ЛЕИА СТОУН – Втора година ЧАСТ 13

Глава 12

Знаех, че ако се приближа бавно към отвора, Линкълн може да ме хване, затова се хвърлих толкова бързо, че чух как стаята изтръпна. В момента, в който прекосих тъмното царство, върху кожата ми се стовари тежест и за миг дишането ми стана по-трудно.
Завъртях се и забелязах, че точно както очаквах, Шиа беше точно зад мен.
– Върни се тук! – Линкълн прошепна-изкрещя, с очи, широки като чинии, докато ме зяпаше от хола, където стоеше.
Шиа се задъхваше, а по челото ѝ се стичаше пот.
– Това е единственият начин. Веднага ще се върна. Тя не е далеч – уверих го аз.
– Не! – Изсъска Линкълн. Той протегна едната си ръка в портала, след което се отдръпна толкова бързо, че можеше да си помислиш, че е изгорял. От гърлото му се изтръгна задушен писък и аз се приближих до него.
– Добре ли си? – Беше странно да гледаш през отвор към друг свят.
Той вдигна ръката си, за да покаже ужасна картинка. Някои части от кожата му бяха разкъсани и кървяха.
О, Боже.
Трябваше да побързаме.
– Ще се върна веднага! – Обещах.
Нора свали наметалото си и го хвърли през портала в краката ми.
– Ти си идиотка – заяви тя.
Добре де, не беше съвсем необходим коментар, но както и да е.
Издърпах наметалото от прашната земя, бързо го преметнах през раменете си, като скрих под него меча на Линкълн и придърпах качулката върху главата си.
– Ако не се върнеш тук до три минути, влизам – заяви Линкълн.
Като се има предвид какво направи с ръката му, това вероятно щеше да го убие.
Идваме“ – казах на Сера.
Не губих време, само кимнах и хванах ръката на Шиа със свободната си, като двете започнахме да вървим бързо по алеята.
– Тя се е маскирала като кактус и е пред сградата, която гори. Там има уличен бой, така че би трябвало да успеем да се промъкнем и да излезем. – Настигнах Шиа по скорост.
Когато наближихме края на алеята, и двете спряхме като мъртви.
Господи, по дяволите.
Сцената пред мен беше пълен културен шок. Дори не можех да обработя собствените си мисли за нея.
Освен демоните, които се мотаеха и се биеха вдясно, както каза Сера, имаше и души. Призрачни човекоподобни същества, които се разхождаха наоколо и примижаваха уплашено всеки път, когато демон се приближаваше към тях. Едно от тях беше сладка на вид старица.
Какъв…?
Шиа се измъкна преди мен и дръпна ръката ми наляво, където гореше порутена сграда. Направих бързи крачки по посока на пламтящата постройка. Това, което бях видяла досега, ме разтърси до основи, но трябваше да остана съсредоточена. Пътищата не бяха асфалтирани, но бях шокирана да видя, че изглежда се намираме в някакъв град. Демоните се биеха пред нещо, което приличаше на магазин, където някой раздаваше кошници с храна от отворен прозорец.
Сладката душа на старата дама изведнъж падна на земята и започна да крещи ужасно.
По дяволите. Какво се случва на това място?
Колкото повече се приближавахме към горящата сграда, толкова повече ми ставаше горещо.
Там, на пет крачки от мен, имаше мъничък бъчвообразен кактус, наполовина покрит със сажди и мръсотия. Най-накрая успях да я усетя.
Аз съм тук“ – помислих си и в този момент тя пусна илюзията си, променяйки формата си.
С едно бързо движение се свлякох надолу и я вдигнах. В момента, в който студената стомана се удари в ръката ми, през мен премина вълна от любов, която прогони мрака обратно.
Сера беше моята светлина. Тя беше продължение на душата ми, най-светлата част от мен. Сега можех да го почувствам. Сълзи прободоха очите ми, докато я притисках към гърдите си.
Толкова много ми липсваше“ – казах ѝ.
И ти на мен. Миришеш добре, като у дома.“
Усмивка изкриви устните ми, но усмивката бързо умря, когато Шиа ме удари силно с лакът в ребрата.
Завъртях се бавно, за да видя как един демон от Змийско мляко се взира в нас.
