Лаура Таласа – Странен химн ЧАСТ 2

Глава 2

Колко е трудно да се биеш с крал-войн без да използваш блясък?
Много трудно.
Този гад ме предизвика да тренирам с него. И ако това звучи неясно, то е, защото той искаше да бъде така.
Не знам какво правя, защо го правя и колко дълго ще го правя. Знам само, че преди часове Дез ми подари кожи и меч и оттогава насам той систематично къса тези тренировъчни кожи и измъква меча от ръката ми.
Над нас от дърветата, които се извисяват над кралския двор, който служи за тренировъчно игрище, проблясват малки кълба светлина – приказни светлини. Те се носят над бълбукащия фонтан и осейват живия плет, който ни заобикаля. Отвъд тях звездите блестят като диаманти, по-ярки и по-плътни от всички, които съм виждала на земята.
– Вдигни лакътя си – казва Дез за милионен път и ме кара да внимавам. Това е само една от многото му инструкции…
– Ударът трябва да започне от рамото ти. Ръката е само продължение.
– Дръж центъра на тежестта си стабилен. Нищо друго освен смъртоносен удар не трябва да те кара да губиш равновесие.
– С бързи крака, Кали. Това, което нямаш в арсенала си, трябва да компенсираш със скорост.
– Крилете ти са предимство, а не пасив. Не им позволявай да те забавят.
Дез отново се приближава към мен и ако вече не бях уплашена от опита му, щях да бъда от хищния блясък в очите му. Това е добър поглед върху него само когато е на път да ме оскверни. В противен случай е направо ужасяващ.
Слабо блокирам един от ударите му, след което се отскубвам назад. Търговецът ме следва, с лека усмивка на устните – сякаш това всъщност е приятно.
Ех, обучението е гадно.
Ужасяващо.
– Защо… защо правим това отново? – Въздъхвам.
– Знаеш защо. – Той завърта китката си, размахвайки меча си.
Междувременно аз съм тук, все още задъхана като куче.
– Това… не е отговор.
– Единственото ти оръжие – блясъкът ти – не работи тук, в другия свят, – казва той и продължава да напредва. – Никой мой приятел няма да бъде беззащитен.
Най-накрая отговор, и по дяволите, това е добър отговор. Аз също не искам да бъда беззащитна. Само ако тренировките не бяха с толкова синини, както за тялото, така и за егото ми.
– Колко време… ще продължи тази… задача? – Питам, задъхвайки се, докато се отдалечавам от него. Струва ми се, че са минали дни, откакто сме започнали.
– Ти ми каза, че искаш да бъдеш нечий кошмар. – Казва Дез. – Ще спра да те обучавам, когато почувстваш, че си.
Научи ме отново как да бъда нечий кошмар. Спомням си думите, които изрекох само преди няколко дни. Не съм си представяла, че те ще доведат до това.
… И тогава останалата част от това, което казва, го регистрирам.
– Чакай. – Спирам да отстъпвам назад. – Искаш да ми кажеш, че тази задача не е приключила, когато спрем днес?
Дез се втурва към мен, а острието му се удря в моето със силата на наковалня. За стотен път мечът ми тупва на земята.
И за пореден път съм повалена.
Миг по-късно върха на острието на Търговеца намира гърлото ми. Двамата се взираме един в друг от другата му страна.
– Не, херувимче, – казва той. – Това е само първият ден от задачата.
Да върви по дяволите.
– Мразя обучението. – Кожата на шията ми се допира до острието на меча на Дез, докато говоря.
– Ако беше забавно, повече хора щяха да го правят, – отговаря той.
Вдигам вежди.
– Целибатът също не е толкова забавен, но може би ще ти донесе някаква полза, – казвам язвително.
Изражението му се озарява от вълнение. Само тази луда фея би намерила заплахата за вълнуваща.
– Това…?
Някой зад мен прочиства гърлото си.
– Сега ли е лошият момент да се представя?
Обръщам си към новия глас и само бързите движения на Дез ме предпазват от това да прережа врата си с оръжието му. Той хвърля меча си и неохотно откъсва очи от моите.
Завъртам се, забелязвайки очертанията на мъж на няколко метра от нас, чието тяло е предимно в сенки.
