Глава 10
В секундата, в която с Катя излязохме от входната врата на апартамента, видях, че градът не е това, което очаквах. Той ми тежеше, както градът на демоните у дома, но в по-малка степен – само лека и поносима болка.
Всичко беше покрито с червено сияние. Уличните лампи бяха червени неонови знаци; всичко светеше в болнав цвят. Беше странно. Освен това тук цареше и страх. Хората тичаха тихо, с наведени глави, накъдето и да отиваха, сякаш се страхуваха да не ги хванат, че правят нещо лошо. Погледът ми се спря на двойка демони от Монкшоу, които патрулираха по улиците с автомати.
– Господи – издиша Катя.
– Трей Фокс? – Обади се тих глас зад гърба ми, което ме накара да подскоча малко, което предизвика кикот от страна на моята „приятелка“.
Завъртях се и като видях малкото момче, омекнах.
– Да?
Той тръгна да бяга, а аз споделих объркан поглед с Катя.
Капан? Или нещо друго.
Тя тръгна след него, а аз реших да я последвам, дори само за да я убия. Минахме покрай едно тяло, което висеше на улична лампа, и двамата се поколебахме, забавяйки крачките си. Миризмата на смърт стигна до носа ми и аз погледнах нагоре, за да видя, че това е жена с руса коса… като Бриел. На ризата и бяха изписани две думи с червена боя: Ангелска Любовница.
Катя издаде хленчещ звук в гърлото си и аз я хванах за ръката, като я отклоних от ужасяващата гледка. Това място не беше като Града на демоните. Беше много, много по-лошо. Това току-що стана ясно. Стигнахме до ъгъла, където момчето бе завило рязко надясно, и го последвахме. Катя беше до мен, вече с присвити очи, а ръката и все още беше в моята. Сигурен съм, че беше як войник, но в нея имаше и нещо деликатно и крехко. Изпитвах тази нужда да се грижа за нея, да я предпазя от това да види нещо твърде ужасяващо.
За това кратко време, прекарано заедно, тя ми беше станала като скъпоценна по-малка сестра.
Момчето се вряза в една алея и аз ни насочих натам, за да спра рязко, когато се сблъсках с някакъв пич. Момчето бързо се изтърси, за да се скрие зад него, а ръката ми се насочи към колана на кръста, където обикновено държах меча си. Мечът, който се намираше в Падналата академия.
По дяволите.
Човекът се усмихна широко.
– Така! Радвам се да те видя, човече. Мина твърде много време. – Той се наведе напред и ме придърпа за една твърда прегръдка. Когато се отдръпнахме, видях, че някои от съседите надничат през прозореца и ни наблюдават.
– Това ли е твоето момиче? – Попита ме той, посочвайки Катя.
Кой, по дяволите, беше този пич? Откъде ме познаваше? Надявах се, че е приятел.
– Да, това е Катя.
Беше се сдобила с име, близко до нейното собствено. Не е честно.
Катя нахлу като актриса, спечелила „Оскар“.
– Толкова ми е приятно най-накрая да се запознаем! – Изпищя тя и прегърна момчето.
Дали знаеше нещо, което аз не знаех? Това момче беше високо колкото мен и имаше същото телосложение. С късо подстригана светлокафява коса и белег над веждата изглеждаше здрав и добре сложен.
– Гладни сме – коментира Катя и момчето кимна.
– Добре, вечерята е готова.
Опитах се да побутна Катя. Нямаше как да ям храна от непознат, но пичът просто се вмъкна в отворената врата, а малкият му приятел го следваше плътно след него. Споделих един бърз поглед с Катя, но тя просто сви рамене, сякаш нямаше представа.
Чудесно. Ако това беше капан, щяхме да прекараме цели десет минути в града, преди да ни убият.
Вървяхме мълчаливо по дългата зала. Няколко врати се отвориха, за да разкрият очите, които ни наблюдаваха иззад тях – някои от тях бяха човешки, други – демонски. Когато стигнахме до апартамента на пича, той го отключи с ключ. Отне му известно време, защото имаше три ключалки за отключване, всичките с различни ключове.
Странно.
Отново с Катя си поделихме погледи, докато мускулите ми се напрягаха, подготвяйки се за юмручен бой, ако се наложи. След като вратата на апартамента се отвори широко, пичът и детето му влязоха, като погледнаха назад към нас, за да влезем и ние.
Този човек от Падналата армия ли беше? Или подхвърлен капан от демоните на Сан Франциско?
