Лаура Таласа – Странен химн ЧАСТ 7

Глава 7

Карнон не е техен баща.
Карнон не е техен баща.
Но… как?
Той беше този, който хвърли в затвора тези жени. Той беше този, който ги насилваше сексуално.
До мен Дез отново започва да върви, сякаш това разкритие не променя всичко.
В този момент осъзнавам…
– Ти си знаел – обвинявам го, докато се движим по коридорите на двореца му.
Вместо да изглежда изненадан, виновен или засрамен от обвинението ми – вместо някоя от тези нормални реакции – Дез ме оценява с един от типичните си дяволити погледи.
Повдига рамо.
– И какво от това, че съм го знаел?
И какво от това, че съм… ?
Удрям длан в изваяните му гърди и го спирам в средата на залата.
– О, не, амиго, нашата връзка не работи по този начин.
Той поглежда надолу към ръката ми и мога да кажа, че съм близо до това да разбуня Краля на нощта.
– Връзката ни не работи по какъв точно начин, херувимче? – Пита той, а погледът му става проницателен.
– Не можеш просто да пазиш такива тайни от мен.
Той има дързостта да изглежда развеселен, макар че това не достига до очите му.
– Уверявам те, че мога.
Очите ми се присвиват.
– Дез – предупреждавам аз.
Той сваля ръката ми от гърдите си.
– Това заплашителен тон ли трябваше да бъде? – Пита той, повдигайки вежда. Той цъка с език и вдига ръката ми към устата си. – Защото ако е така – продължава той – тогава трябва да поработиш върху играта си на сплашване – продължава той. – Искам да кажа, че ти се постара прилично, но мен ме възбужда повече от всичко останало.
Дез продължава да целува върховете на пръстите ми, което е напълно разсейващо. Кой знаеше, че целувките по върховете на пръстите изобщо съществуват? Защото те са такива. Обявявам го тук и сега.
Съсредоточи се, Кали.
– Нека ти покажа нещо – казва той тихо.
Толкова за фокусирането. Вместо да продължим спора си там, където сме го прекратили, позволявам на Дез да ме води из двореца си. Накрая влизаме в нещо, което прилича на голяма библиотека, чиито арки са инкрустирани с декоративни плочки. Между няколко бронзови полилея висят безброй разноцветни лампи. И това дори не споменава книгите.
Рафтове и рафтове с тях се редят по стените и изпълват коридорите на стаята, като всяка от тях е подвързана с плат или кожа. По рафтовете са подредени и купища свитъци, чиито дръжки са изработени от резбовано дърво и кост, а някои дори са инкрустирани с перли и полускъпоценни камъни.
Прекарвам цяла минута, въртейки се в кръг и разглеждайки цялото място.
– Уау – казвам накрая.
Мирише на кожа и хартия и още нещо, което бих казал, че е кедър, но кой знае. Изпитвам желание да се приближа до всеки рафт и да извадя книгите и свитъците един по един, оставяйки ръцете си да се движат по засъхналото мастило и меката хартия. Това място ми се струва като магия и мъдрост и може би точно сега имам духовно преживяване.
Усещам очите на Дез върху лицето си. Накрая и той откъсва поглед, за да разгледа мястото.
– Това ли е кралската библиотека? – Питам.
Ъгълчето на устата на Дез се извива нагоре.
– Една от тях.
– Една от тях? – Повтарям глупаво.
– В тази се съхраняват много от официалните документи на кралството. Основната библиотека се намира на източната територия на двореца.
Не мога да се опомня от огромния мащаб на това.
Той ме повежда към една маса и един от столовете магически се измъква за мен. Дез сяда срещу мен и за секунда просто ме преценява. Когато ме гледа така, се чувствам силно изложена на риск.
– Какво? – Най-накрая казвам, като прибирам кичур коса зад ухото си.
Той ме дарява с мека усмивка.
– Майка ми щеше да те обича.
Само с тези думи той покани духове на това място. Почти не си спомням собствената си майка и нямам никакви спомени тя да е била особено любяща към мен. Прекрасен дар е да си представя, че майката на Дез може би ще ме обича.
– Така ли мислиш? – Казвам най-накрая.
– Знам, че щеше да е така. – Той го казва толкова непоколебимо, че единственото ми възражение – че съм човек – угасва, преди изобщо да напусне устните ми.
Преди да успея да попитам повече по темата, Дез вдига ръка и щраква с китката си. В далечината чувам звук от плъзгане на хартия върху хартия.
Един свитък се издига над пътеките и се носи към нас. Ръката на Търговеца все още е във въздуха и свитъкът се приземява меко в отворената му длан.
– Това е докладът, взет от жертвите, които са се възстановили от затвора – казва Дез, като сменя темата. Той поставя свитъка на масата.