До мен Търговецът плъзга меча си в ножницата.
– Времето ти е точно, както винаги, Малаки.
Феята излиза от сенките.
Първото нещо, което забелязвам, е зашеметяващото тяло на мъжа. Двамата с Дез са почти еднакво високи и също като Дез изглежда е изграден изцяло от мускули.
Сериозно, с какво ги хранят тези хора? Мислех, че феите трябва да са слаби.
Второто нещо, което забелязвам, е превръзката на окото, която покрива лявото му око. Това просто не е нещо, което се вижда на Земята. От краищата на превръзката наднича тънък, дълбок белег, който пресича веждата му и се врязва в бузата му. Кожата му е с наситен маслинен цвят, който е още по-изразителен на фона на тъмнокафявата му коса.
– Мислех си, че прекъсвам нещо – поне докато дамата не спомена за безбрачието. – Мъжът, Малаки, се засмива, докато се приближава, нещо, което кара устата на Дез да трепне. – Как най-накрая могъщият крал е поставен на колене.
Погледът на Малаки се премества от Дез към мен и виждам, че крачката му се забавя, докато очите му ме измерват.
– Нищо чудно, че си я крил, – казва той и спира пред нас.
Поглеждам между двамата мъже, без да съм сигурна дали трябва да се обидя, или не. Внезапно, болезнено осъзнавам крилата си. Тренировъчните кожи, които изпотявам, също не помагат.
– Той не ме е крил, – казвам аз.
Самоуверена или не, не съм изминала целия този път, за да позволя на някого да ме кара да се чувствам зле.
Но въз основа на начина, по който Малаки продължава да ме гледа – не сякаш съм изрод, а сякаш съм очарователна маслена картина – осъзнавам, че може би съм позволила на собствената си несигурност да надделее над мен. Може би на човек с превръзка на окото не би му хрумнало веднага да унижава външния вид на друг.
Може би думите му всъщност са имали за цел да бъдат комплимент. Колко шокиращо.
– Кали – казва Търговецът, – това е Малаки, Господарят на сънищата, моят най-стар приятел.
Приятел? Вниманието ми се насочва към Дез, чието изражение е предпазливо. Как не бях разбрала, че Дез има приятели? Всеки има приятели. Аз просто никога не съм чувала за неговите.
Не за първи път имам чувството, че мъжът до мен е мираж. През цялото време бях толкова сигурна, че го виждам ясно, но колкото повече се приближавам, толкова по-малко очевидно става това.
– Малаки – продължава Дез, а очите му се задържат върху мен за още една секунда, сякаш чува точно какво си мисля, – това е Калипсо, моята половинка.
Имам ясното впечатление, че Малаки иска да ме прегърне, но вместо това хваща ръката ми.
– Векове наред чаках да се запозная с теб, – казва той и се покланя достатъчно дълбоко, за да притисне челото си към гърба на ръката ми.
Думите му прерязват всичките ми объркани мисли.
Поглеждам го странно, след като се изправя.
– Векове?
Той поглежда към Търговеца.
– Не си и казал…?
– Малаки – намесва се Дез, – какво е толкова належащо, че трябваше да прекъснеш обучението ни?
– Какво не ми е казал? – Питам Малаки.
Малаки хвърля към Дез вълча усмивка.
– О, това ще бъде забавно, вече мога да кажа. – Феята започва да се отдръпва. – Дезмънд, имаш спешна работа в тронната зала.
Кралят на нощта кимва, а вниманието му се насочва към мен.
– Ще бъда там след пет часа – казва той, а очите му са втренчени в моите. – Донеси един стол за Калипсо. Тя ще се присъедини към нас.
Да се присъедини към Дез? В неговата тронна зала? В присъствието на други феи?
О, по дяволите, не.
Вдигнах ръце в знак на протест.
– Чакай, чакай, чакай…
Усещам как магията се настанява над мен за втори път днес и без да проверявам, знам, че Търговецът е взел още едно мънисто.
– Времето за криене свърши.

Назад към част 1                                                                     Напред към част 3

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!