Пристъпих пред Катя, като я позиционирах зад себе си, и влязох в апартамента. Захвърлих веднага чантата си и освободих ръцете си за бой. Щом Катя влезе, малкото момче се шмугна зад нас и започна да заключва всички ключалки.
– Кой сте вие? – Попитах го, преценявайки всички изходи. Можех да грабна Катя и да се измъкна през прозореца, ако се налагаше, да изляза по пожарната стълба – или в най-лошия случай да използвам крилата си.
Той наведе глава.
– Джеймс Уилоу. На вашите услуги.
Облекчението ме връхлетя. Мускулите ми се отпуснаха, а сърдечният ми ритъм се успокои.
Нашият вътрешен контакт.
Момчето отиде до печката и започна да сипва гореща супа в големи купи.
– За момент ме накара да се притесня, човече – казах му и протегнах ръка, за да се ръкувам с него.
Момчето се усмихна и реших, че не може да е на повече от двадесет и две години. Толкова млад.
– Кое е момчето? – Попита Катя, като свали палтото си и се почувства като у дома си.
Джеймс погледна към момчето с нотка на тъга на лицето си.
– За външния свят той е моят домашен роб. Спасих го от това да бъде продаден на купувач в Саудитска Арабия. Планирах скоро да го събера отново със семейството му, но той се съгласи да остане и да помага на каузата.
Момчето постави купичките на масата и кимна.
– Прилепен съм към човека – каза ни той.
Опитах се да си наложа усмивка, но ми беше трудно, като се има предвид, че сърцето ми се късаше за положението му.
– Те просто продават деца, сякаш това не е нещо голямо? – Знаех, че въпросът ми е наивен, но ми беше трудно да се справя с всичко това.
Джеймс въздъхна.
– Да. Всеки ден. Това е индустрия за милиарди долари, която пълни джобовете на демоните. Но когато купих Матю, това ми спечели уважение сред демоните. Всички важни демони имат домашни роби. Тогава ме включиха във вътрешния кръг, където мога да направя най-голямата промяна.
Матю се усмихна и засмука супата си.
– Ще изведем всички деца – гордо ни каза той, докато аз се уплаших, че ще започна да плача пред тези нови непознати.
Джеймс разроши косата ну.
– Да, ще го направим, приятелю. Толкова, колкото можем.
Тогава осъзнах, че Катя не е казала нито дума. Погледнах натам и погледът ми срещна нейния. В очите и имаше неизплакани сълзи.
Сигурно си мислеше за покойната си сестра. Хванах ръката и и кимнах. Тя кимна в отговор, избърса очите си и се успокои.
Срещнах хладния поглед на Джеймс.
– Кажи ми как можем да ти помогнем.
Това наистина беше всичко, което искахме с Катя. Да помогнем.
Той се усмихна.
– Надявах се, че ще кажеш това.
И с това преминахме към плана. Джеймс ни разказа всичко за това как работи градът. За да получа достъп до жените и децата и да се занимавам с продажбата им, трябваше да стана брокер. Жените не бяха одобрявани да стават брокери, защото бяха твърде меки, но Джеймс смяташе, че може да намери работа на Катя, която да храни и да се грижи за робите, докато те са в транзит.
Джеймс щеше да свърже банковата сметка на Архангел Михаил с кредитна карта, която щеше да ми бъде позволено да използвам за купуване на роби. Щеше да ми се наложи да измислям фалшиви купувачи от други държави и да „посреднича“ при продажбата, като плащам на демоните истински пари. След това щях да прехвърля децата на фалшивия купувач – а в действителност те щяха да се върнат в Ангелския град в Лос Анджелис, за да се съберат със семейството си. Вече се чувствах замаян от перспективата да помогна на тези жени и деца да се измъкнат оттук.
– Но има една уловка… – Джеймс добави със зловещ тон.
Нима винаги имаше уловка?
– О, да? Каква е тя?
Джеймс въздъхна и погледна Матю с тъга.
– Трябва да продадеш първия истински, за да се научат демоните да ти се доверяват.
Очите ми се присвиха и лъжицата на Катя падна в купата и.
– Какво? Като наистина да позволиш на някакъв болен изрод да вземе дете? – Изсъска тя, като промени езика си по средата на изречението заради присъствието на Матю.
Джеймс кимна.
– Да. Те проследяват първата ти продажба, проследяват работата с този клиент. Оттам нататък всичко е на базата на доверие. Те не разполагат с ресурси да следят всяка продажба и наистина се интересуват само от парите.
След това в стаята настъпи тишина. Погледнах надолу към купата си със супа с намръщен поглед.
Изведнъж бях загубил апетит.
Назад към част 10 Напред към част 12
