Глава 8
Седмицата мина болезнено бавно, изпълнена с наранявания от тренировките с демоничния екип и тренировките с Луцифер за това как да създаваме тъмни същества. Бях почти сигурна, че когато наистина умра, ще се върна в Ада за всички лоши неща, които вършех сега тук долу.
Ракша се беше чула със съпругата си Елоди и беше права; тя беше в болницата със сина им. Той беше получил почти фатален астматичен пристъп и сега Ракша беше в стаята ми преди тренировката, за да се изфука. Бяхме станали нещо като приятелки – тя разкриваше лична информация, но също така щеше да ми набие задника, ако изляза от строя. Беше оцеляла и яростно защитаваше семейството си. Това беше нещо, което разбирах и на което се възхищавах.
– Елоди иска да подпише договор с демон, за да получи демон-лечител, който да излекува сина ни от астмата му – обясни Ракша, дърпайки подгъва на ризата си, докато обикаляше малката ми стая.
Очите ми се разшириха.
– Ммм, повярвай ми, това не е добра идея, а и ще поробят сина ти. Първородното дете.
Ракша кимна.
– Да, знам. Казах ѝ го, но аз не съм там и тя се справя съвсем сама, а… – Гласът ѝ секна.
Никога не я бях виждала толкова човечна и емоционална. Обикновено тя беше статуя или задник, никога скърбяща майка и съпруга. Беше странно да видя бавачката на похитителя си такава. В този миг в главата ми светна лампичка и едва не паднах от притеснението на всичко това.
– Знаеш ли, бих могла да издействам излекуването на сина ти безплатно от един Небесен – предложих аз.
Очите ѝ се насочиха към мен.
– Невъзможно.
Бързо се изправих.
– Не, не е. Изпращаш и писмо и ѝ казваш да отиде в Падналата академия. Попитай за Ноа. Ако тя му каже, че съм я изпратил, той ще го направи. Без да задава въпроси.
Лицето ѝ се помрачи.
– Мислиш, че мога просто да ѝ напиша каквото си поискам в това писмо? Всичките ни комуникации се следят. Не мога да разкрия, че си жива.
Краткотрайната ми еуфория от невероятната ми идея изчезна.
– О, добре, тя все пак може да опита. Ноа не би отхвърлил едно невинно момче.
Ракша извърна очи.
– Жена ми е некромант. Тя не може просто да се качи на автобус до Града на ангелите. Ще ѝ трябва разрешение, а те със сигурност ще отхвърлят момче на тъмен маг и некромант.
Поклатих глава.
– Не. Ноа никога не би отхвърлил дете. Казвам ти, че ако тя успее да заведе сина ти в Академията на падналите, Ноа ще го излекува.
Дори да произнеса тези думи, гърдите ми се свиха от желание отново да бъда с приятелите си. Едно от кичозните намигвания на Ноа щеше да направи деня ми по-добър. Дори и Линкълн да ми крещи, ще е добре дошъл точно в този момент.
Ракша изглеждаше свирепа.
– Не обичам надеждата. Тя води само до разочарование.
Тя се завъртя на пета и отключи вратата ми.
– Хайде. Днес тренировките ще бъдат малко по-различни.
Въздъхнах и я последвах от стаята. В половината от случаите, когато ѝ задавах въпрос, тя не отговаряше, така че не очаквах промяна днес. Все пак попитах.
– С какво ще е по-различно?
Ракша ме погледна.
– