Глава 3
След закуска останалите отидоха да „тренират“, каквото и да означаваше това, а аз отидох с Ракша да свърша една работа. Нямах представа каква беше тази задача; нищо не ми беше казано, а и отрано се бях научила да не задавам въпроси.
Докато прекосявахме коридорите, Ракша ме погледна.
– Това е половин миля дотам и половин миля обратно. Това ще бъде твоето упражнение, докато те откажем от лекарствата. След това ще ти бъде позволена кратка дрямка, а после ще вземеш вечерята си тази вечер с Тъмния принц.
Замълчах при последната част, като едва не се спънах в бастуна си.
– Всяка вечер ли ще ям с него? – Опитах се да запазя гласа си спокоен.
Боже, моля те, кажи не.
Тя ме погледна развеселено.
– Съмнявам се. Той е много зает. Това е специален повод да те приветства в групата.
О, страхотно. Посрещат ме с добре дошла в зловещия адски отряд.
– Добре.
Вървяхме бавно, като спирах да се подпирам на стената, когато умората ме надвиваше. Ракша никога не се оплакваше, никога не ми се караше, просто стоеше там и спокойно ме чакаше. Знаех, че вероятно е нездравословно, но това ме караше да я харесвам. Чувствах, че в нея има нещо повече. Да, заплашваше да ме наръга, ако я смутя, и преди ме беше хвърляла през стаята, но също така ми помагаше. Хранеше ме, грижеше се да се изкъпя, помагаше ми да възвърна силите си.
Може би бях толкова изгубена и самотна, че имах нужда от приятел, дори и да не беше истински.
– Имаш ли семейство? – Попитах небрежно, чудейки се дали не бихме могли да станем по-близки.
Цветът от лицето ѝ изчезна и тя изправи гръб.
– Хайде, няма да чакат цял ден – отсече тя, преди да се запъти към лабиринта от зали.
Страхотно.
Ако обиждането на Ракша беше клас, щях да имам А+.
Мъчех се да не изоставам, сърцето ми биеше в гърдите, а слабите ми крака трепереха, докато най-накрая не видях слънчевата светлина да се процежда през прозорците отпред. Ракша стоеше пред един от тях, скръстила ръце, докато ме чакаше.
Слънчева светлина? В Ада?
Когато най-сетне се опомних, погледнах през прозореца, за да осъзная, че не се процежда слънчева светлина – това беше огън. Сега виждах, че бавно вървяхме в кръг, постепенно издигайки се все по-високо и по-високо, докато не стигнахме до последния етаж, който беше на нивото на земята. Това означаваше, че живеем под земята. Ужасяваща мисъл.
Около огромната каменна структура, наподобяваща замък, имаше пръстен от нещо, което можех само да предполагам, че е адски огън. Отвъд огнения пръстен имаше пълчища и орди от демони и призрачни духове, които се разхождаха безцелно из пустата земя, сякаш изгубени.
Тя очевидно не обичаше личните въпроси, но може би нямаше да има нищо против един общ.
– Значи лошите души идват тук завинаги? – Гледах как един млад мъж се бие с демон за храна.
Ракша проследи погледа ми.
– Заблуда. Душите идват тук за период от време, който е достатъчен, за да може душата им да научи урока си. След това тя се преражда и получава нов шанс на Земята.
Челюстта ми падна. Прераждане. Рафаел беше споменал това, но не бях предполагала, че душите могат да се прераждат от Ада. Това ми даде надежда в голямата схема на нещата. Може би Бог не е толкова жесток, колкото си мислех.
– И въпреки че са души, те все още се нуждаят от храна? – Гледах как призрачният дух се бори за една ябълка.
Тя ме изгледа подозрително, вероятно се чудеше колко да каже.
– Демоните се нуждаят от храна, а душите – не. Луцифер им осигурява илюзията, че се нуждаят от храна, така че те усещат глад и се борят за малкото, което им е останало, но всъщност нямат нужда от нея, за да оцелеят.
– Колко мило от страна на Луцифер да направи това. – Подиграх се.
Дали това е усмивка, която се извива на устните ѝ?
– Хайде, това е, почти сме там. Дръж си главата надолу и не задавай въпроси – изтърси тя и после отново се движехме.
Краката ми бяха желирани, а ръката ме болеше от това, че държах цялата си тежест на бастуна, но аз пропъждах болката от чисто любопитство къде отиваме. Минахме през един тъмен коридор и се озовахме пред една червена врата. Беше лакирана до краен предел; толкова лъскава, че изглеждаше изгубена в това тъмно място.
Ракша провери часовника си, стоя цяла минута в мълчание, после най-накрая протегна ръка и отвори вратата.
– Главата надолу – изсъска тя.
Прибрах брадичката си, докато свеждах поглед към пода, опитвайки се да се държа колкото се може по-покорно, което беше адски трудно за човек, пламенен като мен. В периферното си зрение видях, че някой от вътрешната страна на вратата отваряше портал, докато аз и Ракша чакахме.
Изведнъж на светлината излезе тъмна фигура, от това, което можех да кажа, мъж.
