Глава 24
– Ще трябва да ме изкараш оттук, – казвам на Дез.
Двамата седим в голям атриум сред тълпа от други гости на „Слънцестоене“, всички ние вечеряме чай, плодове, ядки и сладкиши за закуска, докато слънцето блести отвъд големите стъклени прозорци.
Облягам се назад на стола си, вдигайки краката си на ръба на масата, преди да осъзная, че съм облечена в рокля.
Упс. Ето защо обикновено не нося рокли. Те не са многофункционални. Освен това този корсаж напълно стяга корема ми.
Дърпам го, докато разглеждам феите около нас. Двамата с Дез сме на личната си маса; неговите охранители и благородниците от Нощното кралство седят на масите около нашата. По-далеч от тях вечерят и членовете на царствата на флората и фауната.
Като цяло тълпата изглежда малко по-зле. Може би има мързеливи усмивки и непринудени докосвания, но съм виждала няколко феи да крият прозявка зад ръката си, а разговорите са някак приглушени.
В груповата закуска забележимо отсъстват Мара и Зеленият човек. Тяхната издигната маса се намира в далечния край на стаята и изглежда самотна.
Тъкмо се каня да попитам Дез какво става с отношенията на владетелите на Флора, когато от нищото тренировъчните ми кожи се материализират във въздуха и част от секундата по-късно падат на масата. Те преобръщат съда със сметана и последното ми кафе, като по-голямата част от екипировката се приземява в купата с мед.
О, Боже, моля те, кажи ми, че имам халюцинации.
– Сериозно, Дез?
Двамата привличаме вниманието на другите маси.
Той се протяга, напълно необезпокояван от погледите, а най-малкото сребро на коремните му мускули наднича под ръба на прилепналата му риза.
– Тренировката започва след трийсет минути – обявява той.
Сигурно се шегуваш с мен.
– Тренировка на нацистите – промърморвам под носа си.
– Какво беше това? – Пита той.
– Нищо.
Час по-късно съм облечена в кожените си дрехи, кинжалите са отстрани, а мечът е в ръката ми.
Двамата се усамотяваме в една от градините, близо до големия кедър, в който се намират стаите ни. Чудовищното дърво се извисява високо над нас, а стълбите, които се вият около него, в момента са пълни с нощни феи, които идват и си отиват.
В градините глициния и рози растат покрай решетките, а под тях на гъсти гроздове растат вересии и люляк. Е, това, както и около милиард други растения, някои от които разпознавам, а други не.
Стъпвам върху цвят на зюмбюл, докато се отдръпвам от Дез.
– Сигурен ли си, че е добре да тренирам тук? – Натъжавам се. – Унищожавам градините на кралицата.
Дез пристъпва към мен, стиснал меча си в ръка.
Той се усмихва, скачайки от една скала, докато крачи напред.
– Не се преструвай, че това, което правиш, е случайност.
Добре, значи не съм била твърде внимателна в стъпките си; може би все още съм леко огорчена от собственическия начин, по който си взаимодействаме с Дез.
– И не – добавя той, – кралицата няма нищо против да тренираме тук, с унищожени цветя и всичко останало. Единственото място, което тя се грижи да защитава – освен къщите си за гости от кедрово дърво – е свещената ѝ дъбова горичка.
Тоест мястото, на което снощи се забавлявахме с Дез.
Поглеждам към края на градините, където част от дъбовата горичка се допира до покрайнините им. На дневна светлина виждам, че обширната гориста местност заобикаля територията на двореца.
Защо от всичко тук някои обикновени дъбове са достойни за защита, никога няма да разбера.
Дез замахва.
Извиквам и отскачам назад, за да избегна удара.
– Освободи сирената си. – Заповедта идва от нищото.
– Защо? – Задъхвам се, избягвайки поредния замах на меча му.
– Любопитен съм за нещо.
Замахвам със собственото си острие нагоре към него, но той отскача, преди да успея да осъществя контакт.
– Остави я на мира, – казвам аз. Снощи е имала натоварена вечер. Дори зли кучки като моята сирена имат нужда от почивка.
