Глава 1
– Хвърли се, Атуотър! – Линкълн крещеше в ухото ми, докато тичах по пистата зад училището.
Хвърлих му смъртоносен поглед и потеглих, стигайки до предната част на линията, където Тифани тичаше като чудовищна газела, без да има и капка пот. Погледнах отстрани към моя рус враг. Един крак стърчеше и тя щеше да се спъне – а с тази скорост сигурно щеше да си счупи носа. Може би дори зъб.
– Спри и падни! – Изкрещя Линкълн.
Аз изръмжах и се плъзнах да спра. Всички планове за пренареждане на лицето на Тифани бяха провалени, тъй като нашата група от двайсет кадети от обучителния лагер падна на земята и започна да прави лицеви опори. Чакълът се впиваше в дланите ми, но знаех, че е по-добре да не се оплаквам.
Шиа беше паднала на няколко метра зад мен.
– Приятелят ти е психопат – прошепна тя.
Нямах излишен дъх, за да отговоря.
Бяхме в тренировъчен лагер от един месец. Осемдесет и седемте ученици, които бяха преминали Ръкавицата, бяха разделени на четири групи, а сержанти бяха Линкълн, Ноа, Блейк или Дарън.
Познайте в коя група попаднах аз?
– По-бързо! – Изръмжа Линкълн.
Обучителният лагер трябваше да ни подготви за постъпване в армията на падналите. Започнаха да идват заплатите и нямаше да лъжа, беше приятно. Бяхме нещо като членове на резервната армия. Все още щяхме да завършим училище тук, в Академията на падналите, но един уикенд в месеца щяхме да излизаме във военната зона и да помагаме за прогонването на демоните, които опустошаваха хората там. И разбира се, в случай на спешност, също щяхме да бъдем извикани.
Тъкмо се настанявах добре за през лятото. Трябваха няколко седмици, за да утихнат погледите към дяволския знак на гърдите ми. Тифани вече ме наричаше Принцесата на мрака, както и Арчи. Предстоеше ни отмъщение – Шиа беше приготвила зловеща отвара, която се надявах да накара червата и да изпаднат.
– Стани! – Изръмжа Линкълн и аз се свлякох на земята, като оставих горящите си ръце да си починат за момент.
Ботушите на Линкълн спряха на два сантиметра от лицето ми.
– Бриел Атуотър, освобождавам те до края на деня. – Гласът му беше изпълнен със загриженост.
Какво за…?
Скочих и се приготвих да се защитя относно каквото и да е било, когато погледнах точно отвъд него и видях майка ми. Тя стоеше там заедно с малкия ми брат Майки, който беше прегърбен. Изглеждаше, че лицето му кърви.
О, по дяволите.
– Преференциално отношение – промърмори Тифани до мен, което накара Линкълн да я стрелне с остър поглед.
– Дай ми две обиколки за това, че говориш не на място, Уудс – изръмжа той.
Тя се размърда и тръгна.
Погледнах към моя човек с благодарно изражение.
– Благодаря ви, сър! – Извиках, след което започнах да тичам, за да посрещна семейството си.
Умът ми преминаваше през хиляди мисли. Дали шефът Грим на Шиа, когото почти бях убила и който сега беше шеф на майка ми – беше нападнал Майки? Дали току-що бе нападнат от демонични бандити?
Докато се приближавах, видях зад тях две чанти.
– Какво стана? – Спрях и се вгледах в обстановката.
Майка ми изглеждаше добре. Уморена, но нормална. Брат ми обаче изглеждаше така, сякаш е бил жестоко пребит. Дясното му око беше подуто, носът – счупен, устната – разцепена и вероятно стискаше счупени ребра.
Майка ми дъвчеше устните си.
– Той не може да се върне в Града на Демоните. Някакви хлапета от Академията на замърсените са го набили.
Тези задници! Щях да ги убия.
– Майки – издишах аз и посегнах да докосна рамото му, но той се отдръпна.
– Казаха, че ако се върна, ще ме убият – измърмори той.
