ЛЕИА СТОУН – Първа година ЧАСТ 9

Глава 8

Тази сутрин, когато стигнах до училище, Линкълн го нямаше, а Ноа, Блейк и Дарън се държаха наистина странно на тренировките ми. Ноа беше довел Сера и те бяха направили с мен основни упражнения как да я държа, напади и други неща, които вече знаех от израстването си в Града на демоните с куп адски рожби.
Когато попитах къде е Линкълн, те просто казаха, че има важна среща. Сега бях в час по оръжия с господин Клеймор и той караше мен и Люк да тренираме един с друг. Магът се приближи зад мен и аз затегнах хватката си върху Сера.
– Тя ти говори, нали? – Попита той, като оглеждаше златната и кристална дръжка. Аз просто кимнах, докато очите на Люк изхвръкнаха от главата му. – Тя ще бъде мъдър учител, ако успееш да се научиш да се отваряш за нея.
Точно така. Да се отворя за един нож. Да я поканя ли на среща?
Никога не съм обичала човешкия сарказъм„. – Сера обяви съвсем саркастично.
– И как да го направя? – Попитах господин Клеймор, като пренебрегнах коментара ѝ.
Професорът пристъпи пред мен и постави двете си ръце на раменете ми, като ме погледна с мъдри, мътнобели очи.
– Острието на серафима не е обикновено оръжие на безкрайността. То е оръжие на душата. Отвори се за нея. Покажи и страховете, надеждите и мечтите си и тя ще се бори за тях. Тя съдържа изключително рядка магия.
При думите му нервите в корема ми се размърдаха.
Чуваш ли това, Сера? Страхувам се, че ще бъда архдемон, и искам да спечеля от лотарията. Можеш ли да направиш това?“ – Попитах я.
Преди тя да успее да отговори, гласът на професора се извиси.
– Добре де, сега искам всички да упражнявате упражнения за защита. Ще се разделим на групи от по трима души. Един човек е защитникът, един е жертвата и един е нападателят. Тези тренировки ще ви подготвят за последния изпит за годината, когато ще влезете в „Ръкавицата“ в опит да се дипломирате.
Ръкавицата. Звучеше страшно. Добре, че нямаше да съм там, за да премина през нея.
Все още нямах сърце да кажа на Люк. Той бързо се превръщаше в добър приятел и не исках това да приключи, когато чуе, че времето ми е ограничено.
Задната врата се отвори и Ноа влезе, за голямо удоволствие на всички жени в класа. Тифани направо се развълнува.
– Искам това да е истинско – заяви професорът. – Това е единственият начин да активирате оръжията си. Не се опитвайте да нараните никого сериозно, но ако се случи малка порезна рана или нещо друго, имаме лечител под ръка. – Той направи жест към Ноа, който му намигна. Разбира се.
Господин Клеймор бързо ни групира и когато видях кой е третото ни колело, се опитах да сдържа стона си.
Бичани.
– Здравей, Арчи – прошепна ми тя. – Архдемон, Арчи. Разбираш ли? – Тя се усмихна.
Трябва да я зарежем“ – каза Сера, което ме накара да се усмихна и накара Тифани да ме погледне объркано.
Не можеш просто да ходиш и да режеш ученици“ – просветна говорещото ми острие.
Ще направя така, че да изглежда като инцидент.“
Всъщност в този момент се засмях на глас. Люк повдигна вежда, а аз твърде късно се опитах да превърна смеха си в кашлица. Вероятно съм изглеждала като луд.
– Добре, за първата ни група нека Бриел да бъде защитникът. Искам да видя какво може да направи това серафимско острие. – Каза ни той. – Тифани, ти ще бъдеш нападателят, а Люк ще бъде жертвата.
И точно по този начин най-лошият ми сценарий за това как би могъл да се развие този урок оживя. Не само че бях избрана първа за тази малка шарада, но и бях изправена срещу хулигана на класа. Липсваше ми Шиа. Тя щеше да има някакъв нецензурен, остроумен отговор за всеки път, когато Тифани си отваряше устата.
Професорът бръкна в палтото си и извади бурканче със сол. Обиколи стаята и изсипа един голям кръг.