Търговецът изчезва. Миг по-късно дъхът му гали врата ми. Ставам напрегната, спомняйки си съня си.
– Можем да направим това по лесния начин – той плъзга косата от рамото ми, а устните му се плъзгат по кожата ми, – или по забавния начин.
Той не знае колко ефективен е в момента. Нищо не раздвижва сирената ми така, както страхът и възбудата, а в момента усещам по малко и от двете.
– Мога да те съблека бавно и да те сложа на тревата – издишва той. – Бих разтворил краката ти и бих те целунал по най-свещения начин.
По бузите ми пропълзява руменина.
Ръката му се спуска по тялото ми.
– Щях да се наслаждавам на сладката ти сърцевина, докато не се окажеш на ръба, но нямаше да ти дам това освобождаване – казва той. – Не и докато не обвиеш красивите си крака около кръста ми и не ме помолиш да се заровя в теб.
Отдръпвам се от него, тялото ми крещи от внезапното разстояние между нас. Сирената ми се блъска в стените на клетката си, а контролът ми върху нея се изплъзва.
– Бих те взел точно тук, точно там, където някой може да ни намери, точно както са правили моите предци.
Господи, това е мръсно.
Заобикаля ме отпред, а едната страна на устата му се извива нагоре.
– Бих искал да ни намерят, да видят как се плъзгам в теб.
Майната му. Отказвам се.
Сирената ми изплува на повърхността, възбудена от всичките му предложения за табута.
– Ето я – казва той, отстъпвайки назад, и чувам радостта в гласа му.
Започвам да се движа неспокойно, вперила поглед в него.
Всичко това, всичко, което той току-що каза, беше само за да я освободи. Работата е там, че не обичам да ме дразнят, да ме манипулират. Харесва ми аз да дразня и да манипулирам.
Извивам врат, силата пулсира в мен и размахвам меча в хватката си няколко пъти.
Дез вдига меча си.
– Здравей, красавице.
Премрежвам с очи, а той сигурно разбира погледа ми, защото казва:
– Знаеш ли защо те изведох?
Не си правя труда да му отговоря.
– Искам да се биеш с мен – обяснява той.
Това няма да е проблем.
Небрежно се запътвам към Дез, предишната ми сдържаност е изчезнала. Тя е заменена от първична нужда от отмъщение и жажда за кръв.
Този път, когато се приближавам до него, замахвам с острието си без същото колебание като преди. Дез го парира, след което се придвижва напред, размахвайки собствения си меч.
Блокирам следващия удар, мечовете ни са вкопчени един в друг. Отвъд тях очите на Дез танцуват весело.
– Притеснява ли те, любов, да си играеш с мен?
Хвърлям му смъртоносен поглед, а ноктите ми се изострят. Стискайки зъби, изтласквам меча му от себе си и замахвам с нокти. Той се завърта, избягвайки удара, който насочвам към приклекналия му крак.
– Глупава фея – казвам, подигравайки му се. – Знаеш по-добре, отколкото да си играеш с мен. Накрая винаги ще те накарам да си платиш.
Ако не друго, Дез изглежда по-развълнуван от всякога, което само ме подлудява още повече. С ръмжене се нахвърлям отново върху него.
Двамата блокираме, после нанасяме удари, блокираме, после нанасяме удари. В някакъв момент битката ни не прилича на сбор от стъпки и замахвания, а повече на танц. Движа се плавно, инстинктите ми ме водят, смелостта ми прави всеки от ударите ми сигурен и бърз.
Колкото повече се бием, толкова повече ме кара да се трудя за това, а колкото повече ме кара да се трудя за това, толкова повече го искам. Кръв. Секс. Борба. Чукане. Всичко това. Всичко това. Насилието и страстта му са мои, за да ги използвам. Моите, за да ги използвам. Моите, за да се наслаждавам.
Замахвам ниско, тялото ми се завърта с движението. Докато следвам замаха, чувам свистенето на острието на Дез, а след това и изрязването. Кичур от тъмната ми коса пада на земята.
