Глава 8
Почти се измъквам в покоите на Дез. Почти. Но перспективата за часове и часове скука ме възпира да се настаня прекалено удобно в стаите му.
Така че, преобличайки се в най-лошото облекло, което мога да намеря (кожени панталони, високи ботуши до коляното и горнище на корсет за хора или феи с крила, в който се заплитам безнадеждно, защото имам каишки), решавам действително да разгледам двореца. Може и да не съм върнала емоционалната си броня на мястото ѝ, но, по дяволите, доброто облекло върши половината работа.
Днешната спирка: главната библиотека на Нощното кралство. След като се препъвам и питам за посоката, най-накрая я намирам. Подобно на останалата част от Сомния, тя е направена от същия характерен бял камък, а покривът ѝ е зелено-син от окислена мед.
Изкачвам се по големите стълби, водещи към нея, а бледият камък блести на лунната светлина. Лампите, които са разположени по стълбите, блестят с топли звездички светлина.
А вътре… о, вътре. Аркираните тавани са облицовани с боядисани плочки, а между тях висят медни полилеи. Където и да погледна в пещерното помещение, са изложени красиви предмети на феите – от огромен гоблен, който сякаш прелива в различни цветове на светлината, до мраморна скулптура на две крилати феи, вкопчени в битка.
Поправка: движеща се мраморна скулптура. Статуите издават стържещи звуци, когато каменните им мускули се движат.
Приближавам се до скулптурата и се взирам в нея. След няколко секунди една от статуите обръща глава и ме гледа намръщено.
– Те не обичат да ги гледат.
Почти подскачам от гласа. Един мъж застава до мен и гледа по-скоро към мен, отколкото към скулптурата.
– Ако не обичат да ги гледат, защо са изложени? – Питам го.
Той стиска устни и за нищо на света не мога да разбера дали току-що съм го подразнила, или съм го развеселила.
– Имаш ли нужда от помощ? – Пита той.
– Не, просто гледам.
Той навежда глава.
– Моля, потърсете ме, ако имате нужда от помощ, милейди, и добре дошли в библиотеката на Нощното кралство.
Гледам как феята си тръгва.
Това беше… приятно. Нарече ме милейди и не се загледа в крилата ми, както се опасявах, че може да стане.
Несигурно подминавам скулптурата и навлизам по-навътре в библиотеката. Тук има стаи, стаи и етажи с книги. Мъже и жени седят на масички между тях и прелистват томове.
Подобно на библиотеката, в която бях по-рано, и тази мирише на стар пергамент, кожа и кедър.
Избирам произволно една стая и започвам да обикалям по коридорите. От чисто любопитство издърпвам от рафтовете една книга, подвързана със светлосиня коприна, и я разгръщам.
Не знам какво очаквах да намеря, но друг език не беше това. Прелиствам няколко страници, но всички те са написани с една и съща архаична писменост.
– Това е Старият език.
Изпускам писък, като почти изпускам книгата.
Феята, която ме посрещна по-рано, се е върнала, притаила се точно над рамото ми.
– Шпионираш ли ме? – Обвинявам я, а гласът ми е шепот.
Той ме поглежда проницателно и се изправя още по-високо.
– Кралят на нощта ме помоли да бъда незаменим за неговата половинка.
Ами.
– Той дори не знае, че съм тук.
Начин на действие, Кали. Кажи на бъдещия си преследвач, че никой не знае къде си.
Той накланя глава.
– Но нали знае?
Феите имат този странен двусмислен език, който започвам да разбирам. Този е доста ясен.
Превод: По-добре провери фактите си, кучко, защото той наистина знае къде си.
Така че Дез ме следи и е изпратил Бъдещия Сталкер тук, за да ми помогне.
Преоценявам феята зад гърба ми.
– Кали – казвам накрая, като протягам ръка.
Той я поглежда за миг, преди деликатно да я стисне в своята.
– Джером. – Погледът му се премества върху книгата в другата ми ръка. – Търсиш ли нещо конкретно за четене? – Пита той.
– Просто разглеждам, – казвам аз. Дори не знам откъде да започна.
– Може би ще ти хареса друг раздел на нашата библиотека – освен ако не се притесняваш от проклятия.
– Проклятия? – Повтарям.
Стоически той казва:
– Книгата, която разглеждаш, се занимава с болести, причинени от проклятия – особено такива, които причиняват хемороиди, неочаквани движения на червата…
Исусе.
Затварям книгата и я връщам на рафта.
Дойде ми една мисъл.
