Глава 12
До един индустриален склад, който отвън изглеждаше разнебитен, имаше около десет минути пеша. Няколко прозореца на горния етаж бяха счупени, а останалите бяха затъмнени с боя. Бях с лице на играч, но нямах никакви оръжия, нито пък използвах ангелската си магия. Бях на милостта на съдбата. Катя ми беше дала да изпия малко от онази отвара за магии, която ми позволяваше да правя основни магии за около двайсет и четири часа. Надявах се този човек да не ме изпита.
Джеймс отиде до някаква клавиатура отстрани на сградата и въведе код. Стоманената врата се отвори със съскане миг по-късно и аз дръпнах Брит вътре.
– Хей! – Промърмори Брит грубо, опитвайки се да ми се опълчи.
Очите ми обходиха пространството, докато влизахме вътре. Това, което отвън изглеждаше овехтяло, отвътре беше съвсем различна история. Имаше няколко телевизионни екрана за сигурност, с камери, насочени към различни части на града. Срещу далечната стена имаше кухня с лъскави метални плотове, където изглеждаше, че готви човешка робиня.
– Уилоу! Кой е този? – Някой изръмжа откъм дивана и главата ми се насочи натам.
Там, в шикозната малка всекидневна, беше демонът Бримстоун, небрежно облегнат на кожен диван.
Джеймс ме потупа по гърба.
– Това е моят приятел Трей. Той току-що пристигна в града и е донесъл на Маркс подарък. Той е вътре?
Още едно похъркване дойде от демона на Бримстоун, преди да се изправи и да изчезне в задната стая. Не можех да откъсна очи от жената, която готвеше в кухнята. Беше дребна и руса, напомняше ми малко на Кейт, майката на Брай. Изискваше се всеки грам самообладание, за да не издърпам крилата си, да не грабна жената и да не я издигна през най-близкия прозорец и да я откарам обратно в Ангелския град.
Голяма картина. Фокус.
Тя не изглеждаше малтретирана или недохранена, а просто претоварена.
– Уилоу! – Обади се дълбок зърнест глас зад гърба ми.
Космите по ръцете ми се изправиха. От задната спалня излезе демон Абрус с черна като катран коса, а на ръката му висеше демон Сукуб. Тя беше върбова, висока и със смъртоносен вид. На полето, когато видех някое от тези същества, първо стрелях, а после задавах въпроси. Сега небрежно щях да водя разговор с тях.
– Какво си ми донесъл? – Промърмори демонът Абрус.
Той говореше гладко, беше облечен безупречно и ми напомняше за самия Дявол. Маркс се носеше с атмосфера на превъзходство, а от раздърпания вид на сукуба личеше, че току-що са правили секс.
Отвратително.
Трябва да си всякакъв вид хардкор, за да спиш с жена, която плюе бръснарски ножчета за забавление. Дори не можех да се накарам да си помисля за Легиона, който щеше да се роди от тези чресла.
– Маркс! – Джеймс поздрави весело мъжа. – Новият ми приятел Трей току-що пристигна в града и ти донесе подарък. Той се надява да стане брокер. Да изкара малко допълнителни пари. – Джеймс беше все така усмихнат, но аз виждах напрежението в тялото му, макар и едва забележимо за тренираното ми око.
Демонът Абрис ме наблюдаваше с жълти очи, като се вглеждаше във външния ми вид и този на Брит.
Маркс плесна сукуба до себе си по задника, като я отстрани рязко. Тя го погледна неприятно, но излезе от стаята и се оттегли обратно в спалнята. Демонът Абрус се приближи до мен, лицето му беше напълно лишено от емоции.
– Всеки и майка му искат да бъдат брокери. Това е единственият начин да се изкарва приличен живот в този град. Но защо трябва да избера теб?
Хванах Брит силно под мишницата и я повлякох по-близо до него.
– Защото не се страхувам да чукам проститутка, а после да я заловя като робиня. Имам стоманени топки и ще свърша добра работа за теб.
Демонът Абрис избухна в смях и погледна Джеймс.
– Къде намери този човек?
Джеймс се усмихна.
– Знаех си, че ще ти хареса. – Той избягваше да дава подробна информация за това откъде се познаваме. Интелигентно.
– Джеймс, продай роба и запази десет процента от таксата за намиране за себе си. Брак, донеси ми бутилка текила! – Извика той зад гърба си, където внезапно се беше появил демонът Бримстоун. Той ме погледна с потъмнял поглед. – Искам да се запозная с новия си приятел тук.
Джеймс кимна и със сила измъкна Брит от прегръдката ми.
– Благодаря ви, сър.
Той срещна очите ми само за най-кратък миг, но в тях имаше нещо. Предупреждение. Това беше моят момент. Трябваше да изиграя ролята си или щях да си имам неприятности.
Когато Джеймс си тръгна с Брит, аз се озовах насаме с Маркс в неговата всекидневна и с бутилка текила. Кухненският роб и демонът от Бримстоун се бяха оттеглили и бяхме останали само ние.
Демоните на Абрис бяха силни. Никой не знаеше каква е степента на магията им, но аз бях виждал някои луди неща. В структурата на властта те отстъпваха само на самия Луцифер. Трябваше да действам внимателно.
Маркс наля два шота текила и бутна единия към мен.
– Предполагам, че пиеш? – Попита той.
Грабнах шота и наклоних глава назад, като го изпих с едно голямо преглъщане.
– Като риба.
Всъщност се бях отучил да пия, преди да дойда тук. Бях видял възможността да се превърна в алкохолик и бях сключил договор със себе си да не давя повече проблемите си. Но той трябваше да ми се довери, така че щеше да се наложи да наруша правилото си.