– Поздрави, Ракша. – Той заговори с отсечен тон.
– Матиас – отвърна Ракша също толкова отсечено.
Той протегна ръка и ѝ подаде някакъв пакет.
– А от моето семейство? – Попита тя, като го взе от него.
За момент настъпи мълчание.
– О, трябваше ли да пишат?
По тона му можех да разбера, че той си играе с нея. Толкова силно исках да вдигна поглед, но знаех, че е по-добре. Да играя ролята, за да остана жива.
– Недей. Да се подиграваш. С мен! – Изръмжа Ракша и той избухна в смях.
– Знаеш ли, секси си, когато си вбесена – информира я мъжът, след което ѝ подаде някакъв плик, който тя бързо сложи в джоба си.
– Утре по същото време – отвърна тя умолително, преди да се завърти на петите си.
– Очаквай с нетърпение! – Извика той след нея, след което затвори червената врата.
Това демон на Абрис ли беше, или някакъв човек? Не можех да преценя, а и всичко тук долу миришеше на демон, така че носът ми не беше от помощ.
Мълчаливо хукнах след Ракша, опитвайки се да преработя току-що случилото се.
Порталът трябва да отива към Земята.
Изглеждаше, че човекът контролира портала, а не Ракша.
Човекът също е лош.
Какво има в пакета?
Ракша наистина има семейство.
Всички тези неща се въртяха в мозъка ми и за пръв път, откакто се бях приземила в тази адска дупка, имах и най-малката частица надежда, че мога да се измъкна оттук.
С всяка крачка, която правех обратно към стаята си, се чувствах все по-силна и по-силна.
Ще се махна оттук. Трябва да го направя.
Когато стигнахме до стаята ми, вече бях изтощена. Ракша отключи вратата, каза ми да подремна и след това ме заключи вътре, без да каже нито дума повече. Като изритах ботушите си, се плъзнах в малкото си легло и измачканото червено памучно одеяло.
Полежах известно време там, загледана в каменния таван, и преработих деня. Мога ли да накарам Ракша да изпрати писмо, с което да съобщи на Линкълн, че съм жива? За това щеше да е нужно много повече доверие и сближаване, отколкото имахме в момента, но се зарекох да работя върху това точно тогава и там. Изглежда, че Ракша беше единствената, на когото ѝ пукаше за мен. Ако семейството ми знаеше, че съм жива, това щеше да ми даде нещо, за което да живея до бягството си.
Унасях се в сън, когато усетих нещо познато. Дръпване на съзнанието ми. Не можех да разбера какво е и какво ми е познато в него, докато не я чух.
„Бриел!“ – Изкрешя Сера в главата ми.
От гърлото ми се изтръгна хлип и аз се изправих, ръцете ми трепереха, докато адреналинът преминаваше през мен.
„Сера! О, Боже мой.“ – Сълзи се стичаха по бузите ми, докато усещах как енергията ѝ ме поглъща. Огромната дупка в сърцето ми се почувства малко по-пълна точно тогава.
„Добре ли си? Чуваш ли ме?“ – Попита тя с недоверие.
Хлипове разтърсиха тялото ми, докато стисках гърдите си.
„Чувам те. Чувам те.“
До този момент бях толкова самотна, но когато чух гласа на Сера и разбрах, че е тук долу с мен, всичко се оправи.
„Щях да си помисля, че си мъртва, но все още те усещах. Далеч, но жива. Какво стана?“
Въздъхнах. Откъде да започна?
„Натъпкаха ме с лекарства, но днес ги намалиха наполовина“ – започнах аз, после и разказах всичко. Създаването на съществото с Луцифер, това, че видях Линкълн и семейството ми да ме оплакват, поръченията, които изпълнихме днес – всичко.
Тя ме изслуша. Намеси се няколко пъти, за да нарече Луцифер глупак, но слушаше.
Когато най-накрая приключих, тя помълча известно време, преди да проговори.
„Значи те обучават за нещо?“
Въпреки че не ме виждаше, кимнах. Или поне не ми се струваше, че може да ме види.
„И други. Тук долу живеят много демони и надарени с демони хора.“
„Хм. Е, това не променя плана ни. Трябва да се съберем отново и да се измъкнем оттук по дяволите. Без каламбур“ – помисли тя.
Усмихнах се. Беше добре да си върна Сера. Усетих, че здравият ми разум се връща при мисълта, че не съм сама тук долу.
Умората дърпаше ръбовете на съзнанието ми. Лекарствата все още бяха в тялото ми, макар и в по-малка доза, и тази разходка ме беше изтощила напълно. Приливът на адреналин от разговора със Сера също започваше да отслабва.
„Уморена съм“ – промълвих на Сера.
„Спи сега. Аз съм тук. Ще съставим план и ще се измъкнем оттук, разбра ли?“
Исках да ѝ повярвам.
„Добре.“
За пръв път, откакто бях пристигнала, решителността се настани в костите ми. Тогава осъзнах, че Тъмният принц почти ме беше пречупил, но в крайна сметка аз бях тази, който щеше да го пречупи.
