Лаура Таласа – Странен химн ЧАСТ 26

Глава 26

Взирам се в звездите, Дез е до мен, двамата сме тихи.
И двамата се притесняваме – той за Нощните войници, които все още не са се появили, а аз за това, което ми каза Зеленият човек.
– Изродът просто се опитва да те изплаши – каза Темпер, когато си тръгнахме.
Може би е така, а може би не. Все още не съм успяла да разбера мотивите на феите. Дори и тези на тази, която лежи до мен.
Кралят на нощта и аз се върнахме в Свещените градини. Миналата нощ тази част от територията на двореца гъмжеше от живот. Сега е напълно изоставена, единственото доказателство за веселбите от предишната вечер е изцапаната с вино земя и купчините пепел, където са изгорели огньовете.
Дез се протяга към ръката ми. Без думи я доближава до устата си, притискайки с целувка кожата там.
– Ще бъда щастлив да напусна това място – казва той.
Въздъхвам.
– И аз.
Очите ми се движат от звезда на звезда. Съзвездията са чужди за мен, но не по-малко красиви от тези на Земята.
От нищото една от звездите започва да пада от небето. Примигвам няколко пъти, за да се уверя, че виждам нещата правилно. В един момент тя седи нагоре в небето, а в следващия започва да се спуска, падайки от небето, сякаш гравитацията я дърпа към хоризонта.
Все още се опитвам да осмисля падащата звезда, когато друга се изплъзва от мястото си, оставяйки след себе си слаба, блестяща светлинна следа.
– Дез!
– Хммм? – Отговаря той лениво.
След това пада още една звезда… и още една, и още една, всяка от тях напуска мястото си в короната над нас, всяка от тях пада там, където небето среща земята.
– Звездите падат от небето! – Това определено е фраза, която никога не съм си представял, че ще кажа.
Сега от космоса падат десетки, карайки нощта да изглежда така, сякаш плаче с най-изтънчените си сълзи.
Сядам, без да мога да откъсна поглед от нея.
Точно преди някоя от тях да се удари в хоризонта, те променят траекторията си и се движат… към нас.
Веждите ми се свиват. Поглеждам към Дез, който все още не е отговорил.
Той също наблюдава небето, но не изглежда разтревожен или изненадан. Протяга ръка към небето, въздухът леко се разклаща от магията му.
Тогава, може би най-странното нещо, което някога съм виждала, падналите звезди се събират една по една в протегнатата ръка на Дез, изглеждайки точно толкова малки в дланта му, колкото и в короната над нас.
Не дишам, докато той спуска ръката си и протяга ръката си към мен. В дланта му е събрана звездна светлина. Знам, че звездите не са толкова малки. Протягам ръка и ги докосвам с пръст. Усещането е като за песъчинки и са топли на допир.
Все още не мога да сдържа изненадата си.
– Как… ?
– Взех назаем светлината им за една вечер, – обяснява Дез, а в очите му се отразява светлината на звездите.
Изпускам изненадан смях, като си спомням за нощния ни разговор на Филия, Страната на мечтите.
Бих откраднал звездите от небето заради теб.
Няма да се налага да ги крадеш, Дез.
– Ти сключи сделка със звездите? – Питам недоверчиво.
– Помолих любезно. – Той казва това, сякаш има някаква разлика.
Сега отмятам глава назад и се смея. Той е говорил със звездите от небето.
Когато смехът ми най-накрая утихва, Дез все още ме гледа напрегнато.
– Казах ти, че ще ти дам звездите за този смях.
Той го направи.
Навежда се напред, като доближава с шепата на ръката си до върха на главата ми.
– Какво правиш? – Питам, като започвам да се отдръпвам.
– Бъди спокойна, херувимче.
С неохота правя това, което той ме моли, тялото ми е неподвижно.
Той изведнъж излива звездната светлина върху върха на главата ми.
Повдигам вежди, все още без да помръдна.
– Защо направиш това? – Питам, страхувайки се какво ще стане, ако разтърся косата си.
– Звездите се съгласиха, че за една вечер ще окачат нощното небе в косата ти.
Той все още ме гледа с онзи напрегнат поглед. Кара ме да искам срамежливо да прибера косата си зад ухото.
Малко ръчно огледалце проблясва от ефира и попада в дланта на Дез. Той ми го подава и аз го вземам, като несигурно поглеждам отражението си.
Поемам си дъх.
От косата ми блестят стотици светлинни капчици, звездната светлина се групира в съзвездия. Поклащам глава и звездната светлина се раздвижва заедно с нея. Наистина изглеждам така, сякаш нося нощното небе в косата си.
– Красиво е – казвам, откъсвайки очи от отражението си, за да погледна Дез.
Повече от красиво е. Спира дъха, сюрреалистично е. Поглеждам над нас, за да се уверя, че не си въобразявам, но не е така. В тъмното небе над дърветата липсват трептящите му спътници.
Преди да се изправи, Дез се навежда напред и ме целува, само с най-нежното докосване на устните си. Оправя прилепналата си риза, като маха заблудено стръкче трева.
– Не ми се иска да прекъсвам вечерта, любов, но трябва да тръгваме. В края на краищата имаме още един танц, на който трябва да присъстваме.

Назад към част 25                                                                   Напред към част 27

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!