– Ако нападателят успее да изкара жертвата от кръга, той печели – обяви той, след което нежно побутна мен и Люк вътре в него.
Издърпах Сера и заех защитна позиция пред Люк. За да влоша още повече шансовете ѝ да успее да достигне Люк, извадих крилата си. Само тази сутрин, с нежните напътствия и помощта на Блейк, бях овладял изваждането и връщането им обратно.
Приеми това, Линкълн.
Челюстта на Тифани се отвори, когато черните ми крила образуваха бариера пред Люк.
– Може ли да го направи? – Попита тя професора.
Той сви рамене.
– Не виждам защо не.
С ръмжене тя разгъна острието си.
– Моля те, защити ме. Наистина се страхувам от нея – призна Люк шумно зад мен, което накара целия клас да избухне в смях.
Аз просто държах очите си приковани в лицето ѝ, а ръцете ѝ бяха в периферното ми зрение. Момчетата ми бяха казали сутринта, че разполагам с тонове магия, но ще навлизаме в силите ми една по една. Така че засега крилата и кинжалът бяха моята магия.
– Лукс – издиша Тифани и оръжието ѝ оживя, излъчвайки ярка бяла светлина.
Господин Клеймор ни заобиколи.
– А, виждам, че някой е тренирал вкъщи с родителите си.
Бузите на Тифани почервеняха, но когато тя се хвърли към мен, аз бях готова. Примижавайки, за да не бъда заслепена от светлината, отбих удара ѝ и ударих гигантския ѝ меч с кинжала си. Когато двете оръжия се сблъскаха, нейната светлина угасна, а моята изпрати снопове сини лазери в лицето ѝ. Тя се отдръпна, изпищя, ръката ѝ се вдигна, за да покрие очите ѝ, а аз се усмихнах.
Вземи това, ти, хулиганке“ – злорадстваше Сера.
Тифани ми хвърли смъртоносен поглед и се зареди с боен вик. По дяволите. С тази скорост тя щеше да ми отреже главата.
Приклекнах, поставяйки кинжала си между нас, но вместо да използва оръжието си, както очаквах, тя ме ритна в брадичката. Силно.
Паднах на едно коляно, превивайки се, а тя се завъртя настрани, като хвана гащиризона на Люк за яката. Ако тя успееше да излезе от кръга, аз губех.
Аз не съм губещ.
Избухнах от позицията си и инстинктивно я хванах за ръката. Знаех, че всъщност не мога да я прережа, не и да искам, но Сера ми изпрати мислена картина как притискам плоската част на острието си към ръката ѝ. Направих точно това и то пламна в червено.
С писък Тифани пусна Люк и се спъна назад, изтръгвайки се от хватката ми.
– Добре, това е достатъчно. Добре сте се справили и двете. Силно начало на обучението от оръжията ви – извика учителят.
Отстрани на ръката на Тифани имаше гневна червена рана и тя ме гледаше, представяйки си как премахва главата ми с големия си задник, без съмнение.
– Позволи ми да ти помогна – изръмжа Ноа, превръщайки Тифани от разгорещена убийца в миловидна флиртаджийка за наносекунда.
Професорът подреди следващата група, а Люк се вмъкна до мен.
– Ти си моята вюбима жена в сряда. Никога и за хиляда години няма да забравя звука от нейния писък. Беше като хиляда умиращи котки.
Засмях се.
– Благодаря. – Но честно казано, цялата заслуга беше на Сера.
Благодаря за това. Ти си нещо като гаднярка“ – казах ѝ аз. Да имаш кинжал, който да ти изпраща мисловна картина, беше готино. И също така леко ужасяващо.
Аз съм продължение на теб, дете. Това също те прави гаднярка“ – отвърна тя.
Не бях сигурна как да отговоря на това, затова просто мълчах и гледах следващата битка.
За един малък миг се почувствах горда със себе си и си представих какво може да е да се присъединиш към армията на падналите и да защитаваш невинните. Но това никога нямаше да се случи и при тази мисъл всичките ми надежди се сринаха.
