Глава 19
Съквартирантката на Ембърли ни съобщи, че тя тренира в една от малките спортни зали.
– Как е попаднала в Академията толкова млада? Тя е на петнайсет, нали? – Попитах Шиа, докато вървяхме през кампуса и наближавахме залата.
Шиа сви рамене.
– Чух, че силите ѝ започнали да стават неконтролируеми. Баща ѝ опитал всичко, за да ги овладее, докато тя стане пълнолетна, но накрая просто не било достатъчно…
– Уау – беше единственото интелигентно нещо, което ми хрумна да кажа.
Шиа кимна и после спря, като ме хвана за ръката.
– Само да те предупредя. Тя е… различна на вид.
Добре…
– Как изглежда различно?
– Очите ѝ… светят. Всъщност кожата ѝ също свети, както и косата ѝ. О, и има тези вихрови светещи татуировки от светлина, където баща ѝ се е опитвал да ограничи силата ѝ. В общи линии всичко свети. Тя е като лампа. И е отвратително красива. Искам да бъда като нея.
Уау. Предполагам, че човек и ангел, които създават дете, могат да бъдат непредсказуеми.
С това предупреждение Шиа се запъти напред и отвори вратата на залата.
Влязох предпазливо зад нея и сканирах помещението. Там, в ъгъла, удряше бързия чувал като ценен боксьор, беше едно светещо момиче.
Ембърли.
Подобно на баща си, кожата ѝ имаше луминисцентен блясък, но косата ѝ беше като сребърна лунна светлина. Тя се поклащаше при всеки удар на юмрука ѝ, но най-много ме приковаха крилете ѝ. Бяха сребристосиви, а по върховете си бяха свързани с кожа и метализирана броня. Тогава си спомних какво ми беше казал Ноа предната вечер; че са били счупени или нещо подобно и тя е имала нужда от скоби за тях.
Това момиче трябва да е преживяло много за кратките си петнайсет години.
– Мога ли да ти помогна? – Очевидно беше забелязала, че се взирам, и беше спряла тренировката си, за да ме разпита.
В гласа ѝ имаше и доста нахалство, което само ме накара да се усмихна и да си спомня за себе си на петнайсет.
– Здравей, Ембърли. Помниш ли ме? – Шиа пристъпи напред.
Ембърли примижа.
– Шиа, нали?
Най-добрата ми приятелка кимна.
– Това съм аз. Това е най-добрата ми приятелка, Бриел. Тя…
– Бриел, като с черните крила, Бриел? – Ембърли започна да се приближава към мен, разкопчавайки ръкавиците си.
Засмях се, като оставих крилата си да изскочат, и устата ѝ се отвори.
– Сега са наполовина черни – поправих я аз.
Когато стигна до мен, тя направи пълен кръг, разглеждайки ме, изумена. Докато го правеше, аз се взирах очаровано в движещите се сребърни татуировки от светлина, които танцуваха и се движеха под кожата ѝ. Изглеждаше, че сме еднакво влюбени една в друга.
– Баща ми няколко пъти е говорил за теб на вечеря – започна тя, като спря да стои пред мен. – Мислех, че си мъртва, или в Ада, или нещо подобно.
Повдигнах рамене.
– Разделихме се вчера с Ада, което всъщност е причината да дойда да те видя. Имам нужда от помощта ти.
Очите ѝ се разшириха.
– Ти? Имаш нужда от моята помощ?
Добре, щях да се заиграя с това, ако се наложи.
Кимнах.
– Сключих нещо като сделка с Дявола, която не исках, и сега архангелите се страхуват, че Луцифер може да контролира съзнанието ми. Имам нужда от някой, който владее контрола над съзнанието, за да ме обучи да му устоявам.
Очите ѝ се разшириха още повече, до такава степен, че си помислих, че може да изскочат от главата ѝ.
– Защо, по дяволите, ще сключваш сделка с Дявола? – Попита тя, а в тона ѝ се долавяше шок.
Шиа сложи ръка на бедрото си.
– Когато прекараш една година в Ада, ще видим дали няма да се счупиш малко там долу.
Ембърли изсумтя.