– Имате ли някакви книги за краля?
Седем часа по-късно седя на една от масите за четене, а до мен има купчина биографии и истории на кралството.
Някои от книгите първоначално са написани на английски, разговорния език на Другия свят, но книгата, която в момента съм отворила, първоначално е написана на старофеодален език. Когато я извади от рафтовете, Джером я изписа, за да я прочете на английски. Това е странна гледка; всеки път, когато обръщам страницата, буквите от Фае танцуват и се превръщат в английски.
Що се отнася до съдържанието на книгата… то е също толкова интригуващо. Чувствам се като крадец в нощта, който научава семейната история на Дез без негово знание.
Той щеше да направи същото, ако ролите бяха разменени.
Пръстът ми се движи по текста. В него се описва поредната битка, в която Дез се е сражавал. Подобно на повечето от останалите, и тази се е състояла на Границите – областта, където според тази книга „денят среща нощта“.
И както във всички останали споменати битки, в книгата се разказва за това колко бързо Дез се е справял с противниците си и колко смело се е сражавал.
Започвам да прелиствам битките. Не че не съм впечатлена, но след като прочетох за поредния човек, който получава мозък, славата на битката малко се изгуби за мен.
Няколко страници по-късно затварям книгата. Не съм сигурна какво съм очаквала да намеря – може би някакво прозрение за това кой всъщност е Дез Краля на нощта, но трябваше да знам по-добре. Досега всички книги сякаш са изчистени от всякаква интересна и значима информация.
Единственото, което наистина научих, е, че Дез е бил революционен крал, който е извел Кралството на нощта от тъмните векове (игра на думи без умисъл) и го е превърнал не само в едно от водещите кралства, но и в едно от най-просветените – титла, която традиционно е принадлежала на Кралството на деня.
Научих също, че преди Дез да стане крал, той е бил войник, както красноречиво (респ. графично) бе описано в последната книга.
Освен това за моя приятел има съвсем малко информация.
Взимам следващата книга от купчината – малко, износено томче, което прилежно се побира в дланта ми.
Има нещо в тази книга, между меката, избледняла кожена корица и скромния ѝ размер, което ме кара да мисля, че тази ще бъде различна.
Още щом я отварям, разбирам, че съм права.
Глава 1: Дезмънд Флин, забравеното дете на нощта
Следващият ред, на който попадам, се налага да прочета два пъти.
Както повечето крале на фейри, Дезмънд Флин е роден от кралския харем.
Харем?
От тази малка думичка ми става горещо и студено навсякъде. Кралете имат хареми?
Дез никога не ми е казвал това. Открих, че не ме интересува толкова, че Дез е произлязъл от такъв харем, а повече, че това е нормална практика в другия свят.
След това ми е неестествено трудно да се концентрирам и откривам, че очите ми шарят по по-голямата част от текста.
В някакъв момент атмосферата в библиотеката се променя. Там, където преди е било тихо, сега мястото е смъртоносно спокойно. Сякаш самата тишина става приглушена. Косъмчетата по предмишниците ми се изправят.
И тогава от тишината се разнася звукът от тежки стъпки.
Вдигам поглед навреме, за да видя как Дез навлиза в стаята, а тялото му се извива, докато се движи. Той има очи само за мен и именно тук, в тази величествена обстановка, осъзнавам колко много Дез владее пространството около себе си. Свикнала съм да се движи сред сенките. Да го виждам как крачи през тази огромна, пещерна стая, сякаш я притежава (технически, притежава я), е някак горещо.
И като казвам „горещо“, имам предвид наистина горещо.
Харем.
Думата си проправя път в съзнанието ми, като вкисва секси мислите ми.
Дез изчезва миг по-късно и се появява отново на масата, на която седя. Той се настанява на ръба и накланя глава, за да прочете гръбчетата на книгите до мен.
– Четеш нещо леко ли, херувимче?
– Малко.
Харем, шепне ми умът. Харем. Харем. Харем.
Той вдига корицата на горната книга и повдига вежди.
– Искаш да знаеш за историята на моето кралство? – Очите му стават меки, когато поглежда към мен.
Той кара намеренията ми да изглеждат твърде благородни. Той би трябвало да знае по-добре – трябва да знае по-добре. Но той изглежда искрен и това е достатъчно, за да ме заблуди.
– Имаш ли харем? – Въпросът ми се изплъзва, гласът ми е дрезгав от емоции.
Изражението на Дез замръзва на място.
– Извинявай, какво?
– Имаш ли харем? – Повтарям.
