Глава 23
Събуждам се под шумоленето на дъбовите дървета и студената хладина на росата по кожата ми. Тазобедрената ми кост ме боли от спането върху твърда повърхност, а ноздрите ми се изпълват с аромата на влажна земя.
Къде съм аз?
Мигайки от съня, сядам, прокарвам ръце през косата си и издърпвам няколко листа и клонки. Роклята ми все още свети меко, а на гърба ми е дървото, което с Дез старателно осквернихме по-рано.
Дез.
Оглеждам се, но не го виждам никъде. Разтривам слепоочията си, опитвайки се да си спомня през наченките на махмурлук как точно е приключила нощта и защо сега съм сама.
В далечината се чува клонка.
Замълчавам.
Каква е вероятността това да е моят Нощен крал?
Нула – шепне ми умът.
Изправям се на крака, като се опитвам да бъда възможно най-безшумна. Не че се справям добре с безшумността. Трудно е да останеш незабелязан, когато си в тъмна гора и носиш светеща рокля.
Започвам да се връщам по стъпките си. Мисля, че мога да намеря начин да се върна в апартамента си; просто трябва да се измъкна от тази гора.
Друг клон се счупва и аз скачам при звука.
Някой ме преследва?
И къде е Дез?
Точно когато съм сигурна, че вървя в правилната посока, гората сякаш се задълбочава, вместо да отстъпи място на Свещените градини.
Масажирам челото си. Наистина ли съм обърнала всичко наопаки? Димните остатъци от огньовете сякаш са по-силни тук, отколкото там, където се събудих… но няма музика, няма смях, няма звуци от никакви пируващи същества.
Абсолютно сам съма.
Зад мен хрущят листа.
Напрягам се.
Може би не съм сама…
Бавно се обръщам.
В далечината се вижда широкоплещест мъж с бяла коса.
– Дез! – Чувствам, че веднага се отпускам.
Започвам да се насочвам към него, като първо вървя, а после, когато той не се приближава, започвам да тичам.
– Дез!
Преди да успея да стигна до него, той изчезва.
Това ме спира на място.
„Той идва за теб …“ – шепнат дърветата.
– Дез?
Чувствам натиска на метал към гърлото си и с края на зрението си едва различавам бялата руса коса на Дез.
– Какво правиш? – Питам.
Ако това е идеята му за обучение…
Но това не е обучение. Не е. Усещам злонамереност в грубата хватка, с която ме е хванал, и в начина, по който острието се впива в плътта ми, сякаш иска кожата ми да се разцепи.
Еластичните устни на Търговеца се плъзгат по скулата ми.
– Страхувай се от мен, смъртна – прошепва той, – защото аз ще бъда твоята гибел.
Дез целува кожата ми, а после прокарва ножа си по гърлото ми.
Събуждам се със задушен вик, държейки се за врата.
Не съм мъртва. Само сън. Само сън.
Дез е притиснал тялото ми в ръцете си.
– Кали – казва той, когато вижда, че съм се събудила, а думите му са покрити с облекчение. Придърпва главата ми към себе си. – Кали, Кали, Кали – промърморва той – изглежда повече, за да се успокои, отколкото за да ми каже нещо.
Двамата с Търговеца сме омотани в меки чаршафи, телата ни са голи.
Отдръпвам се от него достатъчно дълго, за да го погледна в очите. Той няма представа, че точно сега тренирам съзнанието си да не го възприема като заплаха. Порязването от острието беше толкова истинско.
Преглъщам.
Кошмар е всичко, което беше.
Вдишвам треперещо, последната част от съня се размива.
– Всичко е наред… всичко е наред.
Рано сутринта светлината прониква през прозореца на стаята ни, а слънцето кара аромата на цветя да оживява около апартамента ни. По някое време миналата нощ двамата се бяхме измъкнали в стаите си, довършвайки тук започнатото в гората.
Изтеглих се обратно покрай леглото, като повлякох Дез със себе си. С неохота той ми позволява да го издърпам на матрака, като ме притиска към себе си.
Не съм готова да се събудя, но и не съм сигурна, че мога да заспя отново.
– Кажи ми една тайна, – промърморвам аз.
Той си играе с един кичур от косата ми, без да казва нищо дълго време.