– Извинявай, просто исках да…
Махнах и с ръка, отхвърляйки го.
– Всичко е наред. Значи ще ми помогнеш?
Тя сви рамене.
– А какво има за мен?
Знаех, че тази реплика ще дойде. Това би попитал всеки здравомислещ петнайсетгодишен.
Шиа я изгледа с поглед, но аз само се усмихнах.
– Сто долара на седмица.
Устата ѝ се отвори.
– Четиристотин долара на месец, за да те накарам да лаеш като куче и да те гледам как се опитваш да ми се противопоставиш? Да, по дяволите, ще го направя!
Фактът, че тя всъщност може да ме накара да лая като куче, ме изплаши до смърт. Надявах се, че все още ще получавам заплатата си от Падналата армия, иначе нямаше да мога да си позволя това.
Протегнах ръката си и тя я стисна.
– Добре, ще започнем, когато се върна от Сан Франциско.
Тя пусна ръката ми като камък и ме загледа със зяпнала уста.
– Защо ще ходиш в Сан Франциско? Това място е като ада на Земята.
– Годеникът ми е там. Трябва да го върна.
Тя ме гледа цяла минута, преди най-накрая да проговори.
– Мога ли да ти се доверя, че няма да ме издадеш на баща ми, ако ти кажа нещо? – Тя скръсти ръце и ме погледна, сякаш искаше да ме сплаши.
– Какво? Разбира се. Защо? – Тази мацка наистина имаше огнен характер.
Тя огледа стаята, за да се увери, че сме сами.
– Веднъж избягах, когато бях на тринайсет. Аз и най-добрата ми приятелка отидохме в Сан Франциско.
Сега беше мой ред да пусна челюстта си. На тринайсет години?
– Как?
О, Господи, Михаил имаше пълни ръце с това момиче.
Тя понижи гласа си.
– Точно това исках да ти кажа. Там има такива подземни тунели. Ако имаш достатъчно пари или скъпоценности, за да си размениш пътя през тях, те могат да те отведат право в града. Демоните, които работят в тунелите, се интересуват само от парите. Плати им достатъчно и те ще те вкарат вътре.
– Боже! – Шиа се задъха и сложи ръка на гърдите си. – Направила си това, когато си била на тринайсет? Сигурно си докарал на майка си инфаркт.
Мислех си същото. Официално е, ние сме стари.
Тогава Ембърли замлъкна, тялото ѝ се скова, докато нещо тъмно пресече лицето ѝ.
– Ти не знаеш през какво съм минала. Не ме съди.
О, по дяволите. Сега се почувствах зле. Това момиче явно беше преминало през някаква гадост и просто се опитваше да ми помогне.
– Права си. Съжаляваме – казах аз и погледнах към Шиа, която кимна неохотно. – Ще ти дам двеста долара в брой още сега, ако можеш да ми нарисуваш карта на тунелите.
Това можеше да е моят път натам. Можех да намеря Линкълн по-бързо, ако вляза направо в града.
Ембърли се усмихна – явно беше мотивирана от парите.
– И не казваш нито дума на баща ми?
Кимнах.
– Нито дума.
Отново се ръкувахме, а после се обърнах към Шиа.
– Имам нужда от двеста долара назаем.
Най-добрата ми приятелка изстена, но кимна в знак на съгласие.
Трябваше да знам нещо.
– Какво направихте, когато стигнахте там? В Сан Франциско?
Ембърли грейна.
– Останахме цяла нощ навън и пяхме в един демоничен караоке бар. После откраднахме една Веспа и се прибрахме вкъщи.
Бог да ми е на помощ, никога нямаше да имам деца. До трийсетте щях да съм напълно посивяла.
– Беше възхитителна – коментира Шиа, докато се отправяхме да намерим Ноа и да му кажем плана си за спасяването на Линкълн.
Кимнах, но нещо в Ембърли ме накара да се запитам дали не е преживяла нещо тъмно, което я е направило толкова непокорна.
– Изглежда, че е пораснала бързо. Когато завърши, ще бъде на възрастта, на която бяхме ние, когато започнахме. – Осемнайсет и тя вече щеше да е завършила Академията на падналите и да е войник.