Очите ми се разшириха. Какво, по дяволите? По някакъв начин са се насочили към него, защото е мой брат?
Майка ми шокирано се взираше в гърдите ми и в следата, която лежеше там. Бях говорила с нея по телефона няколко пъти след Ръкавицата, разказах ѝ какво се е случило и ѝ обясних за следата, но когато я видях сега да гледа гърдите ми със сълзи в очите, стомахът ми се сви.
– Добре, ще се справим – казах на Майки. Демоните явно преследваха семейството ми.
Майки се залюля леко на краката си. Имаше нужда от медицинска помощ.
– Хайде, да го заведем в клиниката – казах на майка ми.
Майки вече беше на осемнайсет години, което означаваше, че ще присъства на церемонията по пробуждането през август. Като свободна душа той щеше да бъде приет в Академията на падналите. Може би щях да успея да го вкарам малко по-рано от планираното.
Докато майка ми помагаше на Майки да куцука към лечебницата, аз тръгнах след тях с чантите му. След като представих госпожа Грийли пред тях, се разхождах, докато тя го сканираше за наранявания. Все още не бях усвоила енергийното сканиране, което можеше да покаже на лечителя дали някой има вътрешни рани, като например кървене или тумори, тъй като това беше нещо, което се изучаваше в трети курс. Но нямах търпение да се науча.
Госпожа Грийли изсумтя.
– Три счупени ребра, но няма вътрешен кръвоизлив. Ще ми трябва Ноа, за да излекувам носа и ребрата, но мога да започна с останалото.
През мен премина облекчение, примесено с гняв. Как смееха тези гадове да се нахвърлят върху малкия ми брат. Дали защото искаха да стигнат до мен? Това ли беше мотивът им?
– Ще потърся Ноа – казах ѝ и се измъкнах от стаята, като извадих мобилния си телефон от джоба.
Без съмнение той беше на терена и крещеше неприлични неща на групата си в лагера, така че не очаквах да вдигне, но той вдигна.
– Ей, Линкълн ми каза. На път съм – беше всичко, което каза, преди да затори.
Какво, по дяволите…? По дяволите, гаджето ми беше добро. Донякъде. Когато не ме измъчваше.
Едва бях излязла от коридора, когато двойната врата се отвори и Ноа влезе в цялото си съвършенство.
– Какво стана? – Попита той.
Потърках възпалените си ръце, които все още горяха от лицевите упори.
– Някакви деца от „Замърсената академия“ са го нападнали.
Ноа изръмжа.
– Малки гадове. Не се притеснявай, ще го оправя – каза ми той, а после ми намигна. Този човек раздаваше намигвания, сякаш бяха петици.
Кимнах.
– Благодаря ти.
Той се затича по коридора, а аз просто останах там, оставяйки мислите си да се развихрят. Майка ми трябваше да се върне, но Майки трябваше да остане. До церемонията по пробуждането оставаха още пет седмици от лятото. Какво щях да правя с него през тези пет седмици?
Изкарвах по 2700 долара на месец с новата си работа в Падналата армия, но това не беше достатъчно за едностаен апартамент в Ангелския Град. Особено след като се приспаднат 50 процента данъци, плюс студентската ми здравна застраховка, която беше задължителна сега, когато бях в армията. Нуждаех се от част от тези пари и за собствените си неща – очакваше се да имам всички тези униформи и ботуши от военен клас, а тези неща не бяха евтини. Магазинът за запаси даваше студентски оферти, но…
– Бри? – Тихият глас на майка ми прекъсна моето прекалено обмисляне на ситуацията.
Завъртях се и като видях отворените ѝ обятия, паднах в тях. Усещах я, миришех я, това ме разчувства. Тъгувах по дома. Не я виждах достатъчно и това, че сега беше тук, при мен, беше добре дошло облекчение, дори при тези обстоятелства.
Когато се отдръпнах, тя ми се усмихна през уморените си очи.
– Трябва да се връщам. Това беше обедната ми почивка – каза тя и очите ѝ отново се насочиха към татуировката на гърдите ми. Въпреки това не каза нито дума. Когато ѝ казах по телефона, тя се разплака, но майка ми беше от хората, които не се занимават с лоши неща. Тя просто го преодоляваше и продължаваше напред. Полезен инструмент за оцеляване.
– Как върви работата? – Попитах я. След като Линкълн уби шефа ѝ, за да развали договора ми за робство, тя си беше намерила нов шеф – г-н Грим, старият шеф на Шиа, който притежаваше всички стриптийз клубове.
– Всичко е наред. Не печеля толкова пари, колкото когато Бърдок го управляваше. Грим не харесва това. – Тя сви рамене.
Завладя ме паника.
– Наранява ли те той… Грим?
Тя поклати глава.
– Не. Оставя ме на мира, но ми удържа заплатата за глупости. Всичко е заради парите.
Този мухльо!
Изведнъж се почувствах егоист. Всеки път, когато говорехме, говорехме за мен. Майка ми имаше ли нужда от пари?
– Ами, хей, сега съм платен войник от Падналата армия, така че мога да ти помагам със сметките – казах ѝ аз.
Занемарената ѝ руса коса падаше по раменете ѝ, докато тя клатеше глава.
– Не, миличка. Ще се справя. Преди около четири месеца отдадох стаята на теб и Шиа под наем на госпожа Конър. Ти просто се грижи за Майки, става ли?
Майки. По дяволите. Какво ще правя с него?
Кимнах.
– Разбира се, мамо. Ще го направя.
Тя отново се усмихна, този път по-слабо.
– Обичам те, пчеличке. – Детският прякор ме хвана неподготвена. Тя не ме беше наричала пчеличка или щурец от десетгодишна възраст.
– Аз също те обичам, мамо. – Придърпах я за още една прегръдка, но твърде скоро тя се отдръпна.
– Липсваш на Бърни и Максимус – добави тя и си тръгна. Точно така. Остави ме сама с малкия ми брат, за когото трябваше да се грижа, и с болка в сърцето за нея, за Бърни, за всички тях. За първи път наистина осъзнах колко лош е Градът на Демоните, колко лошо е да си обвързан роб.
Оправих косата си и излязох от лечебното отделение в търсене на единствения човек, за когото знаех, че може и ще помогне на Майки.
Леко почуках на голямата двойна врата, като се молех да е в кабинета си.
– Влез! – Извика веселия глас на Рафаел.
Благодаря на Бога.
Облекчението, смесено с нерви, ме заля, когато влязох в кабинета му. Той седеше на бюрото си и разглеждаше нещо, което изглеждаше като карти и документи. Изглеждаше изненадан да ме види.
– Бриел? Всичко наред ли е? – Попита той, стана от бюрото и го заобиколи. Огромните му бели крила винаги бяха поразителни и аз се взирах в тях, заслепена от гледката. – Някой пострадал ли е? – Загрижеността му се задълбочи.
По дяволите, забравих за четенето на мисли.
– Да, брат ми. Който е свободна душа! – Добавих бързо. – Бил е пребит от някакви деца от Заразената академия и сега… не може да се върне в Града на демоните.
Оставих това да се задържи за минута. Веждите на Рафаел се сключиха със загриженост.
– Но до Пробуждането остават само пет седмици и тъй като е свободна душа, той така или иначе ще дойде във Падналата академия. – Освен ако не е Гристъл. О, Боже, моля те, не го превръщай в Гристъл.
– Така че… – Не можех да го направя. Не можех да попитам.
Рафаел се ухили.
– Искаш ли междувременно да остане тук?
Облекчението отново ме заля.
– Да. Моля. Ако е добре?
Архангелът потърка брадичката си, а след това прегледа някои от документите на бюрото си.
– Все още преместваме учениците, които не са успели да преминат Ръкавицата, от училище. Позволихме им да останат през лятото в общежитието, но работим, за да им осигурим работа и по-постоянно жилище, така че в момента нямам нищо свободно.
Сърцето ми се сви. Предполагам, че можех да остана при Линкълн и той да има моето легло, но се съмнявах, че ще допуснат момче в женското общежитие.
– Освен. – Рафаел вдигна ръка. – Ще има ли нищо против да работи в двора? Да коси полето, да подрязва живия плет? Моят градинар току-що се дипломира миналата година и вилата и работата му са свободни. Брат ти би могъл да работи през лятото, за да ми даде време да намеря заместник.
Петдесеткилограмова тежест се свали от раменете ми.
– Да! Благодаря ви, сър! Той ще направи всичко, от което имате нужда. Той е супер работлив.
Не е точно истина, но той можеше да се научи и да стане такъв. Може би.
Рафаел се зарадва.
– Чудесно. – Отиде до един шкаф и извади комплект ключове. – Това са ключовете за вилата. Тя е зад спортната зала.
Значи това е тя. Бях я виждала и преди и се чудех какво е. Приличаше на малка каменна къщичка, която е била оставена, когато са строили това огромно училище.
– Много ви благодаря, господине.
Разходката ми обратно към лечебницата беше малко по-лека. Бях измислила временно решение за Майки. Сега ми трябваше само да не бъде Гристъл.
Когато се върнах в стаята му, той беше отпаднал, заспал. Ноа правеше лудата си оранжева светеща ръка, лекуваща магия.
– Добре ли е? – Попитах, докато слагах двете му чанти на раменете си.
Ноа кимна.
– Дадох му успокоително. Заздравяването на костите е болезнено.
Ужас.
– Благодаря много. Веднага ще се върна, ще подготвя новото му жилищно пространство – казах на лечителя.
Не бях сигурна кое е по-трудно – упражненията на Линкълн или пренасянето на две огромни, тежки чанти през кампуса до малката каменна къщичка.
Докато стигна дотам, ръцете ми бяха толкова уморени, че трепереха. Влязох бързо, след което хвърлих чантите на пода. Единият от циповете се отвори в момента, в който се приземи, и аз изтръпнах, когато всички вещи на брат ми се изсипаха навън.
Каква бъркотия.
Навеждайки се да го вдигна, погледът ми попадна на яркооранжева листовка, която се беше изтърколила от чантата му. Най-напред погледът ми бе привлечен от удебеления шрифт с надпис „1 000 000 долара“, а след това от думите „Бойна вечер“.
Какво за…?
Вдигнах я и прегледах листовката.
БОЙНА НОЩ
Победителят получава 1 000 000 долара
(без обвързване)
Отбори от по двама бойци ще се изправят един срещу друг.
Който остане жив, печели.
Излъчва се по телевизията. Само на възраст 18-21 години.
100 долара такса за участие на отбор.
Победителите получават покана да се присъединят към Замърсената армия.
Последната реплика накара стаята да се размърда. Замърсената армия? Какво, по дяволите, беше това? Искам да кажа, че звучеше много като „Падналата армия“, но… дали сега демоните използваха деца, за да се бият за тях отвъд стената? Беше отвратително.
Главата ми се въртеше, затова седнах за секунда. Като се облегнах на леглото, обърнах листовката и разхвърляният почерк на брат ми накара сърцето ми да забие нож в гърдите ми.
Спечели парите. Купи демоничния договор на мама. Освободи душата ѝ.
Седнах по-изправена. Възможно ли е брат ми да е забелязал нещо? Дали г-н Грим щеше да вземе един милион долара, за да освободи майка ми от договора ѝ? Тя току-що беше казала, че той се интересува само от парите…
Тогава се изправих, а в сърцето ми се появи неистово желание. Щях да спечеля Нощта на боевете и да освободя майка си. Но за това щеше да е нужна помощ.
Погледнах вестника и забелязах, че битката е насрочена за февруари, месеци след днешния ден. Имах време да планирам.
Дръж се, мамо. Идвам за теб.
Назад към част 1 Напред към част 3
