Лаура Таласа – Странен химн ЧАСТ 25

Глава 25

Дърветата кървят.
Потискам потрепването си.
– Това нормално ли е? – Питам, като избърсвам каквото мога от кръвта, докато двамата излизаме от дъбовата гора.
Не беше само това едно дърво. От стволовете на още няколко околни дъба се стичаха парченца кръв.
Дез поклаща глава, веждите му са набръчкани.
– Не.
Защо едно дърво да кърви? И само дъбовете точно на мястото, където тренирахме, ли са, или цялата гора от тях?
Спомням си за снощи, когато Дез ме беше притиснал към друг дъб. Онзи беше съвсем наред…
Един от стражите на Дез се приближава до нас, а очите му са широко отворени.
– Ваше Величество… – Гласът му рязко прекъсва, когато ме вижда.
– Можеш да говориш свободно – заповядва Дез.
Вниманието на стражата се връща към Дез.
– Двама от нашите войници са изчезнали.
Двама войници са изчезнали?
Дез повдига вежди.
– Вече е доста след пладне. Защо ми съобщават за това сега? – Пита Дез.
Стражът поклаща глава.
– Празненствата… имаха свободна сутрин… Трябваше да се явят на повиквателна в дванайсет. Когато не го направиха, няколко войници тръгнаха да ги търсят. Леглата им все още са постлани, чантите им все още са опаковани. Не смятаме, че са успели да се върнат от празненството снощи.
Устата на Дез се свива. Погледът му за кратко се премества върху мен, изражението му е неразгадаемо.
– Продължавайте да търсите мъжете – казва той накрая. – Все още има вероятност да са проспали последиците от снощи.
Мрачният поглед на Дез среща моя и очите му казват това, което устата му не иска: все още има шанс, но той е безкрайно малък.
Кървящи дървета и липсващи мъже.
А ние не сме тук дори от един ден.
Тренировката до края на деня е отменена. Дез и аз се разделяме в градината, той, за да провери мъжете си, а аз, за да си взема душ. Уморено се изкачвам по стълбището, което се увива около гигантския кедър, минавайки стая след стая.
Ще имам стоманени крака преди края на тази седмица.
Двамата с Дез сме на тридесет и седмия етаж.
Спирам, когато виждам стаята на Темпер пред себе си, като си давам миг, за да си поема дъх. Докато се подпирам на парапета, наслаждавайки се на гледката, вратата на стаята на приятеля ми се отваря.
Вдигам вежди, когато виждам Малаки да се измъква.
Оооо. Оправянето на Властелина на сънищата е наред.
Щом ме вижда, той свежда глава и прокарва ръка по тила си, явно се чувства неудобно.
Вдигам ръце.
– Не е моя работа.
Но това ще се превърне в моя работа в момента, в който Темпер ме натика в ъгъла. Тя обича да разкрива всички пикантни подробности от сексуалните си подвизи.
Той прочиства гърлото си, после кимва, докато минава покрай мен.
Стъпките му изчезват по стълбите, когато се сещам за нещо. – Чакай – завъртам се, – Малаки…
Той спира на стълбите под мен и се обръща, а превръзката на окото му блести на слънчевата светлина. В суровата светлина на деня белегът, който се простира изпод лепенката, е още по-ужасен.
– Има ли някакъв начин да видя спящите жени на Кралство Флора?
Веждите му се смръщват.
– Бих могъл да попитам…
Засмуквам долната си устна.
– Би ли го направил?
Той ме изучава още миг. Накрая кимва.
– Смятай, че е готово.
До късния следобед Малаки изпълнява обещанието си.
Стоя в една от обширните оранжерии на Кралство Флора, а Темпер е до мен. Горещата оранжерия е пълна догоре със спящи жени, всяка от които е положена в стъклен ковчег. Както и в Кралството на нощта, те са стотици, ако не и хиляди, а ковчезите им са разпръснати из цялата сграда.
– Това е шибано обезпокоително, – казва Темпер до мен, – а аз съм виждал доста обезпокоителни неща.
Като се има предвид, че решаването на случаи е това, което тя и аз правим най-добре, а бездействащата Темпер никога не е нещо добро, я взех със себе си, за да ми помогне, като я запознах със загадката по време на разходката ни дотук.
Кимвам, като погледът ми се движи от жена на жена. Все още не съм свикнала с тази гледка дори след толкова време. Допадат ми малките детайли – как заострените уши на една жена се подават през косата ѝ, как друга изглежда така, сякаш би могла да има трапчинки, ако се събуди и се усмихне.