Между веждите му се образува бръчка.
– Защо питаш?
Това не е „не“.
Сърцето ми е в гърлото, пулсът ми гърми в ушите.
– В една от книгите се споменава, че си роден в такъв.
Очите му се стрелкат към отворената книга.
– Не съм бил – казва той гладко.
Той вдига малкия том.
– Дезмънд Флин, забравеното дете на нощта – прочита той. Погледът му се премества към мен. – Значи моята любопитна сирена все пак не е чела само за моето кралство.
– Имаш ли харем? – Натискам го.
Около нас другите феи са се вглъбили обратно в книгите си, или вече не се интересуват от нашето зрелище, или – което е по-вероятно – Дез използва магията си, за да прикрие думите ни.
Той се навежда напред, а един кичур от бялата му коса се разхлабва от кожената връзка, която го държи назад.
– А ако го направя? Какво би направила ти?
Слаба съм в много отношения, но не и в това.
– Бих те оставила. – Въпреки че това ще ме съсипе, ще го направя.
По краищата на стаята започват да се навиват и усукват сенки. Някой не харесва отговора ми.
Дез удря кокалчетата на пръстите си по масата.
– Както е редно.
Не знам какво съм очаквала да каже, но не е това.
Той се изправя, ставайки от масата.
– Ела. – Протяга ръка.
– Все още не си отговорил на въпроса ми – казвам, взирайки се в дланта му.
Той въздъхва.
– Не, Кали. Нямам харем – никога не съм имал.
Тялото ми се отпуска и аз поемам ръката му.
– Защо не? – Питам го, докато ме извежда.
Той ме поглежда с вдигнато чело.
– Това е честен въпрос.
– И който има много отговори – отвръща той плавно, докато излизаме.
– … Отговори, които искаш да ми кажеш – подканям го.
Той се усмихва леко.
– Искам… – признава той – … но друг път.
Излизаме от библиотеката и прекосяваме територията на двореца. Преди да успеем да влезем в самия замък, Дез пусна ръката ми и спря.
Спирам на няколко крачки пред него, обръщам се и поглеждам назад през рамо.
Погледът му… Дез вече не е игрив или грижовен. Изглежда толкова много фея. Гладен за нещата, които иска да притежава. Познавам този хитър, пресметлив поглед. Същият, който има, когато е намислил нещо, което може да не ми хареса напълно.
– Какво? – Питам.
– Чела си за мен и моето кралство. – Това изобщо не обяснява изражението му.
Погледът му се спира на гривната ми.
Отстъпвам крачка назад, кожата на китката ми настръхва. Вече познавам този поглед. Това е погледът му точно преди да ме накара да изплатя дълг.
– Недей. – Поглеждам го предупредително. Нямам представа къде се намира умът му и това ме плаши повече от всичко.
Той върви напред, а тежките му ботуши тупкат по камъка.
– Забавно е, че след всичко, което съм изисквал от теб, херувимче, ти все още си мислиш, че можеш да ме разколебаеш с протестите си. – Дез се приближава. – Все още ми дължиш много, много услуги.
Стотици, знам.
– Това, че ме принуждаваш да правя неща против волята ми, няма да ме накара да те харесвам повече – казвам.
Той се навежда близо до мен.
– Измамих, нараних и убих мъже пред теб. Убеден съм, че няколко дълга, които ми дължиш, няма да навредят на шансовете ми.
Втренчвам очи в него. Какво трябва да кажа? Наистина му дължа услуги, услуги, които съм купила честно и почтено. А аз съм гаднярката, която обича Дез дори в най-лошия му вид.
– Нека видя тази хубава китка – подканя ме Дез.
Нямам време да реагирам, преди магията му да се увие около ръката ми и да я вдигне нагоре. Той се приближава, разглеждайки останалите редове мъниста.
Очите му се движат от гривната към лицето ми.
– Преди няколко седмици спомена, че искаш да видиш моето кралство – казва той. – Сериозно ли говореше?
Първо коментира, че съм прочела за царството му, а сега и това?
Прехапвам вътрешната страна на устните си, без да съм сигурна докъде ще стигне с този въпрос. В крайна сметка кимвам. Имах предвид, че искам да знам всичко за този човек, включително и за кралството, което управлява.
– Добре. – Той изглежда твърде доволен. – Тогава ние с теб ще отидем на едно малко пътуване…
Трябва ли да се притеснявам? Едно пътуване не звучи никак зле.
– … и ще летим дотам. Заедно.
Назад към част 7 Напред към част 9