Взирах се в обяда си, като ме заболяваше стомаха от мисълта, че ще се върна в Града на демоните. Линкълн ми беше казал да опаковам личните си вещи и за какво? Той дори не беше там! Донякъде се надявах, че е накарал Рафаел да говори с Бърдок и да се разберат за нещо, като например, че може би Рафаел ще купи моя договор вместо него и ще надвие демона Абрус или нещо подобно. Беше глупава, безнадеждна мисъл, а сега се взирах в апетитен сандвич с пуйка, за който вече нямах апетит.
– Здравей, Бриел, нали?
Дребна червенокоска се вмъкна до мен. Бях я виждала в няколко от класовете си – нощна кръвопийка. Носеше наметало върху косата си, от която изпъкваше само едно червено парче. Ръцете ѝ също бяха с ръкавици, въпреки че прозорците в кафенето бяха „покрити против ултравиолетови лъчи до краен предел“ – формулировката на Люк – за да може тя и другите нощни кръвопийци да се присъединят към нас.
– Хей, да – отвърнах неловко. Създаването на нови приятели беше най-малко любимото ми нещо.
Тя се усмихна, показвайки зъбите си.
– Аз съм Клои. Всички си мислим, че това, което направи с Тифани в часовете по оръжия, беше яко. – Тя кимна към приятелите си, които стояха зад нея. Те кимнаха в отговор с окуражителни усмивки.
– О… благодаря. – Всъщност не бях аз, а само оръжието ми, но ако това ме правеше по-приятелски настроена, щях да приема комплимента.
– Както и да е. – Тя плъзна лилава листовка по масата. – Баща ми е собственик на „Третото око на Луната“. Това е един подземен нощен клуб. Той ми го дава под наем за деветнайсетия ми рожден ден и искам да дойдеш. Ако искаш, доведи някой от приятелите си. – Тя се усмихна на Люк и Анджела.
Уау. Никога досега не бях получавала покана за голямо клубно парти. Сърцето ми се сви, докато сканирах листовката. Беше този петък вечер. В десет.
Почесах се нервно по врата.
– Аз… не живея тук. – Посочих челото си, за да го докарам до дома.
Тя сви рамене.
– И какво? Можеш да минеш покрай граничната охрана, като покажеш ученическата си книжка. Да речем, че имаш вечерен час или нещо подобно.
Можех да скрия Шиа на задната седалка. Толкова ми се искаше да отида.
– Добре, ще се опитам да направя всичко възможно – казах ѝ с усмивка.
Тя кимна.
– Готино. Ще се видим по-късно. – После си тръгна, като взе със себе си приятелите си от Нощна кръв.
Люк я наблюдаваше как си тръгва и ме погледна впечатлено.
– Клои Бризбейн е като кралска особа от Нощна кръв. Цялото ѝ семейство са нощни кръвопийци. Говори се, че в нощта на Падението в хола им се вмъкнали два демона, така че всички са получили една и съща магия. Баща ѝ е нещо като лидер на мафията на всички тях или нещо подобно.
Звучеше като голям слух.
– Но тя е готина, нали? – Не исках да влизам в грешната тълпа. Хулиганите и задниците можеха да си останат сами.
Той кимна.
– Напълно. По-големият ѝ брат е старши офицер в Падналата армия. Толкова е секси, че дори не мога да дишам около него. Той е в бригадата на Линкълн.
Линкълн.
Почти бях забравила за него и за ключа от каравана му, който изгаряше дупката в джоба ми. Трябваше да занеса оръжието си там и след това да се върна на работа.
– Готино. Трябва да тръгвам. Ще се видим утре? – Казах на Люк, като се изправих. Нямаше да му кажа, че съм на заем, до последния ден.
Той кимна и след това погледна листовката.
– Да, ще се видим утре. Хей, какво правиш в петък вечер? – Той ме погледна с големи кучешки очи.
Засмях се, извадих телефона си и снимах листовката, за да имам адреса.
– Ти и Анджела непременно ще дойдете с мен. Аз ще доведа най-добрата си приятелка Шиа, за да можеш да се запознаеш с нея. Тя е магьосник.
Те просветнаха и ми кимнаха ентусиазирано.
Изтичвайки от кафенето, извадих ключовете за колата си. Някак си умирах от нетърпение да видя как изглежда къщата на Линкълн. Сигурно миришеше на изпотено момче и беше пълна бъркотия. Беше казал да не шпионирам, но аз определено щях да се изкуша.
Тъкмо минавах покрай двойните врати на офиса на Рафаел, когато те се отвориха и аз се блъснах в нечий гръден кош.
– Омф! – Дъхът ми секна, когато силни ръце се увиха нежно около бицепсите ми, за да ме стабилизират. Погледнах нагоре, за да видя тъмната коса на Линкълн, разрошена над челото му, а буреносни сини очи ме оценяваха с голямо внимание.
Докато вратата се затваряше, надникнах вътре. И четиримата архангели стояха там и ме гледаха с неразчетени празни погледи.
– Линкълн, аз…. – Не знаех какво да кажа. Все още бях притисната до твърдото му като скала тяло, което беше тийнейджърски разсейващо.
Той погледна надолу към мен.
– Отиди да прибереш острието на серафа в къщата ми, а аз ще те посрещна до колата ти, добре?
Намръщих се.
– Какво става? – Преди това той беше казал, че и четиримата архангели се събират само при специални случаи, така че защо се върнаха всички?
– Ще ти кажа по време на пътуването до работата ти – каза той и устата ми се отвори.
– Ти ще дойдеш на работа с мен? – Може би Рафаел щеше да купи договора ми.
Той просто кимна.
Защо изглежда нервен? И защо ме гледа толкова… различно?
– Но…
– Моля те, поне веднъж в живота си, направи каквото ти казвам. Това е важно.
– Добре. – Намръщих се.
Вървях към караваната му, погледнах зад себе си, но той не се виждаше никъде. Когато стигнах до сребристия Airstream, погледнах мотоциклета до него. С известна доза нервност поставих ключа в ключалката и отворих вратата. Полъх от свежо бельо и нещо пикантно и мъжко ме удари. Две малки стъпала водеха към отворена кухня и зона за хранене, всичко беше чисто и модерно, с червено-черна тематика. Очите ми се насочиха към масата за хранене, върху нея лежеше акустична китара и малка купа с пера.
Той свири на китара. Той кара мотоциклет.
Никога не бих предположила това… макар че предполагам, че не съм знаела какво да очаквам от него. Може би награда за „Задник на годината“ на масата му за хранене. Там също миришеше добре, по дяволите. Отново не това, което очаквах.
Наведох се, за да надникна през прозореца, и се уверих, че не ме гледа, след което се върнах към отворената спалня в самия край на караваната. Там имаше голямо легло с разхвърляно тъмносиньо одеяло, а върху него – книга с класическа поезия. Усмихнах се, знаейки, че някой ден ще използвам това срещу него.
Бързи крачки ме върнаха до масата в трапезарията и започнах да разкопчавам обвивката на крака си.
Вземи ме със себе си. Имам лошо предчувствие за това“ – каза Сера, като ме изплаши.
Лошо предчувствие за какво? Не ми е позволено да те водя в Града на демоните“ – казах и аз.
Защо той идва с теб?“ – Попита тя.
Повдигнах рамене и я сложих на масата.
Може би за да си купи договор с демона.“
Това може да стане по телефона и с банков превод. Вземи. Ме. С. Теб.“
Намръщих се. Защо точно Линкълн отиваше с мен на работа? Все пак беше казал, че го боли дори да е в Града на демоните.
Трябва да ми се довериш. Имам предчувствие. Вземи ме с теб“ – добави Сера с окончателен глас.
От мен се изтръгна ръмжене. Ако ме хванеха или я откраднат, Линкълн щеше да ми отнесе задника. Въздъхнах, сложих празната ножница на масата, после вкарах Сера в ботуша си. Никога нямаше да си простя, ако се случеше нещо и не се бях вслушала в съвета ѝ.
Излязох от караваната, заключих я зад гърба си и се запътих към колата си.
Линкълн стоеше до страната на пътника с голяма платнена чанта.
– Можеш ли да караш? – Попита той.
Подиграх се.
– Сякаш ще ти позволя да караш чисто новата ми кола.
Устните му се изкривиха в моментна усмивка, която обаче бързо избледня и лицето му придоби сериозен тон. Отключих вратата, вмъкнах се и той седна до мен.
