Лаура Таласа – Странен химн ЧАСТ 21

Глава 21

Двамата стоим в апартамента, в който сме отседнали, най-накрая сами. Почти всяка повърхност около нас е покрита с цъфтящи растения. Те растат от саксии, веят се по стените и висят от таваните. Миризмата им е почти прекалено силна.
Самият апартамент е жив, разположен в едно от колосалните дървета, които обграждат замъка. Над и под нас са разположени още стаи, в които е отседнала останалата част от групата ни.
Кожата ми потъмнява, когато принуждавам сирената да се върне обратно във водните си дълбини, заключвайки я. Разтривам ръцете си, като си спомням всички егоистични, прецакани мисли на сирената.
Дез повдига вежди.
– Все още ѝ дължа – казва той.
Да, сексуалните услуги, които тя планираше да ограби от него.
– Тя ще се върне да си вземе от теб в някакъв момент. – Прокарвам ръце през косата си, възвръщайки си тялото. – Защо искаше да изкараш сирената?
– Феите винаги са наясно с динамиката на властта, – казва Дез и сгъва ръце, като се обляга на страничната маса. – Исках Мара да се срещне с теб в най-порочния ти вид.
И кой е по-добър да я изправи срещу моята сирена?
Изпускам треперещ дъх. Не сме изминали и час от посещението, а вече ме преценяват.
Това е моето посрещане в Слънцестоене. Нека празненствата започнат.

Преди да стигнем до Свещените градини, небето е тъмно и аз се чувствам по-скоро като себе си.
– Свещените градини – промърморвам, докато минаваме под цъфтяща решетка и навлизаме в гориста поляна. – Това звучи като нещо, което аз, тийнейджърката, бих нарекла вагината си.
До мен Дез се усмихва.
– Несъмнено, херувимче. – Очите му стават малко тъжни и аз се чудя дали и той като мен си мисли за цялото време, което сме пропуснали заедно от тогава до сега.
Веднага щом влизаме в градината, която не е толкова градина, колкото цъфтяща поляна, заобиколена от жив плет и дървета, вниманието на тълпата се насочва към нас. Море от странни лица се взира в мен и Дез и има само две, които разпознавам – това на Темпер и на Малаки. Двамата трябва да са пристигнали тук малко преди нас.
Дез ме повежда навътре в Свещената градина. Мястото е осветено от танцуващи приказни светлини и няколко огнища. Тук мирише на жасмин и дим, а докато огънят съска и гори, се носи нагоре към изпълненото със звезди небе над нас.
Дез се навежда към мен, а дъхът му гъделичка ухото ми.
– Би било добре да знаеш…
– Току-що ли каза „добре“? – Прекъсвам го. – На колко години си, на осемстотин?
– … че като Крал на нощта – продължава той, без да пропуска нито миг – от мен се очаква да помогна за провеждането на празненствата тази вечер, а от теб, като моя половинка, се очаква да бъдеш до мен.
– Защото имам толкова много други места, където да бъда – казвам аз. Забелязвам гигантска урна с феерично вино. Спирка нумеро уно, щом партито започне.
Очите на Дез светват, устните му се извиват в доволна усмивка.
– Предупреждавам те, херувимче: нахалството е възбуждащо, така че ако очакваш да си държа ръцете далеч от теб и скъпоценните ти мъниста, може би ще искаш да поработиш върху това да бъдеш приятна.
Повдигам вежда.
– Ако си мислиш, че ще бъда някаква послушна, приятна приятелка, ти…
Преди да успея да довърша, една невидима ръка ме избутва напред, в ръцете на Дез. На лицето му все още стои онази самодоволна усмивка.
– Половинка е правилният термин – казва той, а гласът му е съблазнително нисък. – Аз не съм твое – той прави физиономия – гадже – не съм нито момче, нито особено приятелски настроен. – Той завършва речта си, като ме целува по носа.
Осъзнавам грешката, която съм допуснала, едва когато продължителните ръце на Дез най-накрая ме пускат. Той ме примамваше умишлено, знаейки, че ще му отворя устата и ще получи своя шанс.
Коварен човек.
Оглеждам се около нас. Плюнката на пламъците и блясъкът на трептящата светлина си играят със зрението ми. Ту феите ни се усмихват мило, ту ни поглеждат подканващо.
Цялото това нещо е смущаващо, сякаш аз и Дез сме някаква драма, която се разиграва единствено за тяхно удоволствие.
Но точно в момента, в който забелязвам неестественото внимание, то се отклонява. Тълпата притихва и от тъмнината се появява Мара, а на ръката ѝ е Зеленият човек. Шлейфът на роклята ѝ се влачи след нея, оставяйки след себе си следа от цветни листенца.
След кралицата и краля на фауната върви група красиви мъже, всеки от които е облечен в тъмнозелен фрак и брич, а зад тях се движат група музиканти, носещи арфи и лири, цигулки и флейти.
Мара се откъсва от заобикалящите я феи и се приближава до средата на събранието.
– Добре дошли, добре дошли на всички – казва тя, разпервайки широко ръце, – на първата вечер на слънцестоенето.
Навсякъде около нас забелязвам фауни, флори и нощни феи. Има само една група феи, която забележимо отсъства.
– Къде е Царството на деня? – Прошепвам на Дез.
– Обикновено те не идват преди първата сутрешна светлина.
Правя „О“ с устата си, сякаш това има някакъв смисъл за мен, а всъщност няма.
Както и да е.
– … Това е седмица на пиршества – продължава Мара, – когато дори Майката и Бащата се прегръщат дълбоко в земните си гробници. Когато водата и виното, почвата и слънцето, мъжете и жените се събират заедно.
– Тази седмица нека да оставим настрана неволите и вендетите си – някои фаунисти насочиха погледите си към мен и Дез – и нека да пием дълбоко, да ядем обилно, да обичаме пълноценно и да се забавляваме.
Тълпата се развесели, няколко феи изсвириха одобрително.
Мара изчаква публиката да се успокои, преди да продължи.
– Дълбоко в утробата на нощта сме се родили и дълбоко в нощта се завръщат духовете ни, когато тялото е умряло и плътта е изстинала.
– И така, ще започнем тази седмица на празненства с онова, което е дошло първо, преди трептенето на първата светлина, с първичния мрак. Обърнете погледите си към Господаря на тайните, Господаря на сенките – Дезмънд Флин, Краля на нощта.
Тя направи жест през поляната към мястото, където стояхме аз и Дез. Погледите на тълпата и преди бяха изнервящи, но сега са нищо пред разгорещения фокус на събралите се.
Крилете ми се повдигат от вниманието, но Дез е спокоен както винаги. Поставяйки стабилна ръка на гърба ми, той ни маневрира към Мара и нейната импровизирана сцена.
Не точно това имах предвид, когато се съгласих да остана до Търговеца тази вечер.
Щом стигнахме до Кралицата на флората, Дез обходи с поглед поляната. За миг единствените звуци са пулсиращите съскания на огньовете.
И тогава Дез започва да говори.
– Има няколко неща, които всички фейри се раждат, знаейки: че нощта е тъмна и плътта е топла. Че животът ни може да е дълъг, но един ден и той трябва да приключи. Тази вечер и през цялото слънцестоене нека да изведем живота от мрака.
Думите му звучат старо, сякаш този стих е рецитиран достатъчно дълго, за да има някаква магия в него.
– Само в сенките и тъмните пространства откриваме най-истинските си и най-съкровените си желания, – продължава той, а публиката го наблюдава възторжено. Докато говори, палецът му рисува малки кръгове по долната част на гърба ми. – Само в нощта се отказваме от цивилизоваността си и разхлабваме връзките, които ни свързват през деня. Едва тогава посягаме към меката кожа. Само тогава се осмеляваме да мечтаем.