Шиа кимна.
– Ако дъщеря ми някога се измъкне посред нощ, за да отиде да пее караоке с демони, ще я накарам да съжалява, че се е родила. – Акцентът ѝ от Града на демоните излизаше на преден план, което ме накара да се усмихна.
Засмях се.
– Виж ни. Всички сме зрели и гадни.
Спомних си, сякаш беше вчера, когато с Шиа се измъквахме като млади тийнейджъри, за да правим диви и луди неща.
Намерихме Ноа на паркинга, който трупаше кашони на задната седалка на колата си.
Шиа нададе котешка свирка и той се обърна, като намигна и на двете ни.
– Здравейте, красиви дами. На какво дължа това удоволствие?
Тя посочи към мен.
– Ще се промъкнем в Сан Франциско, като използваме някакви тайни тунели, и ще измъкнем Линкълн оттам. Искаш ли да дойдеш?
Ноа изпусна кутията, която държеше.
– Жена, ти луда ли си! – Изкрещя той.
Шиа сложи ръка на извитото си бедро и го погледна втренчено.
– Добре. Ще отидем сами.
Ноа изстена.
– Очевидно е, че ще отида с теб, но… Господи, момичета, знаете ли нещо за Сан Франциско?
И двете свихме рамене.
– Израснахме в Града на демоните. Не може да е толкова различно – заяви Шиа.
Ноа се ухили.
– Това е мило. В сравнение със Сан Фран, Градът на Демоните е една ужасна площадка за еднорози.
Ами ако Линкълн вече е мъртъв?
Не. не можех да допусна тази мисъл.
– Тогава ни кажи. Помогни ни да се подготвим. Защото утре тръгваме – информира го Шиа.
Ноа посегна да масажира слепоочията си.
– Раф знае ли?
Кимнах.
– И той ще помага във войната, докато се върнеш.
Дълбока въздишка се изтръгна от Небесния лечител и изведнъж той изглеждаше преизпълнен с емоции.
– Опитах се да го задържа тук. Но той си тръгна по средата на нощта. Опитах се.
Двете с Шиа пристъпихме напред в един и същи момент и придърпахме Ноа в прегръдка.
– Ще го върнем – казах с възможно най-голямата увереност, на която бях способна.
Ноа се отдръпна от двустранната ни прегръдка и седна на капака на колата си.
– Районът на залива се е променил напълно. Свободомислещите хипита, които обитаваха това място, отдавна ги няма. Сега е пълно с демонични банди, войни за наркотици и трафик на хора.
От това ме побиха тръпки по гърба.
– Какво имаш предвид, трафик на хора?
Той ме погледна, сякаш бях идиот.
Добре, глупав въпрос, но бях в шок.
– Крадат деца, тийнейджъри и самотни жени от семействата им и ги прекарват до Сан Франциско, за да ги качат на лодки и самолети. След това ги изпращат в различни държави и никога повече не виждат семействата си.
Деца. Той каза деца.
– О, Боже мой. Това е ужасяващо. – Шиа намери гласа си преди мен.
Деца. Още по-страшно беше, че Ембърли е отишла там без надзор на тринайсетгодишна възраст.
– Това ли прави Линкълн там? – Звучеше като нещо, което той би направил.
Ноа кимна.
– Той измъква децата обратно от града, обратно при семействата им.
Никога не съм мислила, че мога да обичам повече този човек, но в този момент сърцето ми се разшири, като направи повече място да го обичам.
– Но демоните, които управляват трафика, печелят милиарди от това. Така че ако те хванат да извеждаш деца от града, ще те обесят в града и ще те направят пример за подражание – добави Ноа.
О, Линкълн. В какво си се забъркал?
Това беше благородна кауза. Глупаво. Но благородна.
Ноа въздъхна.
– Нека започнем да работим по нашата история. Ще ни трябват и маски. Шиа, можеш ли магически да променяш цвета на косата?
– От първата ми година тук. – Тя се подигра.
Той кимна, отхвърляйки отношението ѝ.
– Добре. Имам план.
Назад към част 18 Напред към част 20
