Глава 6
Навсякъде има кръв. В косата ми, по кожата ми, разпръсната около мястото, където лежах. Отблъсквам торса си от земята, оглеждайки се около себе си.
Не.
Не на това място.
Не отново.
Вглеждам се в гниещите листа, които покриват пода, в мъртвите лози, които се катерят по стените на дългата стая, и в стола от кости, който се извисява сред всичко това.
Тронната зала на Карнон.
– Хубава, хубава птица.
Кръвта ми се смразява от гласа в гърба ми.
Не може да е така.
Кралят на фауната е мъртъв.
– Харесваш ли крилата си?
Но този глас…
По гръбнака ми преминава тръпка.
Гласът на Карнон е дълбок и груб, точно какъвто го помня.
Листата скърцат под краката му, докато той заобикаля отпред.
Първо виждам извитите му рога, после странните му, луди очи и дивата му коса.
Боже, това е той.
– Сега си звяр като всички нас.
Присвивам очи. Той е мъртъв.
– Никога няма да бъдеш свободна, – казва той… само че гласът на Карнон вече не е неговият. Това е друг глас, който познавам твърде добре.
Отварям очи и се взирам в доведения си баща. Същият човек, когото случайно убих преди осем години. Защо тези призраци се върнаха, за да ме преследват?
Имам само няколко секунди да го погледна, преди стаята да притъмнее.
Въздухът се премества наляво, разбърквайки косата ми. Поглеждам натам, но може и да съм сляпа, тъмнината е пълна.
На тила си усещам нечий дъх, толкова близък, че сигурно се е навел над мен, но когато се завъртам и протягам ръка, ръката ми хваща само въздуха.
В тъмнината чувам слабото ехо на смях, което предизвиква тръпки по ръката ми.
В отговор на страха ми сирената ми излиза навън, карайки кожата ми да свети меко.
– Кой е там? – Извиквам.
– Тайните са предназначени за една душа, която да ги пази – прозвучава женски глас, идващ отвсякъде и никъде едновременно.
– Коя си ти?
– Той идва за теб. – Този път от тъмнината проговаря детски глас.
– Кой? – Казвам.
Карнон е мъртъв.
Смехът отеква навсякъде около мен, като става все по-силен и по-силен. В него чувам гласа на жената, на детето, на краля на фауната и на доведения ми баща. Чувам как те и толкова много други хора ми се смеят.
Изведнъж всичко престава.
– Кой? – Повтарям.
Въздухът шуми като гръмотевица, сгъстява се, докато някаква силна магия се изгражда и натрупва, набирайки сила. С пропукване един гръмък глас пробива магията…
– Аз.
Събуждам се изтръпнала. Широко отворените ми очи се вглеждат в присвитите очи на Дез. Ръцете му обхващат лицето ми, а притесненият му поглед търси изражението ми.
Този сън ми се стори твърде реален. Доведеният ми баща и Карнон са мъртви и изчезнали, но в нощи като тази сякаш никога не са умирали.
Вдишвам въздух, а гърдите ми се издигат и спускат твърде бързо.
Разбира се, тези зли мъже участваха само в част от съня. Имаше и други, също толкова смразяващи присъствия, които ме викаха от тъмнината. Интуитивно знам на кого принадлежат те – на спящите жени и техните неестествени деца.
И тогава се чуваше последният глас… Не знам какво да си мисля за него.
Дез ме целува яростно, а веждите му са смръщени. Колкото бързо започва, толкова бързо и свършва.
– Нямаше да се събудиш – казва той.
Потръпвам. Може да е било само сън, но истината е, че жените воини все още спят, а мъжете войници все още липсват. Карнон може да е мъртъв, но работата му не е.
Взирам се в очите на Дез.
– Искам да видя отново децата от ковчега.
За втори път в живота си доброволно отивам да посетя малките чудовища, които спящите жени войни са родили. Може би съм най-глупавата жена на света, че отново ги търся. Но има нещо, което трябва да видя.
– Напомни ми отново защо се съгласих на това? – Казва Дез до мен, повтаряйки мислите ми.
Днес Дез носи комбинацията от тениска и черни панталони, с която толкова много съм свикнала да го виждам, косата му е вързана назад с кожен ремък, а ръкавът му с татуировки е на показ. Изглежда адски мрачен, вероятно защото не е особено развълнуван, че ме връща в кралската детска градина.
– Помагам ти да разгадаеш тази загадка – казвам аз и тръгвам по коридора.
Той не казва нищо на това, но един мускул в челюстта му се стяга.
Чувствам го, ниско в корема си, страха, че каквото и да се е случило с мен и онези жени, това не е било краят. Смъртта би трябвало да вдига магията – дори магията над фейри. Това е едно правило, което е еднакво и тук, и на земята.
Когато влизаме в детската стая, ме залива вълна от déjà vu. Много от по-малките деца лежат в креватчета или легла, страшно неподвижни, а по-големите стоят в далечния край на стаята, загледани в големите прозорци. Всичко е почти идентично с начина, по който ги намерих преди.
Единственото по-различно нещо в детската стая е, че са докарани повече легла и люлки, всичко това, за да се настанят напливът от деца, дошли от затвора на Карнон.