– Сега можеш ли да ми кажеш какво се случва? – Попитах, тръгвайки от кампуса към магистралата.
Линкълн свали ризата си с едно бързо движение и очите ми се разшириха.
– Добре… Искам да кажа, че се запознахме едва преди няколко дни, но не бих имала нищо против малко шоу – пошегувах се аз.
Той извади тънко горнище от верижна броня и започна да го намята върху главата си.
Веждите ми се смръщиха.
– Какво…? Защо си обличаш верижна броня? Линкълн, говори с мен! Започвам да се страхувам. – Червата ми се свиха от страх. Мразех неизвестността.
Той въздъхна и извади метален нагръдник, като го пристегна върху верижната броня. Облече си пълни чудовищни бойни доспехи. Какво, по дяволите!
– Във всеки договор с демоничен роб има възможност за колебания. Аз ще намеря твоя – заяви той.
Наполовина го слушах, а наполовина се чудех дали няма да си свали панталоните по-нататък. Но после думите му се регистрираха и ме стреснаха.
– За това ти трябват пълни бойни доспехи? – Той остана безмълвен. – Линкълн – настоях аз, докато наближавахме контролния пункт.
Той сложи тениска с дълъг ръкав върху бронята, така че да не се вижда.
– Ще се бия с шефа ти. Победителят ще те получи. – Той го разкри, сякаш не беше голяма работа.
Очите ми изскочиха от главата ми.
– Ти? Ти ще се биеш с майстор Бърдок?
Той се втренчи в мен.
– Случва се да знам едно-две неща за борбата.
Не исках да го кажа така.
Граничният демон ни спря и аз светнах картата си, показваща работното ми време и отпуснатия достъп за пътуване.
– А той? – Попита демонът.
Линкълн извади някаква ламинирана карта.
– Работа на Падналата академия.
Демонът смръщи вежди върху картата, като я задържа на светлината. Върху нея се отрази холографско изображение и той я върна обратно.
– Не ви е позволено да останете през нощта.
Линкълн кимна.
– Разбира се, че не.
Демонът удари два пъти, силно, страничната част на колата и аз преминах през нея.
– Значи ти се биеш с Бърдок и той просто, какво, ме пуска? – Попитах го недоверчиво.
Линкълн изсумтя, сякаш го болеше.
– Слушай, мога да прекарам следващите десет минути в това да ти обяснявам цялото това нещо, докато ставам все по-слаб, или можеш да използваш това време, за да ми разкажеш всичко за шефа си. Какъв демон е, какви са слабостите му, такива неща.
О, по дяволите. Това беше истинско. Наистина се случваше.
– Това битка до смърт ли е? – Попитах го шокирано.
Линкълн ме погледна отстрани.
– Да. Сега, ако не искаш да е моя, започни да говориш.
О, Боже мой.
– Бърдок е демон на Бримстоун. Той може да изхвърля черен дим и огън от устата и рогата си.
Той кимна.
– Добре. Какво още?
– Чувал съм, че той може да създава директни портали към Луцифер и че е невъзможно да бъде убит, освен ако не му отрежеш рогата. Те носят някаква регенеративна сила или нещо подобно. Но това са само слухове.
– Струва си да се опита.
Бяхме на една пресечка от клиниката. Исках да пообиколя за няколко минути, за да преработя всичко.
– Не може ли Михаил или някой от архангелите да се бие? Искам да кажа… защо ти? – Не исках да си помисли, че нямам доверие в него, но… нямах. Беше ме страх за него. Да, той беше Небесен, но беше на двадесет и две години и се изправяше срещу демон на стотици години.
– Архангелите не могат да се намесват в някои човешки дела. Това е един от тях. Ти си подписала този договор със собствената си воля.
По дяволите.
– И имам благословията на всички архангели, за да направя това. Те ме избраха и за мен това е чест – каза ми той предизвикателно.
Е, добре тогава.
Спрях на паркинга на клиниката за реанимация, паркирах колата, поех си дълбоко дъх, изправена пред него.
– Защо правиш това? Искам да кажа, защо се бориш за мен? – Той можеше да бъде убит. Това е глупаво. – Просто ме остави да бъда продадена на демона Абрус и продължи да си живееш живота – казах му намръщено.