– Така че освободете задръжките си, отдайте се на моето привличане, намерете желаещ партньор и се посейте дълбоко.
Поглеждам към Дез. Дали той предлага това, което си мисля, че предлага… ?
Музиката зазвучава, разсейвайки ме от мислите ми, и феите излизат на поляната, хващайки се за кръста и ръцете. Хората започват да се въртят, а всички тези умело подстригани коси и стегнати тоалети се разхлабват, докато хората са засмукани от музиката.
Дори аз не съм имунизирана срещу нея, бедрата ми се поклащат от страна на страна, ръката ми отива към собствената ми коса, която виси на вълни по гърба ми.
– Успя да ме накараш да чакам тази година, Дезмънд. – Гласът на Мара е измамно сладък, когато тя се приближава зад нас. Поставя ръка на рамото му и той се обръща с лице към нея.
– Помислих си – продължава тя – че може би няма да се появиш.
– Ах, колко е забавно да те карам да гадаеш – казва Дез, а в очите му искри палавост.
Мъжете, които следваха Мара, сега се приближават до нея, едната собственическа ръка отива към бедрото ѝ, другата я хваща за ръката. Единият от тях се навежда и прошепва нещо в ухото ѝ. Тъмните му очи са вперени в мен, докато говори. Тя се отдръпва от докосванията им.
Цялото това нещо кара кожата ми да настръхне неприятно, особено когато тя хвърля към Дез безсмислен поглед.
– Наслаждавай се на вечерта си, мой Нощен крал – казва тя и се обръща към групата чакащи мъже.
Те се приближават към нея и миг по-късно чувам нейния пиперлив смях, когато започват да я въртят между тях.
Обръщам се към Дез и точно сега водим цял разговор с очите си.
Това беше шибано странно.
Знам. Само ще става все по-зле.
Дез се приближава.
– Искаш ли да…
Преди да успее да довърши въпроса си, в разговора се намесва благородник фея, чиито тъмнокафяви коси са сплетени на сложни плитки, които се разливат по гърба му.
– Дезмънд, Дезмънд, Дезмънд, ти си труден човек за хващане… – Той потупва приятеля ми по рамото, насочвайки го към чакащата група от подобно облечени мъже и жени.
Дез се съпротивлява, протягайки ръка към мен.
Спътникът му спира, забелязвайки ме за първи път. Или може би феята ме е забелязала, но не е искала да признае присъствието ми. Въпреки интереса им към мен, усещам фините отхвърляния, които се отправят към мен. Никоя фея не изглежда ужасно нетърпелива да издигне обикновен човек до важен статут, независимо дали е кралски партньор или не.
– Ти продължавай – казвам на Дез. – Ще се срещнем по-късно.
Той се намръщва.
– По-късно – неохотно обещава той, изглеждайки недоволен от решението ми да отскоча.
Разбирам, че иска да съм до него, но е ясно, че публиката му иска него и само него. А аз не съм чак толкова нетърпелива да стоя до него и да си играя на послушна половинка, докато останалите феи ме игнорират.
Отстъпвам назад, усещайки, че събралата се тук тълпа все още ме наблюдава. И в това е иронията на ситуацията. Привлечете ме в група и вероятно ще ме игнорират заради разговора, но оставете ме да се движа свободно и всички очи ще са вперени в мен.
Пренебрегвам погледите, отдръпвам се и се движа в тълпата, докато не намеря жената, която търся.
– Най-накрая те взех за себе си, – казва Темпер. – Мислех си, че ще трябва да наръгам някого, за да получа три шибани минути с теб.
– Бих искала да го направиш – промълвявам аз. Поне тогава щях да спра да се чувствам като най-нещастния човек на партито.
Темпер повдига вежди и започва да се усмихва.
– Добре е да знам…
– Имам нужда от нещо за пиене. – Веднага щом думите излизат от устата ми, очите ми се стрелкат към фееричното вино.
– Кучка, аз вече съм там. – Темпер ме хваща за ръката и ме дърпа към масата с вино. – Мислех, че си даваш почивка от пиенето? – Казва тя през рамо.
Еррр, всъщност никога не съм си признавала, че трезвеността ми е била по-скоро идея на Дез, отколкото моя собствена.
– Почивката свърши.
– Хвала на черния Исус и на всички бебета ангели – казва тя. – Нещата са много по-забавни с малко ром – пее тя, рецитирайки една глупава песен, която измислихме някога във Вегас.
Приближаваме се към масата и си наливаме по чаша вино, като отнасяме наградата си, след като всеки от нас има пълна чаша. Двете се придържаме към ръба на поляната, не сме изцяло в партито, но не сме и изцяло извън него. Все още сме просто онези две неудачнички, които се срещнаха в академията „Пийл“.
– Аааа, – въздъхва Темпер, след като отпива първата си глътка – сега тази гадост е добра.
Аз също отпивам и – мн. Феите правят отлично вино. Двете отпиваме от напитките си мълчаливо, наблюдавайки хората.
– Ненавиждам това място – казва накрая Темпер. Тя кимва към феите, които се смесват на полето. – Виж как ни гледат. По-лошо е от гимназията.
В тъмнината виждам как светлината на огъня трепти в неестествените им очи. Погледите им наистина продължават да се връщат към нас.
– Теб също те гледат? – Питам, а веждите ми се повдигат.
– Откакто влязохме – казва тя. – Човек би си помислил, че никога досега не са виждали човек.
Честно казано, съмнявам се, че някога са виждали магьосница – или крилата сирена.
… Не че това е причината да се взират.
Ето ни нас, двете енигми сред тях, хората, които са успели да надхитрят правилата на своето царство, за да се окажат в най-високите ешелони на фееричното общество.
– Забеляза ли? – Темпер кимва към сервитьорите, които се движат в тълпата като призраци.
Наблюдавам хората, променящите се в това царство. Или те, или техните предци, са били разменени при раждането си с дете на феи.
– Какво забелязваш? – Питам, като следя погледа ѝ.
– Погледни китките им.
Поглеждам отново към един от близките сервитьори. Отнема ми няколко секунди, за да го видя под правилния ъгъл, но когато го виждам…
Задъхвам се.
Надигнатата, изпъстрена с петна кожа на китката им е с цвят на малина и е оформена във формата на лист.
– Те са маркирани.

Назад към част 20                                                                          Напред към част 22

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!