Глава 28
Тази нощ лежах в прегръдките на Дез, звездите се върнаха на небето, където им е мястото, а косата ми се разпиля около нас. Няколко приказни лампички висят във въздуха над нас, придавайки на стаята меко сияние.
Дез ме гали по гърба, а движенията му раздвижват перата на крилете му. Бузата ми се притиска към топлите му гърди. Ако някога съм имала дом, той е бил точно тук.
– Разкажи ми за баща си – казвам аз, а пръстите ми безучастно проследяват мускулите, които се спускат по торса му.
Дез се разсмива, без да се забавлява.
– Толкова ли те изплаших преди?
Вдигам глава и го поглеждам странно.
– За какво говориш?
Ръката му върху гърба ми спира. Когато се възобновява, това е, за да нарисува с пръста си празни картини. Чудя се, ако му връча молив и хартия, какво точно биха представлявали тези празни рисунки.
– Казват, че съм наследил темперамента си от баща ми – признава той.
– Кой казва това? – Питам тихо.
– Известно е, че кралската кръв на Нощното кралство бързо се гневи – казва той, заобикаляйки въпроса. – Ето защо майка ми ме накара да работя толкова усилено, за да контролирам гнева си, и именно това ме направи особено безмилостен, когато бях с Ангелите на малката смърт.
Установявам, че искам да попитам за братството му, но пресичам въпросите си, страхувайки се, че това ще отклони това, което наистина искам да знам тази вечер.
– Дори сега – продължава той – когато съм имал толкова много време да работя върху него, той все още може да ме завладее.
Както по-рано тази вечер.
Искам да му кажа, че не си дава сметка за това, че се съмнява. Когато си мисля за Дез и контрола, си мисля за всички онези месеци, които прекарах в гимназията, опитвайки се да вбеся половинката си безрезултатно. Или как, когато ме намери в тронната зала на Карнон, окървавена и разбита, той все още държеше на каишка гнева си до последния момент.
Но аз не споменавам нищо от това.
Вместо това питам:
– Щеше ли баща ти да загуби контрол?
Ръката на Дез се премества върху косата ми. Прокарва пръстите си през нея, оставяйки я да се плъзне през тях.
– Понякога – от това, което съм чувал – казва той. Очите на Дез се отдалечават. – Обикновено когато нещо неприятно го изненада.
Облягам глава обратно на гърдите му.
– Все още не си отговорил точно на въпроса ми.
Има толкова много неща, които не знам за Дез – вековни спомени, които той не си е направил труда да сподели. А аз искам да знам всеки детайл от живота му, но този конкретен детайл – баща му – ми се струва особено важен.
– Тогава може би – пръстът му докосва носа ми – трябва да бъдеш по-точна във въпросите си.
– Дез.
Чувам въздишката на въздуха, която напуска дробовете му.
– От всички забавни, порочни малки истини, които можеше да ми зададеш, трябваше да избереш тази…
Осъзнавам, че той се гърчи. Толкова е човешко и толкова не прилича на моя приятел.
– Не обичам да говоря за него – признава той.
Разбирам го. Боже, разбирам го.
– Той убиваше децата си – казва Дез от нищото.
Напрегната съм в ръцете му.
– Когато бях заченат – продължава той – той беше убил всичките си деца. Възрастните, децата, дори бебетата.
Не дишам в продължение на няколко секунди.
Първата нелепа мисъл, която ми хрумва, е, че Дез някога е имал братя и сестри.
Втората е, че сега всички те са призраци. Всеки един от тях. И всичко това заради баща му.
Не мога да го проумея. Твърде жестоко, твърде зло, твърде безсмислено.
– Защо? – Питам накрая. Въпросът ми сякаш отеква в тишината на стаята.
Не очаквам отговор, не само защото Дез не е склонен да ги дава, но и защото като частен детектив съм установила, че най-заплетените случаи почти никога нямат обяснение. Понякога хората вършат зверски неща просто защото могат.
Ръката на Търговеца се плъзга от косата ми надолу по ръката.
– Някакво пророчество, което е получил, го е предупредило, че наследството му ще доведе до неговото падение.
Това звучи като гръцка драма.
– Не знам дали някога се е грижил за децата си, но ако го е правил, повече се е грижил за властта си.
Сега разбирам защо, колкото и да са страшни децата от ковчега и колкото и бездушни да са, Дез няма да им навреди.
Никое дете не заслужава да бъде убито заради кръвната си линия.
– Майка ми беше любима негова наложница. Когато разбра, че е бременна, тя избяга от двореца. В крайна сметка се озовала в Арестис. Не го разбрах до по-късно, но през цялото ми детство сме живели в укритие.
Чудех се как Дез е могъл да произхожда от кралския харем и въпреки това да има живота, който е имал.
Сега вече знам.
Моят разбойнически крал. Той нямаше да съществува, ако майка му не беше направила това, което е направила.
Да се опиташ да си представиш свят без Дезмънд Флин е дори по-трудно за разбиране от свят, в който бащата убива всичките си наследници.
Какъв щеше да бъде животът, ако нямаше Търговеца, който да ме спаси от миналото ми, нямаше Дез, който да ме утеши през нощта, нямаше половинка, която да предяви претенциите си след седем дълги години чакане?
Само тази мисъл ме наранява.
Прокарах пръстите си по кожата му. Това не се е случило. Мъжът под мен е нещо повече от мечти и желания. Той е плът и кръв, кожа и кости, мускули и магия.
И той е мой.
– Сбъдна ли се? – Питам. – Пророчеството?
В продължение на няколко секунди чувам само дишането на Дез. Накрая той вдига ръка и приказните светлини над нас угасват.
– Достатъчно споделяне за една вечер, – казва той.
В тъмнината оставам сама със собствените си мисли. И не мога да не се запитам…
Какво все още крие Дез от мен?
Назад към част 27 Напред към част 29