Той се обърна с лице към мен, а пронизващите му сини очи на практика светеха.
– Защото ти си специална.
Цялото ми тяло се разтопи, топлина се разпространи в корема ми.
Очите му се разшириха малко.
– Имам предвид за войната и за падналите ангели. Ти си специална за тях, а аз работя за тях, така че това те прави специална и за мен. – Той прочисти гърлото си и погледна нанякъде, но не и към мен.
– Точно така – казах аз, докато огънят, който той беше запалил в мен, напълно угасна.
Той сви рамене.
– И може би днес прочетох досието ти и открих, че може би не си толкова лоша, колкото те мислех. Наистина е възхитително това, което ти и майка ти направихте, за да се опитате да спасите баща ти.
И точно така сълзите заплашиха да паднат, а гърлото ми пулсираше, докато се опитвах да преглътна емоциите си.
– Има ли досие за мен? Къде е то и как да го унищожа?
Той се усмихна, но след това усмивката му избледня.
– Има нещо, което искам да ти кажа.
Всичко ми се стори толкова сериозно, че се уплаших от това, което щеше да каже.
– Добре….
Той преглътна трудно.
– Причината, поради която те намразих, когато те видях за първи път, е, че родителите ми и малката ми сестра бяха убити при нападение и ти ми напомняше за това.
Сякаш целият въздух беше изсмукан от колата и попадна в черна дупка. Това беше травмата, която беше преживял. Цялото ми тяло замръзна. Защото щях да му напомням за смъртта на родителите му?
– Бяхме отишли в едно кафене близо до границата, за да отпразнуваме завършването ми на академията. Бях закъснял и се забавлявах с Ноа и момчетата – продължи той, загледан в ръцете си.
Положих ръка на ръката му, а той не се отдръпна. Дъхът ми започна да излиза накъсано, докато се борех да запазя спокойствие. Не можех да си представя, че е загубил цялото си семейство.
– Бях на две пресечки оттам, когато бомбата избухна. Майка ми, баща ми и малката ми сестра изчезнаха точно така. – Гласът му се пречупи и аз не успях да сдържа сълзите, преди да се стичат по лицето ми.
– Линкълн… толкова съжалявам. – Опитах се да се сдържа, хапейки вътрешната страна на бузата си.
Пронизващите му сини очи се впиха в мен.
– Когато възпроизведохме записа, очаквах да е демон… но не беше. Беше демоничен роб, който влезе в кафенето и съсипа живота ми. – Гневът в гласа му можеше да пререже стъкло.
О, по дяволите. Възможно ли е това? Не знаех много за това как работи белегът на роба, но бях чувала, че демоните могат да контролират действията ни с него, ако искат. Това обясняваше всичко, защо беше толкова зъл към мен.
– Никога не бих го направила. Предпочитам да умра – казах му страстно.
Той поклати глава.
– Нямаше да имаш избор. Това е моята гледна точка. Аз съм тук, за да ти дам възможност за избор. – С това той отвори вратата и се обърна към мен. – Хайде. С всяка секунда в този град ставам все по-слаб и по-слаб.
Аз само кимнах. Напълно ми се искаше да повърна.
Когато тръгнах да отварям вратата и ръката на Линкълн се протегна, за да ме спре.
– Ако… нещо се случи с мен, увери се, че тялото ми ще се върне в академията. Не искам да бъда съживен.
О. Боже. Мой. Сериозността на задачата, с която се сблъсках, се стовари върху мен. Можех само да кимна още веднъж.
Този великолепен мъж, който очевидно свиреше на китара и все пак определено беше Задник на годината, щеше да се бори с демона Бримстоун заради мен. Ако не го питаха падналите, можех дори да кажа, че е романтично. А сега, след като беше споделил с мен историята на родителите си, го виждах в съвсем нова светлина. Аз също щях да бъда задник, ако един демон роб взриви семейството ми.
Моля те, не умирай. Хубаво е да те гледам.
И това беше последната мисъл, която си помислих, преди адът да се разрази.
Каламбур.

Назад към част 8                                                                 Напред към част 10

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!