– Земни жители – изсъска той с мъничкото си плъхово гласче, като посочи към нас.
Те могат да говорят?
Поставих пръст на устните си, сякаш актът, с който го помолих да запази това в тайна, щеше да проработи. Тълпата – която сега разбрах, че се бие за храна – се беше разраснала и не исках да знам какво щеше да стане, ако разберат, че сме там.
Змийските демони обичаха бонбони, а аз случайно имах в джоба си опаковка ментови дъвки. Бавно подадох меча на Линкълн на Шия и посегнах към дъвката.
– Искаш ли малко бонбони? – Прошепнах.
В очите му пламна желание. Изглеждаше измършавял, не като змийските демони, които познавах на Земята.
С едно кимване той приклекна, сякаш готов да се нахвърли върху мен.
Бързо разкъсах опаковката и хвърлих едно парче на пода.
Той се нахвърли върху него и го изяде на една хапка, включително опаковка. Ноздрите му се разшириха, когато погледът му се спря на пакета в ръцете ми.
Подхвърлих още едно парче, докато двете с Шиа започнахме да се придвижваме назад към алеята.
– Трябва да започнем да държим повече бонбони със себе си – прошепна Шиа.
– Съгласна съм. – Никога не знаеш кога ще се сблъскаш с гладен демон от „Змийско мляко“.
Продължавах да хвърлям пред него парченца, но той ги вдишваше, сякаш не беше ял от седмици. А сега няколко от другите демони в тълпата се бяха изнизали и миришеха въздуха.
Страхотна мента. Или човек. Не знаех кое е, но те се взираха в нас, значи са усетили нещо нередно. Защо в Ада не може да има мента? Би трябвало да е нещо нормално.
– Време е да бягаме. – Преглътнах и изхвърлих целия пакет. Шиа ми подаде меча на Линкълн и аз се завъртях, откопчавайки се от прашната земя в пълен спринт с най-добрата ми приятелка точно зад мен.
– Ще започна да затварям портала! – Изкрещя тя, а ръцете ѝ правеха широки дъги във въздуха, докато лилавата магия танцуваше в дланите ѝ.
За съжаление, към мен се стремеше демонът Кастор и знаех, че няма да успея да стигна до портала навреме без битка.
Не ми остават много сили“ – каза ми Сера.
Бях се досетила, затова и бях взела оръжието на Линкълн. То може и да не беше оръжието на собствената ми душа, но все пак беше голям меч и се надявах, че тъй като е свързано с душата на Линкълн, ще ми помогне.
Точно когато стигнахме до входа на алеята, се завъртях.
Демонът Кастор беше точно срещу мен. С едно движение на назъбените си ръце той изстреля енергиен импулс право в корема ми. Държах меча на Линкълн пред себе си и той отклони част от взрива, но все пак бях отхвърлена назад.
– Бри! – Задушеният глас на Линкълн проряза пространството и се процеди по алеята. Той сигурно имаше поглед върху случващото се, но нямах време да се съсредоточа върху него.
Тогава Шиа беше там и хвърляше лилава енергийна топка към грозния демон Кастор. Тя се блъсна в гърдите му и той се поколеба, накланяйки глава назад, за да изръмжи.
Обърнах се, когато чух движение зад себе си. Звукът на техния другар в беда беше предупредил тълпата.
По дяволите.
Бягай.“ – Сера казваше очевидното, но, по дяволите, беше добре гласът ѝ отново да звучи в главата ми.
Шиа ме закачи под мишницата и ме издърпа нагоре, точно когато демонът Кастор се хвърли към мен. Касторските демони, освен че хвърляха по теб миниатюрни ЕМП-изстрели, имаха почти непробиваема кожа – освен зад петите си. Не ме питайте откъде знам това; накратко, това беше по вина на Шиа.
– Започни да затваряш портала. Аз ще скоча през него! – Казах ѝ.
В никакъв случай нямаше да позволя на тази разярена тълпа да премине, за да убие приятелите и близките ми. Приятелите, които ми бяха помогнали да си върна Сера.
– Добре! – Шиа избухна, явно недоволна от плана ми.
Нямаше време да се занимавам с това.
Разклатих леко меча на Линкълн.
– Хайде. Засияй в синьо – подканих го. Бях виждала Линкълн да прави ослепителната синя светлина милион пъти, а ако този меч беше интелигентно същество, тогава може би…
Синята светлина пламна по острието и аз се затичах, за да посрещна с глава демона Кастор. Мечът на Линкълн беше в лявата ми ръка, а Сера – в дясната. Както и подозирах, когато стигнах на два метра от демона, той избухна с изблик на енергия. С вик вдигнах меча на Линкълн и той подейства като щит, а синята светлина разкъса енергийния взрив.
Не исках да му давам време да изгради нов, затова паднах на колене и се проснах в затворнически стил с късото и остро острие на Сера. Направих къси бързи удари в задната част на дясната му пета и той падна с рев. Прибирайки глава, се претърколих настрани, удряйки се в стената на алеята, за да избегна да бъда смазана от демона.
Тълпата вече беше върху нас, макар че другите демони бяха леко шокирани от това, че демонът Кастор падна в поток от черна кръв.
– Хайде! – Изкрещя Шиа.
Издигнах се от земята и като издърпах тежкия меч на Линкълн пред себе си, тръгнах да бягам.
Порталът вече представляваше около триметров кръг, а отвъд него се виждаше вбесеното лице на Линкълн и купчина възглавници, за да улеснят приземяването ми, както предположих.
Тези сини очи бяха живи. Упс. За двама влюбени хора със сигурност съм го ядосвала много.
Гореща киселина удари задната част на прасеца ми и аз се поколебах, а болката се разпали точно под коляното ми. Бягането ми се превърна в бясно куцане.
Кръвта се оттече от лицето на Линкълн и той извади пистолет.
– Скочи! – Изкрещя той, вдигайки оръжието.
О, Боже. Какво има зад мен?
Да имаш гадже, което да насочи пистолет към теб – дори и да не е директно към теб – не беше готино, но аз скочих от коравата земя със здравия си крак, прибирайки оръжието в тялото си по начин, който нямаше да ме разкъса, когато се приземя.
Докато се носех през пространството, Линкълн изскочи с няколко изстрела, стреляйки над главата ми и в дупката. Ударих се с трясък в купчината възглавници, а вятърът все още ме блъскаше, докато оставях оръжията да паднат от тялото ми.
Зад гърба ми се надигнаха силни викове и хъркане и аз се търкулнах от купчината възглавници, за да видя свиващия се портал и групата разгневени демони отвъд него. Чудовищният ми мускул на прасеца гореше, но знаех, че е по-добре да не се оплаквам – ако го направя, Линкълн вероятно ще ме застреля.
Още една струя киселина се стрелна през отвора и всички се изнизахме от пътя, за да я избегнем. После порталът се затвори.
Бавно всички до един се обърнаха в моята посока.
Аз вдигнах Сера.
– Върнах си я. – Засмях се нервно.
Линкълн бавно се приближи към мен, стиснал челюст, с очи, вперени в мен като хищник, и в този момент разбрах, че е адски ядосан. Наведе се към мен и сърцето ми се разтуптя, но вместо да ми помогне да се изправя, той посегна към острието си и се изправи, прибирайки го в ножницата.
– Излекувай крака ѝ – изръмжа той на Ноа, после се завъртя на пета и излезе от стаята.
Той ти е ядосан. Като наистина ти е ядосан.“ – Гласът на Сера, колкото и да беше досаден понякога, беше добре дошъл звук в главата ми. Само че не точно тогава.
Познанията ти за човешките емоции ме учудват“ – информирах я аз.
Фу, сарказъм“ – изсъска Сера.
Ноа се протегна и наистина ми помогна да се изправя.
– Да видим с какво си имаме работа.
Погледнах към Шиа, по челото ѝ все още се стичаше пот, и посегнах към ръката ѝ.
– Добре ли си?
Тя кимна, държейки се за стомаха.
– Просто се чувствам малко зле. Това място… беше трудно да бъда там.
– Да – излъгах аз. Но не беше трудно. Чувствах се малко… тежко, но след като свикнах, бях добре.
О, Боже, какво не е наред с мен?

Назад към част 12                                                                 Напред към част 14

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!