Опитвам се да не потръпна, докато гледам децата. Бяха страшни и преди, когато бяха просто странни деца, които пиеха кръв и пророкуваха, но сега, като знам как са били заченати… Ужасът ме връхлита отново.
Дори след като медицинската сестра ни обявява на децата, никое от тях не помръдва.
Космите по ръцете ми започват да настръхват.
Има нещо дълбоко обезпокоително в тези деца, в това място.
Поемам си дълбоко дъх и се насочвам към прозореца. Дез е точно до мен, тежките му ботуши звънят при всяка стъпка, а челюстта му е стегната.
– Ти се върна – казва едно от децата, обърнато с гръб към мен.
Колебая се за миг, преди да се съвзема.
– Върнах се.
– Не трябваше да го правиш, – казва друго.
Бях забравила, че тези деца действат като едно цяло.
Като едно цяло те се обръщат и ме гледат с предпазливи очи, докато се приближавам към тях.
Дез застава пред мен и чувам как няколко от тях му съскат.
– Всеки от вас, който докосне моята половинка, както миналия път – казва той, говорейки над съскането им, – ще бъде изгонен.
Изненадващо, заплахата подейства и съскането им заглъхна.
Улавям погледа на Дез, когато той се отдръпва, и го поглеждам. Да заплашваш деца, дори и страшни, не е редно.
Той посреща погледа ми със своя стоманен поглед.
Добре. Изгонване.
Децата разделят вниманието си между това да наблюдават Дез и да ме изучават проницателно.
Приклекнах пред най-близкото дете, момиче с пламтяща червена коса, и с поглед обходих чертите му. Няма рога, няма нокти, няма разсечени зеници. Не прилича на Карнон, с изключение на кътниците, които трябва да има, за да пие кръв.
– Робите живеят такъв живот – казва ми тя, докато я преценявам.
Роби – официалната класификация на повечето хора, живеещи в Другия свят.
Чували ли сте историите за човешки бебета, които се разменят с измекяри от фейри? Чудили ли сте се какво се случва с всички тези човешки бебета? С тях се е случило робство.
Преди време Нощното кралство обяви тази практика за незаконна, но другите кралства все още я допускат.
– Защо казваш това? – Питам момичето, опитвайки се да скрия факта, че съм силно изплашена.
– Те са мръсни, слаби и грозни – казва момчето до нея.
Остро осъзнавам факта, че в очите на тези деца аз съм една от робите, които те унижават.
С ъгъла на окото си виждам как в краищата на стаята се образуват мъгливи, къдрави сенки – ясен знак за нарастващия гняв на Дез.
Съсредоточавам се върху момчето.
– Кой ти каза това?
– Баща ми – отговаря той. Устата му се изкривява в малка, потайна усмивка. – Той идва за теб.
Изправям се, правя крачка назад, очите ми са залепени за лицето му. Чувам как кръвта шурти между ушите ми.
Това са само думи. Те не означават нищо.
Но костите ми вярват, че те означават нещо. Както и инстинктите ми. Както и онова гласче в задната част на главата ми. Всички те ми казват това, от което се страхувах в момента, в който се събудих от този кошмар: не е свършило.
Усещам ръката на Дез върху корема си, която нежно ме отдръпва от децата. Замаяно му позволявам да го направи, като през цялото време се взирам в момчето. Той и останалите деца ни следят с очи и имам ясното впечатление, че ме следят по същия начин, по който хищниците следят плячката. Накрая се обръщам от момчето и се насочвам към изхода.
Чувствам, че треперя. Колко абсурдно е едно дете да ме плаши толкова много.
Двамата с Дез сме на път да стигнем до вратата, когато чувам гласа на момчето в гърба си.
– Това са мрачни времена.
Крилете ми се напрягат, полюшват се и слава богу, че замъкът е пълен с големи врати, иначе щях да се боря с непохватните си криле, за да изляза от тази стая.
Щом вратата се затваря зад мен, си поемам треперещ дъх.
Откъде това момче може да знае да каже тази реплика? Същата реплика, която чух да се шепне във въздуха, когато посетих спящите жени преди седмици.
– Карнон е мъртъв – казва Дез.
Кимвам.
– Знам. – Прокарвам ръка през устата си.
Страхът ми не намалява. Ако не друго, той се засилва. Работата е там, че не дойдох да видя тези деца, защото се страхувах, че Карнон е жив.
Дойдох тук по съвсем друга причина.
– Всички фаунисти от Фауната ли имат животински черти? – Питам, когато излизаме от детската стая.
Моите затворници имаха животински черти. Както и Карнон. Както и нещастният пратеник от Фауна, когото видях вчера.
Дез спира.
– Повечето имат.
– А децата на Карнон? – Казвам. – Ще споделят ли неговите черти?
Устата на Търговеца се свива.
– Да, поне някои от тях.
– Тези деца не споделят нито една от чертите му, – казвам аз.
По изражението на Дез виждам, че той вече е стигнал до същото заключение, което аз току-що направих.
Карнон не е техен баща.
Назад към част 5 Напред към част 7
