Лаура Таласа – Странен химн ЧАСТ 22

Глава 22

Белязани като добитък. Отърсвам се от това осъзнаване дълго след като Малаки се присъединява към групата ни, а превръзката на окото му е сребриста тази вечер. Задържа се само колкото да покани Темпер на танц, а след това приятелката ми си тръгва, танцувайки из полето, сякаш принадлежи на тези хора.
И ето ме тук, все още същата аутсайдерка, каквато бях в гимназията.
Взирам се във виното си.
Ето защо наистина не трябва да пия. Съжалението не е ласкателно, без значение колко добре го носиш.
Погледът ми прекосява градините, за да види веселието за слънцестоенето.
Това не е парти, това е вакханалия. Където и да погледна, хората танцуват, а формите им са осветени от лунната светлина. Смеят се и се въртят, а разпуснатите им коси се веят около тях.
Тези, които не танцуват, са в покрайнините на дансинга, разговарят и пият. Е, те или разговарят и пият, или се изплъзват. Двойки изчезват в гората и съм виждала поне една фея да си тръгва с един мъж и да се връща с друг.
Очите на всички са твърде ярки, усмивките им – твърде широки, бузите им – твърде зачервени.
Изпаднали са в умопомрачение.
Всички в тълпата са успели да се освободят от грижите си за вечерта. Единствените, които не са го направили, съм аз и човешките слуги, като последните през повечето време държат очите си присвити.
– Наслаждаваш ли се?
Подскачам от гласа, а питието ми се разлива по ръба и пада върху ръцете ми.
– По дяволите, – проклинам под носа си.
Зеленият човек е до мен и нямам шибана представа колко дълго е бил там и ме е наблюдавал, както аз наблюдавам всички останали.
– Извинявай – казва той, вперил очи в лицето ми – не исках да те плаша.
– Не, всичко е наред – казвам аз и отмятам ръката си.
– Никога не сме се представяли официално – казва той, протягайки ръка. – Аз съм Зеленият човек, крал-консултант на Кралство Флора.
Поемам ръката му, моята все още е малко лепкава от виното. Вместо да я стисне, той поднася ръката ми към устните си и я целува, а кехлибарените му очи са вперени в мен.
Решавам, че очите му са твърде интензивни, твърде палави, твърде жадни.
Той пуска ръката ми.
– И така, харесва ли ти?
Мъжът е твърде проницателен. Знае, че се чувствам некомфортно и не на място.
– Не – казвам, като се придържам към истината.
Лицето на Зеления човек се озарява от признанието ми.
– Рядкост е да срещнеш честност в тези стени. – Той ни оглежда.
Технически погледнато, около нас няма стени, но тези, за които той говори, са невидими. Те разделят селяните от благородниците, хората от феите.
Усмихвам му се стегнато, а погледът ми се премества към тълпата. Те отново ме наблюдават, вероятно защото Зеленият човек е на моя страна.
– Ужасно е, нали? – Казва той.
Поглеждам към него.
– Какво е?
– Очите, които хем те виждат, хем не те виждат. Позата. Неусетното веселие.
Скривам преглъщането си. Този мъж ме чете и не ми харесва, че може да го прави толкова лесно.
Издавам неангажиращ звук, търсейки Дез в тълпата. Около него има все по-голямо струпване на феи, които се борят за вниманието му. Изкушавам се да се докопам с лакти до него, но не искам да съм в тази кучешка купчина повече, отколкото искам да съм точно тук.
След това погледът ми се спира на Мара, която се смее сред групата си мъже и някои фъфлещи благородници. Тя е слънцето, а всички те са планети, които се въртят около нея, жадни за усмивката ѝ, за докосването ѝ, за погледа ѝ. Единственият, който липсва в групата ѝ от почитатели, е мъжът до мен.
– Ще танцуваш ли с мен? – Пита този мъж.
Това ме кара да насоча цялото си внимание към Зеления човек.
Феите като цяло, и мъжете феи в частност, ме изнервят. За това са виновни Карнон и неговите хора.
Но когато погледна Зеления човек, не виждам хищник, а сродна душа.
Защо да не танцуваме? Тази вечер е фестивал, Зеленият човек изглежда нетърпелив, а аз ще бъда проклета, ако не се забавлявам.
– Разбира се, – казвам аз.