Ставам и доближавам стола си до него.
– Това е взето от оцелелите от затвора на Карнон? – Питам.
– Само от оцелелите нощни феи, – казва Дез. – Другите кралства записват разпитите на жертвите си. На следващата среща на върха, която нашите кралства ще проведат, ще сравним записите, но дотогава разполагаме само със свидетелствата на моите поданици.
Без да поглеждам, знам, че аз съм едно от тези свидетелства. Това не беше задължително (предимства на това да си половинка на краля), но аз все пак го направих. Работила съм по достатъчно случаи, за да знам колко полезни могат да бъдат свидетелствата.
– Защо искаш да видя това? – Питам, повдигайки ръба на пергамента между нас. Забелязвам името си и стомахът ми леко се свива.
Дез беше в стаята, когато дадох показанията си, така че знае какво ми се е случило, но като го виждам изписано редом с всички останали жертви, все още се стряскам.
– Отиде в детската градина, за да установиш дали Карнън е баща на тези деца.
Дез придвижва пергамента към мен.
– Помислих, че може би ще ти хареса да прочетеш какво са казали другите затворници за преживяното от тях.
Думите му звучат почти като предизвикателство и аз го поглеждам малко предпазливо, преди да погледна свитъка.
Очите ми преминават по параграфите, написани с елегантен шрифт. Прескачам собственото си свидетелство, като се съсредоточавам върху другите избягали жени.
Една по една чета за девет различни феи войници, всяка от които е била отвлечена в съня си. Всяка от тях е престояла в затвора на Карнон между един и осем дни.
Очевидно те, както и аз, бяха успели да се възстановят от едноседмичната черна магия на краля на фауната. Тези, които бяха в плен повече от осем дни… сега живееха далеч под нас в стъклени ковчези.
Колкото повече чета, толкова повече усещам как дедектив Кали се връща към живота. Това ми липсваше – да се ровя в случаите, да решавам проблемите.
Отне ми само малко повече време, за да се натъкна на това, което Дез сигурно е искал от мен.
Откъсвам поглед от свитъка.
– Всички, с изключение на две, са били сексуално насилвани от Карнън – казвам аз.
Двете, които са избегнали тази съдба, изобщо не са били сексуално насилвани. Това не се дължеше на това, че кралят на фауната си е променил мнението; те просто се оказаха двете най-скоро отвлечени жени. Карнон не беше имал достатъчно време да ги обезвреди с магията си. Обичаше да насилва жените, когато не можеха да се съпротивляват.
Дез кимва.
– И? – Попита той.
Връщам вниманието си към пергамента. Само за секунди останалите парчета се нареждат на мястото си.
– И всички, с изключение на две, потвърдиха, че са бременни – казвам.
Седем жени, изнасилени единствено от Карнон, седем жени, които в крайна сметка забременяват.
Срещам погледа на Дез.
– Значи Карнон е бащата на децата от ковчега?
Дез се обляга назад на седалката си, краката му са разтворени. Единият му крак се поклаща неспокойно.
– Така изглежда.
Иска ми се да си изтръгна косата.
Нищо от това няма смисъл.
– Но аз си мислех, че… – Мислех, че Дез вярва, че Карнон не е бащата.
Преди да успея да довърша мисълта, някой почуква на вратата на библиотеката.
Дез маха свитъка и той се понася обратно към рафтовете. Още едно движение на ръката му и вратите на библиотеката се отварят.
Влиза Малаки, изглеждащ също толкова грациозно, както обикновено. Той се покланя и на двама ни, после се изправя и насочва вниманието си към Дез.
– Съжалявам, че прекъсвам – казва той като поздрав – но дългът изисква това.
Дез се изправя на мястото си.
– Какво има на дневен ред?
– Има въпроси, свързани с Границата, които трябва да се решат, две феи, които ще почетеш с военни белезници и късна закуска – о, и една покана за слънцестоене, на която трябва да отговориш.
Вече започвам да се изправям. Наистина трябва да измисля какво да правя със свободното си време сега, когато съм заточена в Другия свят.
– Почакай, – казва ми Дез.
Обръщам се, за да го погледна.
– Искаш ли да се присъединиш към мен?
След това, което видях вчера в тронната му зала?
Поклащам глава.
– Забавлявай се.
Излизам от стаята, оставяйки Краля на нощта и най-стария му приятел да управляват царството без мен.

Назад към част 6                                                                    Напред към част 8

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!