Той се усмихна и блесна с остри бели зъби. Това, в комбинация с острите му червени рога, които се намираха на върха на челото му, накара стомаха ми да се свие на възел.
Той ме изгледа хладнокръвно.
– Джеймс е доказал, че заслужава доверие, но все пак… съм предпазлив по отношение на теб.
Сърдечният ми ритъм се засили, но запазих лицето си спокойно.
– Защо е така? От какво би трябвало да се притеснява един демон от Абрус? Вие сте страхотни. – Влязох в ролята на звездоманиак, надявайки се, че той ще се хване на въдицата.
Изваждайки нож от ботуша си, той се наведе по-близо до мен.
– Защото тук, в града, ни предстои нещо хубаво. Нямам нужда Съпротивата на падналата армия да дойде и да ми го прецака.
Майната му.
– Мислиш, че съм от Падналата армия? – Засмях се и си налях още един шот, опитвайки се да прикрия треперещата си ръка.
Какво, по дяволите, правеше той с този нож?
Когато отдръпнах ръката си от наливането на бутилката, ръката му се измъкна и ме хвана за китката. Обърна я и погледна дебелите бели белези там.
– Тежък живот? – Попита той.
Гадняр.
Чудех се защо Рафаел ми е оставил тези белези, дали не е знаел, че ще настъпи момент като този и това може да разколебае Аброс да ми се довери. Не са много войниците от падналата армия, които правят опити за самоубийство.
Кимнах.
– Нещо такова.
Ако той се опита да ме убие, можех да скоча през прозореца на кухнята и да полетя, но, по дяволите, исках този концерт. Сега, след като бях видял какво правят с робите, че от децата правят роби, исках да помогна. Лошо.
– Трябва да ми докажеш, че не си Небесен. Ръката му все още беше върху китката ми, а другият нож беше готов за рязане.
Погледнах надолу към здравата му хватка.
– Какво, по дяволите, правиш? Познаваш ли много Небесни, които се опитват да се самоубият?
Той сви рамене.
– Познавам много благословени от ангели, които се промъкват в града ми и се опитват да се бъркат в бизнеса ми, но Небесните… те са най-лошите. Почти мога да ги усетя.
Той подуши китката ми и аз започнах да се потя.
– Пич, ти ме плашиш. Джеймс каза, че си готин. Аз не съм ангел. Аз съм полудял магьосник, който има проблем с авторитета. – Опитах се да дръпна китката си обратно, но хватката му се затегна.
Маркс държеше ножа над предмишницата ми.
– Ще трябва да ми го докажеш. – Със светкавично бързи рефлекси той преряза горната част на ръката ми, разсичайки я широко.
Подскочих, притискайки ръката си към гърдите.
– Какво, по дяволите, пич!
Този човек беше луд.
Маркс просто седеше и гледаше ранената ми ръка.
– Знаеш ли, пробвал съм десетки и десетки начини да се опитам да разбера дали някой е Небесен. Заклинанието за истината е добро, но не е безотказно. Това, което открих, е, че ако нараниш Небесен, кожата му регенерира и заздравява раната в рамките на пет минути.
Ебаси.
Беше абсолютно прав. Ръката ми щеше да се излекува и това щеше да е всичко. Щях да бъда убит на място. Погледнах към прозореца, но после в съзнанието ми се появи лицето на Ноа.
Ноа. Лечител. Аз също бях отчасти лечител – нещо, което често забравях и пренебрегвах. Винаги съм се чувствал повече воин, повече като Михаил, колкото и Рафаел да се опитваше да ме наставлява. Ако можех да излекувам порезно нараняване, не можех ли по някакъв начин да спра клетките да заздравяват? Да ги държа замразени, така че това да изглежда реално?
Успокоявайки ума си и трескавия си сърдечен ритъм, се съсредоточих върху болката в ръката си. Ноа беше по-добър в тези неща, визуализираше нервните окончания, клетките и всичко останало, но аз се постарах. Изпратих лечебното си съзнание към разреза на ръката си и насочих енергията там, за да го поддържам отворен, да поддържам притока на кръв. Бавната капка кръв се стичаше по пръстите ми и падаше върху килима.
– Може ли да ми дадеш кърпа, човече? – Попитах Маркс, който ме наблюдаваше като ястреб.
Той провери часовника си.
– След още три минути.
Изръмжах, мислейки си, че така би постъпил един нормален човек в тази ситуация, а той само се усмихна.
Изминаха още няколко минути и аз задържах тази лечебна енергия, като я принуждавах активно да пази кожата ми от образуване на струпеи. Трябваше да погледна преди него, за да мога да планирам изхода си, ако кожата изглеждаше заздравяла. Отлепих пръстите си назад и почти увиснах от облекчение, когато видях отворения разрез, от който бавно капеше кръв.
– Хайде, човече! Минаха пет минути. Ще изгубя съзнание тук – подканих го.
Тогава Маркс се изправи и черните му маслени крила се разпериха. Той бавно се запъти по пода към мен. Спрях и затаих дъх. Той миришеше на сяра и масло, когато протегна ръка и я отлепи назад. Погледна дълбоко порязаната ми и кървяща ръка и се усмихна, като ме потупа по гърба.
– Добре дошъл в моя екип, сине. Ти си новият ми брокер.
Облекчението, което ме заля, беше краткотрайно. Какво бях направил току-що? Животът ми вече официално имаше срок на годност.
Назад към част 12 Напред към част 14