Той се усмихва, а аз отговарям на въпроса колко зашеметяващо красив е, когато е щастлив. Не че не бях забелязала по-рано – всички феи изглеждат привлекателни. Просто присъствието на Мара сякаш го засенчва.
Той взема виното от ръката ми, поставя го на една странична масичка и ме повежда към тълпата от танцуващи тела. И тогава ние се движим, въртим се точно като всички останали двойки.
Алкохолът сгрява стомаха ми, а танците изхвърлят и последната ми предпазливост. Откривам, че щом раздвижа краката си, съм увлечена от завладяващия ритъм на музиката.
– Така че ти си половинката на Нощния крал – казва Зеленият, като ме гледа твърде интензивно.
– Мхм. – Трудно ми е да се съсредоточа върху него, когато музиката, виното и танците искат да привлекат вниманието ми нагоре и надалеч.
– Цялото ни кралство е очаровано от теб – казва той и ръката му се премества на малкия ми гръб. – Човек, който има свръхестествени сили, партньор на Краля на нощта. Да не говорим, че си по-красива от много от нашите жени.
Защо си говорим? И защо за това?
– Какво общо има това, с това че съм прекрасна? – Казвам разсеяно.
Предполагам, че е глупаво да се задава този въпрос тук, в Другия свят, където красотата е точка на фиксация, а грозотата се крие само под повърхността.
– Всички си мислеха, че безмилостният Дезмънд Флин се е нагърбил с оковите на някой обикновен роб – казва Зеленият човек. – Съжалявахме го, докато не срещнахме теб.
Виното се вкисна в стомаха ми, музиката започва да се скапва, танците започват да ме замайват. Отдръпвам се от Зеления човек, вече не се интересувам от танца с него.
– Нещо не е наред?
Той казва това, сякаш не е нарекъл току-що народа ми роби, сякаш не е намекнал, че не го уважава толкова много. Непринуденият му фанатизъм е повече от всичко друго, което ме отблъсква.
– Аз съм обикновен човек – казвам, докато двойките около нас продължават да се въртят.
– Не, Калипсо Лилис, вълшебница на смъртните – казва той, – не си. – С това той започва да се отдръпва. – Опитай се да се забавляваш тази вечер – препоръчва той. – Предстои седмица на празненства.
С това тълпата го поглъща и аз отново оставам сама, а топлите, извиващи се тела се допират до мен от всички страни.
Мисълта за една седмица тук, заобиколена от тези феи, изведнъж се оказва толкова ужасно плашеща.
На ръба на дансинга гъста пелена от мрак прорязва ярко облечените феи, а точно в центъра ѝ е Търговецът. Той се приближава към мен, а нощта се прилепва към него като наметало.
Насочвам се към него, като забелязвам, че за първи път тази вечер той е без публика.
Погледът му е прикован към някого в тълпата.
– Този малък глупак е прав – казва Дез, когато стига до мен. – Ти не си обикновена.
– Ти подслушваше разговора ни? – Някой ден ще трябва да разбера как точно се е добрал до тайните си. Няма как Дез просто да е подслушал това, което Зеленият човек ми е казал.
– Изненадана ли си? – Пита той, превръщайки въпроса ми в свой собствен.
Аз свивам рамене. Сега, когато той е тук, присъствието му е като наркотик, откривам, че всъщност не ме интересува дали е шпионирал, или не, или фактът, че може да е напуснал фенклуба си, само за да се увери, че друг пич не ми се слага.
Обгръщам врата му с ръце. Изведнъж разбирам какво е станало с всички останали. Това е миризмата на димящите огньове, тътенът на музиката, тръпката на алкохола във вените ми. Всичко това ме подтиква да се влюбя в тази нощ и в този мъж. Да отдам всичко на магията, макар и само за една вечер.
Той опипва бузите ми и виждам как се впива в изражението ми. Представям си, че сега трябва да изглеждам като всички останали пируващи – зачервени бузи, разширени очи, лесна усмивка.
Взема някакво решение и ме целува силно. Вкусът му е на приказно вино и мръсни мисли.
– Танцувай с мен – казвам, когато устата ни се разделят.
Палецът му ме гали по бузата.
– Не искам да танцувам с теб. – Височината на гласа му ме удря право в сърцевината ми.
Той не иска да танцувам, но опушените му бледи очи искат нещо друго, нещо, което събужда моята сирена.