Накрая казва:
– Косата на майка ми беше точно с този цвят.
– Беше? – Питам, като накланям глава, за да го погледна.
Той изглажда кичура коса обратно надолу.
– Понякога – казва той, потънал в собствените си мисли – когато се чувствам особено суеверен, си мисля, че това не е случайно.
Не знам какво има предвид с това, но признанието предизвиква тръпки по ръцете ми. Това е жената, която е отгледала Дез, жената, за чиято смърт той обвинява баща си.
– Разкажи ми за нея – за майка ти.
Той ме притиска към себе си.
– Какво искаш да знаеш, херувимче?
Рисувам кръгове върху гърдите му.
– Всичко – всичко.
– Взискателно нещо – казва той нежно. Той е сериозен, когато заговаря отново. – Тя се казваше Лариса и беше човек, когото обичах дълбоко…
Чувствам как нещо гъсто се надига в гърлото ми. Не толкова това, което казва, колкото начинът, по който го казва, сякаш майка му е оформила всички звезди на неговото небе.
Гръдният му кош се повдига и спада, докато преглъща.
– Винаги сме били с майка ми, още от най-ранния ми спомен.
Забелязвам, че удобно заобикаля всяко споменаване на баща му.
– Тя беше мой настойник, учител и най-близък довереник. Може би не трябваше да е така – сигурен съм, че не е искала да е така, но в Арестис… майка ми и аз бяхме смятани за чудаци.
Пръстът ми се спира върху гърдите му.
Дез, странник? И то на друго място?
– Дори по стандартите на Арестис бяхме бедни – казва той. – Не можехме да си позволим жилище, затова живеехме в пещерите, които ти показах. А под покрива на майка ми трябваше да живея по две строги правила: първо, никога не трябва да използвам магията си, и второ, трябва да контролирам темперамента си.
Не знам накъде води Дез тази история, но очите му са далеч. За първи път той не премълчава думите си.
– Естествено, аз си проправих път да заобиколя и двете правила.
Търговецът е огънал нечии думи, за да ги приспособи към своите нужди? Колко шокиращо.
– Не можех да владея магия, затова се научих да се пазаря с магически същества за частици от тяхната.
Значи оттам е дошъл афинитета на Дез към сделките. Никога не съм имала шанс срещу него.
– Малко са нещата, които ще те отрезвят в Другия свят толкова бързо, колкото това да си беден и слаб. И като пораснах, хората си мислеха точно това за мен и майка ми – че тя е писарка, защото може да владее само слаби количества магия, а синът ѝ изобщо не може да владее никаква.
Сърцето ми започва да ме боли. Не очаквах това, когато попитах за майка му.
– Това, че ни виждаха бедни и слаби, ни правеше мишени, – продължава той. – За майка ми това се случваше под формата на лоши мъже. Имаше няколко феи, които изчезнаха на нашия остров, след като се сблъскаха с майка ми. Тя никога не обели и дума за случилото се, а аз тогава не знаех по-добре, но… не се съмнявам, че майка ми е направила нещо с тях.
– А какво стана с теб? – Питам.
– Какво за мен? – Отговаря с въпрос Дез.
– Как се справи с това да бъдеш мишена?
Дез се усмихва, но това е малка злорада усмивка.
– Не се справих, херувимче. Просто заобиколих второто правило на майка ми.
Правило номер две: Дез трябва да контролира темперамента си.
– Децата на феите не обичат нищо повече от това да се подиграват с уязвимите – казва той. – Майка ми не можеше да спре тормоза и не можеше да ми попречи да се защитя, затова ме обучаваше как да се бия и как да отделям емоциите си от битката.
Коя е тази жена, която някога е била част от кралския харем, преди да се превърне в нисш писар? Която накарала сина си да контролира магията и темперамента си, но въпреки това го научила да се бие?
– Не разбирам – казвам аз – защо изобщо криеш силата си? – Не разбирам – казвам аз.
Дез прокарва ръка по гърба ми.
– Това е въпрос за друг път. Но засега ще ти кажа следното: Злощастни майки, жестоки бащи и детство без приятели. Ние с теб, херувимче, наистина имаме сходни трагедии.
Назад към част 22 Напред към част 24
