бях предполагала, че тези негови страни са два аспекта на един и същ човек, но може би… може би тук ставаше дума за нещо повече. Възможно ли е Карнон да не е две различни личности, живеещи в една и съща плът, а две различни същества, заемащи място в едно тяло? Може би Дез беше убил първичния, див човек, който ми даде люспи и нокти, но не и човека, който се опитваше да ме подчини с тъмната си магия…
Едва успявам да следвам собствените си мисли, най-вече защото идеята за две различни същества, пребиваващи в едно тяло, е толкова невъзможна за мен.
Но невъзможното не е термин, с който феите се съобразяват.
Поглеждам надолу към люспите и ноктите си. По дяволите, тези характеристики би трябвало да са невъзможни. Хората не се трансмутират просто така, както аз го направих.
Колкото по-дълго се взирам в животинските си черти, толкова повече се надига друга предателска мисъл. Люспите, ноктите и крилете са сиренни черти. Дори когато ги мразех, моята сирена не ги беше намразила. Тя се чувстваше по-силна от всякога. И мъжът, който извади на показ тези черти у мен, не беше кралят, който се опитваше да ме засмуче с магията си, а този, който галеше кожата ми и мърмореше глупости за латентните ми криле.
Усещам как дишането ми се забавя.
– Какво става? – Пита ме Дез, прочитайки изражението ми.
Поглеждам към него.
– Какво, ако… какво, ако Карнон не се беше опитал да ме накаже онзи ден в тронната си зала? Ами ако – не мога да повярвам, че съм на път да го кажа – той се опитваше да ме спаси?
Това е дива мисъл.
Дез се навежда напред, сваляики краката си от масата, за да подпре предмишниците си на бедрата.
– Обясни – заповядва той.
– Онзи ден щях да умра. Усещах го.
Целият ден се пренарежда така, че да отговаря на тази нова възможност.
– Карнон ме преобрази и това едва не ме уби – но също така те доведе при него.
– Ами ако той е знаел какво прави? Ами ако е знаел, че нещо не е наред с него? Ами ако умишлено те е примамил?
Очите на Дез се свиват.
– Аз не го следя.
Прокарвам ръце през косата си. Мислите ми са объркани.
– Винаги съм си мислела, че има две версии на Карнон, но какво, ако няма две версии – какво, ако вътре в него има напълно отделна същност?
Добре, това, което казвам на глас, звучи много по-нелепо, отколкото в главата ми.
Дез се отдръпва.
Секундите минават. Той не казва нищо, а аз започвам да си мисля, че теорията ми е глупост от най-висока степен.
– Мислиш ли, че това е причината заклинанието да не се е премахнало? – Пита той. – Нещо или някой друг е живял в Карнон и е избягал от смъртта му?
Когато го казва по този начин… вдигам рамо и отново се чувствам като наивен тийнейджър. Не знам нищо за магията на феите и нейните граници.
Дез кимва с глава, а веждите му са смръщени.
– Възможно е.
Не знам дали изпитвам по-голямо облекчение, или съм уплашена от съгласието му. Защото, от една страна, съм щастлива, че той не смята, че не звуча като луда, но от друга… ако това, което предположих, е вярно, значи има някакво злонамерено фея същество, което може да скача в тялото… и то все още е навън.
Все още ловува, все още убива, все още живее.

Назад към част 18                                                                       Напред към част 20

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!