Глава 14
Бърни измъкна отнякъде черно наметало и го метна върху мен, като вдигна качулката, за да покрие косата ми.
– Какво става с теб? – Попитах, като оглеждах нагоре-надолу оживената улица на Града на демоните. Дъждът валеше, както обикновено, така че почти всички вървяха с наметало или чадър.
– Не ме виждат. – Той ми намигна.
Това знание беше твърде много за мен, за да се справя с него.
– Трябва да взема двама приятели, преди да отидем в Ангелският Град – казах му, след което започнах да вървя в посока към апартамента на съпругата на Ракша.
Той ме погледна многозначително.
– Знам.
Странно. Много, много странно.
Щом стигнахме до ъгъла, завих надясно. Не беше далеч от апартамента на Елоди.
– Кой ден е? Колко време ме няма? – Попитах Бърни, докато завивахме надясно по Уолнът Стрийт. Нямах представа каква власт има Луцифер тук, затова не смеех да взема автобус или такси от страх да не ме разпознаят.
Той постави ръка на гърба ми в успокояващ жест.
– Днес е събота, втори март, а теб те няма от около година.
Спрях да вървя при думите му, тъй като пейзажът започна да се люлее. Една година? Линкълн, Шиа, семейството ми, те са били без мен в продължение на една година?
– Какво? – Борех се със сълзите си. Колко много неща бях пропуснала? Дали Линкълн беше продължил напред? Само при тази мисъл закуската ми заплашваше да се върне в гърлото ми.
Лицето на Бърни, което обикновено изглеждаше мръсно и уморено, имаше мек блясък, когато той се намръщи.
– Времето в подземния свят е различно от това тук, както знаеш.
В далечината прозвуча сирена и ме удари спешността на мисията ни. Трябваше да измъкна семейството на Ракша оттук, преди Луцифер да отмъсти. Също така трябваше да стигна до Шиа, майка ми и Линкълн, да се уверя, че не може да ги нарани в опита си да ми отмъсти.
– Бягаме – казах на Бърни и потеглих.
Докато тичахме рамо до рамо, се опитвах да не се спъна от факта, че слепият Бърни всъщност не беше сляп… и беше моят ангел-хранител. Никога не съм мислила, че тези неща са реални. Ако бяха, защо позволяваха да ни се случват толкова много лоши неща?
Това ще бъде въпрос за друг ден.
Стигнахме до жилищната сграда сравнително бързо, като над мен се извисяваше на калпави ленти раздрънканата зелена тента.
Моля те, бъди си вкъщи.
Влязох в сградата, благодарна, че нямаше никакви демони, които да се мотаят из входа. Знаейки, че е само на три етажа, реших да се кача по стълбите, вместо евентуално да се кача в асансьора с демон от Абрис и да разваля прикритието си. Щом стигнах до върха, бях изморена и краката ми пулсираха, но се окопитих и се насилих да продължа.
Ръката ми се задържа върху вратата на 3Б. Какво ще стане, ако тя не тръгне с мен? Щеше ли да се наложи да ги взема насила? Защото щях. Бях дал обещание на Ракша и го спазвах.
Ръката на Бърни излезе и покри вдигнатия ми юмрук.
– Ще се справим с това заедно – увери ме той, след което почукахме.
Бързи стъпки прозвучаха в апартамента и после настъпи пауза.
– Кой сте вие? – Попита косо глас от другата страна. Тя сигурно гледаше през шпионката.
Прочистих гърлото си.
– Приятелка на Ракша. Моля, отвори. Не разполагаме с много време.
Вратата се отвори и една ниска жена със слабо телосложение ме погледна с подозрителни очи. Погледът ѝ така и не падна върху Бърни, така че предполагах, че той е невидим. Което ме накара да се почувствам още малко по-психично, отколкото вече бях. Ами ако той беше плод на въображението ми?
Очите ѝ бяха широки, но предпазливи, докато разглеждаше окървавените ми дрехи с опасения.
– Какво каза? – Тя държеше в ръката си малко джобно ножче, каквито бяха начините на живот в града на демоните.
Въздъхнах.
– Иска ми се да имах повече време да обясня, но през последните няколко месеца бях с Ракша в Ада и… тя ми помогна да се измъкна, а сега трябва да отведа теб и детето ви в Ангелския град.
Тя се засмя, спускайки ножа си.
– Това е лоша шега. Защо не си тръгнеш?
– Мамо? – Каза едно малко гласче зад нея.
Тя започна да затваря вратата, когато аз пъхнах ботуша си вътре, за да я залостя.
– Тя каза, че няма да ми се довериш. Не и докато не направя това. – Протегнах ръка и прокарах пръст по челото ѝ до върха на носа ѝ.
Първоначално тя се стресна, но щом осъзна какво правя, гърдите ѝ се свиха, докато се бореше за спокойствие. В очите ѝ се появиха сълзи, които се разшириха, когато ме погледна с абсолютен шок.
– Добре ли е? – Попита ме тя, като отвори по-широко вратата, за да открие най-очарователното момченце, което някога съм виждала.
Това е моментът, в който е нормално да излъжа. Дали?
– Тя е добре. Но трябва да тръгваме. Сега.
По лицето ѝ премина развълнуван поглед, но тя кимна и ми направи жест да вляза с нея.
Влязох вътре, а Бърни се вмъкна точно зад мен, преди да затвори вратата.
Може ли да минава през стени?