Все още си спомням ужасните целувки на Карнон, как насилствено вкарваше тъмната си магия в гърлото ми. Да бъда нисш роб тогава ми беше от полза. На каквато и покварена магия да беше използвал за тези жени, аз бях избягала от нея.
Вратата на зимната градина се отваря и влиза Зеленият човек.
– Чух, че ще те намеря тук – казва той, а стъпките му отекват в стаята.
– С какво се занимава тази начумерен идиот? – Пита Темпер под носа си, наблюдавайки как Флора Феята се насочва към нас.
Повдигам рамене.
– Мисля, че ни намира за любопитни.
– Хм.
Зеленият човек стига до нас и се представя на Темпер, която не изглежда впечатлена.
– И така, планираш да разгадаеш мистерията? – Казва той и се обръща към мен.
Мога да чуя едва доловимото презрение в гласа му. Защо да не е презрителен? Десет години тази мистерия измъчваше Другия свят и всички кралски коне и всички кралски мъже не можеха да спрат изчезванията да се случват отново – и отново, и отново.
– Планирам да опитам.
Очите му се движат по жените около нас.
– Познавах някои от тези жени… лично.
Начинът, по който казва това, ме кара да се почеша по носа. Мисля, че е бил нещо повече от приятел с някои от тези войници.
Темпер и аз си споделяме познат поглед. Боже, обичам да имам най-добрата си приятелка тук.
– Къде са децата? – Питам, като обръщам внимание на Зеления човек.
– Те спят друг вид сън – казва той загадъчно.
Веждите ми се свиват в недоумение.
– Мара ги е убила – обяснява той.
– Проклет сън – казва Темпер.
Знаеш, че гадостта е лоша, когато Темпер е впечатлена от безпощадността ѝ.
– „Отровни плодове“ – така ги нарича тя – уточнява Зеленият човек. – Премахват ги веднага щом влязат в кралството – гнилецът се разпространява бързо.
Слагам ръце на гърдите си.
– Изглежда, че дърветата на кралицата също гният – защо и те не са премахнати? – Питам.
Зеленият човек ме оценява.
– За какво говориш?
– За свещената дъбова горичка. Дърветата кървят.
– По дяволите – казва Темпер под носа си.
– Сигурно си въобразяваш – казва той. – Дъбовете са добре.
Въобразяваш си?
– Не, не си въобразявам…
Темпер слага ръка на ръката ми.
– Няма смисъл да се опитваш да вразумяваш лудия задник на този пич. Той и жена му убиват деца.
Изражението на Зеления човек става покровителствено, докато гледа между нас двете.
– Да не ми казваш, че имаш кървящо сърце, когато става дума за тези същества?
– Просто ми се струва лицемерно – казвам аз. Да защитаваш едно растение, но да задушаваш живота на феи.
– Щеше да е лицемерно, ако дърветата бяха засегнати по същия начин, както тези деца – казва Зеленият човек.
Уф, защо изобщо повдигнах този въпрос? Феите могат да бъдат толкова досадни за разговори.
– Забрави за това – казвам аз. Удрям рамото на Темпер. – Тук няма нищо за гледане.
Придвижваме се между пътеките с ковчези и се насочваме към вратата.
– Дори дърветата да са развили гниене, те не са започнали така – казва той на гърба ни – децата са го направили. Можеш да излекуваш болест, а не постоянно състояние на съществуване.
Не му обръщам внимание.
– Казват, че призрак преследва това място – добавя той, сменяйки темата.
Спирам.
– Той просто се опитва да те навие, момиче – казва Темпер, хваща ме за ръката и ме подтиква да продължа. – Бъди по-добра от неговите трикове.
Но аз си спомням нещо, което чух преди месец, за една сянка, която бди над децата в детската градина на Нощното кралство.
Обръщам се.
– Какво знаеш?
Той се усмихва.
– Обикновено робите са тези, които го виждат. Казват, че по време на пълнолуние можеш да го видиш да се движи около ковчезите.
– Него? – Казвам, като се приближавам малко. – Откъде знаеш, че е човек?
Той накланя глава.
– Защото има само един човек, който посещава тези жени сега…
– Крадецът на души.

Назад към част 24                                                                          Напред към част 26

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!