Щях да го счупя на хиляди парчета.
– Събуди се. – Гласът на Ракша ме разтърси от трагичните дълбини на изпълнения с наркотици и изтощение сън.
Клепачите ми натежаха и аз се стъписах.
– Още един час – помолих.
Това беше нормално – да дремя по няколко часа следобед след сутрешната доза наркотици. Тялото ми мразеше лекарствата. Те ме караха да се чувствам отпаднала, изтощена и физически слаба.
– Вече си проспала обяда, а Тъмният принц обича ранната вечеря. Трябва да се приведеш в приличен вид – изсъска тя.
При споменаването на вечерята с Тъмния принц клепачите ми се отвориха. Стомахът ми изръмжа, а после ме връхлетя споменът за Сера.
„Ти още ли си тук?“ – Обхвана ме паника. Дали съм си го представял?
„Точно тук, захарче. Не мога да видя нищо в тази магическа кутия, в която ме държи, но усещам нещата. Сега, когато виждам през очите ти, е по-добре.“
От мен се изтръгна облекчена въздишка. Не исках Ракша да разбере, че говоря със Сера, затова спрях и ѝ обърнах цялото си внимание.
– Мислиш ли, че ще ти даде разрешение да спреш лекарствата? От тях съм толкова сънлива.
Ракша сви рамене безгрижно.
– Това зависи от теб, дете. Покажи му колко послушна можеш да бъдеш и той ще ти осигури повече лукс.
Кимнах.
– Така ли си станала толкова близка с него?
Погледът ѝ се стесни.
– Знам мястото си тук. Знам какво е заложено на карта и се подчинявам на заповедите. Прави това и може да имаш повече от мен. Ти си много, много специална за него. Като дъщеря.
Буквално повръщане се надигна в гърлото ми при думите ѝ, което беше впечатляващо, като се има предвид, че не бях яла от часове. Тъмният принц ме смята за дъщеря? Ех. Той ми преряза гърлото преди две седмици! Какъв баща го прави това?
Просто кимнах отново. Ракша беше изпитала удара; нямаше да я спечеля скоро. Простото чуване на думата „подчинявай се“ накара всеки мускул в тялото ми да се съпротивлява, но се принудих да стана и да се подготвя. Ракша ме накара да си измия зъбите, да облека чисти дрехи, които се състояха от твърде голяма черна копринена пола до коляното и черна копринена блуза. Изглеждах така, сякаш отивах на погребение.
Може би бях.
Тя извади някакъв полуизползван грим, който не бях виждала досега, и ме накара да нанеса руж и спирала. Започнах да се притеснявам, че това всъщност е среща или нещо също толкова страшно, но после тя също си сложи грим, който никога не носеше. Освен това носеше черен панталон, кожени мокасини и червена копринена блуза.
– Значи това е официално? – Попитах я, докато грабвах бастуна си и се готвех да направя кратката разходка до офиса му.
Тя сви рамене.
– Това е въпрос на уважение. Ако изиграеш картите си правилно тази вечер, той може да ми нареди да те откажа напълно от лекарствата, за да можеш да започнеш обучението си.
Да се откажа от проклетите лекарства всъщност звучеше вълнуващо, но мисълта да „изиграя картите си правилно“ с Дявола беше ужасяваща.
Просто кимнах. Какво друго можех да направя тук, освен да кимна? Ако я наречех кучка с промит мозък, щеше да ме удари по главата и да ме упои отново. Ако отвърна на Луци, той никога няма да отмени протокола с лекарствата ми и аз никога няма да бъда достатъчно силна, за да се измъкна оттук.
„Луци? Ха! Това ми харесва“ – намеси се Сера и аз се усмихнах. Беше толкова хубаво да си я върна.
Ракша направи бързи крачки по коридора, а аз я последвах, като нервите ми се стягаха в стомаха, докато се чудех каква ли ще е вечерята. Дяволът яде ли? Ако да, какво ядеше?
„Малки деца и котенца?“ – Предложи Сера.
Още една усмивка изкриви устните ми, но когато Ракша ме погледна назад, я изтрих от лицето си.
Когато отидох да наглася дръжката на бастуна си, за пръв път от няколко дни забелязах пръстена си. Напоследък той беше станал толкова голяма част от мен, че вече не го усещах там. Сърцето ми се сви в гърдите при вида на малките сини и бели диаманти.
Линкълн.
Само при мисълта за него, за това, което сигурно е изпитвал, откакто ме бяха взели, стомахът ми се свиваше. Той вече беше преживял толкова много загуби. Ако можех да му кажа, че съм жива, това можеше да промени всичко. И за двама ни.
Преди да се усетя, бяхме стигнали до голямата двойна врата, която водеше към леговището на Луцифер. Доколкото знаех, той рядко напускаше това място.
Ракша почука.
Ще успея ли да издържа на вечерята с Дявола?
Тя се обърна и ме погледна, а очите ѝ бяха въпросителни.
– Готова ли си?
Има само един начин да разбера.
Назад към част 2 Напред към част 4