– Разбира се, че мога. Аз съм ангел – отговори той.
О, Боже мой. Още един четец на мисли. Точно от това имах нужда в живота си.
– Ще опаковам бързо някои неща – каза ми Елоди. Явно не беше чула Бърни да говори.
Тя се наведе към малкото им момче.
– Помниш ли деня, в който отидохме в Ангелския Град? – Попита го тя.
Той кимна срамежливо, стиснал малък плюшен пингвин. Изглеждаше на не повече от четири или пет години.
– Е, днес отново ще отидем там и ще живеем там. Но можем да опаковаме само няколко неща и трябва да побързаме.
Веждите му се смръщиха.
– Това състезание ли е? – Попита той с мъничко сладко гласче.
Тя кимна, като заглади косата му.
– Да, точно така. Това е състезание и то започва сега.
С това тя нахлу в спалнята и започна да събира набързо багажа.
Докато тя правеше това, момченцето отиде до масичката в антрето и свали една картина в рамка. При по-внимателно вглеждане видях, че това е снимка на Ракша, момчето и другата му майка. Те стояха някъде в парка и се усмихваха щастливо.
Тогава цялото ми сърце се разби. Ракша беше точно като мен, човек, който искаше да е у дома със семейството си. Но тя не беше, тя беше дяволски обвързана със самия Дявол. Точно тогава реших, че ако е по силите ми, ще се опитам да освободя Ракша от това място. Тя го заслужаваше.
– Добре, готова съм. – Жената излезе с малък куфар и две раници. След като облече дъждобрана на момчето и постави снимката в рамка в раницата му, бяхме готови да тръгнем.
– Как ще преминем? – Попита тя, докато се спускахме по стълбището на апартамента.
Погледнах към Бърни, който кимна.
– Ще ти помогна – каза ми той.
– Имам някаква помощ на границата – беше всичко, което казах на Елоди.
Изглежда, че тя нямаше нищо против този отговор.
– Имате ли кола? – Попитах я.
Тя поклати глава.
– Пътуваме с автобус.
Бърни се стъписа.
– Това няма да се получи. Проверяват всички автобуси за теб.
Какво? Как той…?
– И какво правим? – Попитах го на глас, а Елоди спря да ме гледа с недоумение.
– Мислех, че имаш план. – Тя звучеше раздразнено.
По дяволите. Говорех с Бърни.
-Имам. Аз… ъъъ…
– Трябва да откраднеш кола – небрежно заяви Бърни.
Очите ми се присвиха.
– Трябва да открадна кола?
Тя се мръщеше.
– Добре ли си? Държиш се странно. – В този момент вече бяхме почти на долния етаж. Трябваше да я накарам да се движи.
Бърни сигурно се е разкрил пред нея точно тогава, защото тя скочи назад и го загледа с широко отворени очи. Погледът ѝ пробяга по крилата му, а устата ѝ се отвори.
– Това е Бърни. Моят ангел-хранител – представих го аз.
С кимване тя протегна ръка.
– Аз съм Елоди.
Бърни се усмихна и небрежно пое ръката ѝ.
– Току-що казах на Брили, че трябва да открадне една кола.
Момчето не изглеждаше притеснено от внезапното появяване на Бърни. Вместо това изглеждаше, че има други проблеми.
– Кражбата е нещо лошо – заяви той.
– Да. – Съгласих се с него. – Ето защо намирам за много интересно, че моят ангел хранител ме моли да направя това. – Погледът ми полетя към Бърни.
Бърни махна с ръка, сякаш не беше голяма работа.
– Ще си я върнат, а и се опитваш да помогнеш на някого, така че това неутрализира лошата карма.
Хм, това изглеждаше съмнително. Зачудих се от колко време Бърни е в ролята на ангел-хранител.
– Откакто си се родила. – Той ми намигна.
Извърнах очи и се канех да отвърна, когато звукът на сирените се приближи.
Шиа и Линкълн, майка ми, Рафаел, Майки, Ноа – всички те чакаха от другата страна на границата. Бих направила всичко, за да стигна до тях. Дори да открадна кола. И бях обещала на Ракша, че няма да позволя нищо да се случи на семейството ѝ. Това беше обещание, което ми беше по-скъпо от всяко друго.
Как, по дяволите, ще открадна кола? Не знаех, но скоро щях да го разбера. Спускайки се набързо по последния етаж на стълбите, излязохме на улицата и аз бързо опитах дръжката на вратата на една разбита кафява „Тойота“.
Заключена.
Преместих се към следващата кола, докато Бърни опита същата дръжка на „Тойотата“ и тя се отвори.
– Ей – скастрих го аз. Това беше напълно заключено!
Предполагам, че това е предимство на ангел-хранител.
Елоди и момчето се вмъкнаха отзад, а аз с лекота отворих шофьорската врата. Полицейската кола на Демонския град профуча по пътя и аз скочих в колата с все още вдигната качулка.
Бърни седна до мен с любезна усмивка.
– Имаш ли сили да запалиш това нещо? – Попитах. Не ми се искаше да търкам някакви жици като по филмите и да ме удари ток.
Той просто щракна с пръсти и колата запали.
Очите ми се присвиха, а когато се насочиха към огледалото за обратно виждане, видях, че и Елоди е в шок.
– Къде си бил през целия ми живот? – Включих автомобила в режим Drive и излязох на главния път.
Бях дала обещание на Ракша и възнамерявах да го изпълня.
Назад към част 13 Напред към част 15