– Упс – отсича Дез, изглеждайки безмилостен.
В отговор му се усмихвам, а после нападам. Финтирам наляво, но после тръгвам надясно. Блокирана. Удрям с крак, като се стремя към слънчевия му сплит. Той избягва и се завърта. Излизам напред и отново нанасям удар, насочен към лицето му.
Разминавам се с челюстта му на сантиметри, но острието ми отрязва безреден кичур от бялата му руса коса. Двамата спираме, за да видим как косата пада на земята.
Изражението на Дез е нещо средно между шок и страхопочитание.
– Хвана ме – казва той. – Ти наистина ме хвана.
Той се изправя и се усмихва.
– Знаеш ли какво означава това, херувимче?
Внимателно отстъпвам крачка назад. Все още съм възхитена от малката си победа, но все още не съм прекалено горда, за да знам кога трябва да отстъпя.
– Трябва да направя това по-трудно.
Той премества оръжието си от лявата в дясната ръка.
По дяволите.
Дори не бях забелязала.
Отстъпвам назад, движейки се в свещената дъбова гора на кралицата. Листата се блъскат в мен, шепнат, шепнат…
Дез се приближава към мен, изглеждайки толкова нетърпелив.
Навлизам по-дълбоко в гората, а сокът от надвисналия дъб капе върху врата ми, после върху голото ми рамо.
– Отбягването ми няма да ти донесе нищо добро – казва Дез. В един момент той стои насред градината, слънчевата светлина озарява бледите му черти, а в следващия вече го няма.
Завъртам се, търсейки го сред дърветата.
– Търсиш ли ме? – Гласът му гъделичка ухото ми, но когато се обръщам с лице към него, там няма никой.
– Никога няма да ме намериш, ако търсиш мястото, където трябва да бъда. – Това идва от по-дълбоко в горичката.
– Излез и се бий честно! – Викам, гласът ми е ефирен.
– Феите не обичат да играят честно – казва той точно отгоре ми.
Поглеждам нагоре точно навреме, за да видя Дез, приседнал на един от клоните високо над мен, с тяло, готово за скок.
Напрегнах се, подготвяйки се за атака, наслаждавайки се на възможността за нея. Но тя така и не идва.
Изражението на Търговеца се променя за миг, когато ме забелязва.
– Калипсо… – Изчезва и миг по-късно се материализира пред мен, а ръцете му отмятат косата ми. – Ти кървиш.
Кожата ми потъмнява от загрижеността в гласа му.
Аз кървя?
Ръката ми се насочва към мястото, където са очите му. Веднага усещам топла влага.
Сокът, който капеше върху мен.
Само че, когато отдръпвам ръката си и поглеждам покритите си с пурпур пръсти, тя не прилича толкова на сок, а адски повече на кръв.
– Уф – казвам, избърсвайки я, докато последната част от сиренето ми се изплъзва. – Не е моя.
– Тогава на кого е?
– Дойде от дървото. – Необходими са само няколко секунди, за да се регистрират думите ми.
Дърветата не кървят.
Дез вече е на две крачки пред мен, претърсвайки дъбовете за още следи от кръв.
Около няколко близки дървета има тъмни петна по земята, блестящи петна, за които предположих, че са сок. Но дали са?
Дез изтървава едно петно с ботуша си, след което поглежда към короната на дървото. Проследявам погледа му нагоре, като сега забелязвам странните ручейчета тъмна течност, които се стичат по ствола на дървото.
Търговецът изчезва, появява се отново на клона над нас, след което отново изчезва. Той се движи все по-високо и по-високо.
След по-малко от минута той отново е до мен и избърсва ръцете си.
– Няма тяло и следи от нападение – казва той. – Изглежда, че течността идва от самото дърво.
Мисля, че това ме кара да се чувствам по-добре.
– Значи… това е сок – казвам аз.
Дез поклаща глава, а устата му е в тънка линия.
– Не, това е кръв.
Назад към част 23 Напред към част 25