Очите ми се преместват към края на поляната, където цяла нощ феите изчезват и се появяват.
Той ме придърпва по-силно.
– Бих направил така, че да си заслужава… – прошепва той, знаейки къде са мислите ми.
Мога просто да се предам. Защо не?
… Но не бива да го правя. Дали?
Ръката му се премества върху китката ми.
– Или мога просто да улесня решението.
Дъхът ми спира, когато Дез държи китката ми между нас, а черните мъниста сякаш засмукват светлината около нас.
– Истина или предизвикателство, херувимче.
Ако избера истината, двамата ще си поговорим сърдечно, а после ще се върнем към танците и пиенето. Но ако не …
Погледът ми се придвижва нагоре по внушителното му тяло към това втвърдено, красиво лице.
– Предизвикателство.
Ръката му стиска китката ми по-силно за миг, докато по лицето му се разстила бавна, лукава усмивка.
– Така да бъде. – Ръката му се плъзга надолу към дланта ми, а магията му се изглажда по кожата ми като хиляди леки ласки.
Търговецът ме предупреди за това, преди да купя първата си услуга от него. Че със сирена той няма да иска само тайни.
Че ще има и секс.
Само че тогава той беше казал това, за да ме изплаши. Но сега… сега, когато бяхме партньори, ами сексът вървеше ръка за ръка с любовта.
Дез ни дърпа към тъмната гора, която граничи с поляната, а сребърните му очи тлеят.
Усещам лукавите погледи на другите феи, докато се измъкваме, и не мога да помогна на нарастващата топлина по бузите ми. Всички те знаят какво ще направим.
Оставяме музиката и танците зад гърба си, а гората е зловещо тиха.
– Какво си мислиш? – Пита Дез, гласът му е гладък като скоч.
Че само от мисълта за кожата ти, притисната до моята, коленете ми отслабват.
– Че си хитър дявол, – казвам вместо това аз.
Смехът му отеква в нощта, неограничен, изоставен. Той ме притиска към близкото дърво, а стволът се плъзга между крилата ми.
– Ти си дива като мен, Кали. Знам какво желаеш – какво желае твоята сирена. – Той се вкопчва във врата ми. – Позволи ми да ти покажа.
Между това нежно докосване и съблазнителните му думи моята сирена изплува на повърхността, озарявайки кожата ми.
Вкопчвам се в него и отмятам глава назад.
Да.
Това е всичко, което искам. Той и аз под тъмното небе. Първично. Страстна.
Посягам към панталоните му, точно както той се протяга към полите ми, събирайки ги в ръцете си. Ръцете ни са сръчни и забързани, движенията ни са отривисти. Чувам как дъхът ми секва.
Когато дрехите ни са все още наполовина облечени, тази негова твърда, вкусна плът се притиска към мен.
– Моята половинка… сродница – промърморва той, а косата му гъделичка бузата ми, докато се навежда към мен.
Магията изисква, изисква, изисква и собствените ни разгорещени страсти.
Сенките на Търговеца ни покриват, затъмнявайки обкръжението ни, докато не останем само той и аз, една точка в тъмната вселена, която той управлява.
Крилете му ни обгръщат, като допълнително закриват телата ни.
До светещата ми кожа виждам как мускулите на врата му се стягат и с мощен тласък той влиза в мен.
Едната му ръка обхваща гърдите ми през плата на роклята ми, а после главата му се потапя надолу, горещата му уста целува откритата кожа на гърдите ми. Пръстите ми се впиват в раменете му.
Той влиза и излиза от мен, телата ни са горещи и влажни там, където сме свързани. Те издават хлъзгави, влажни звуци, когато се обединяваме.
– Исках… да го направя по-бавно, – измъква се Дез.
Силата на тласъците му е почти болезнена. Това свързване не е нещо сладко. То е диво, първично и призовава всички мои най-тъмни кътчета.
Вплитам пръсти в косата му и натискам главата му настрани. Преди няколко минути цялата му бяла руса коса беше елегантно отметната назад от лицето му. Сега тя е станала жертва на докосването ми.
Затягам хватката си за косата му.
– Не искам да се забавя – казвам, като в гласа ми навлиза блясък. – Искам всичко, което Кралят на нощта може да ми даде – и после искам още.
С ръмжене Дез ми дава точно това.
Отново, и отново, и отново.

Назад към част 21                                                                            Напред към част 23

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!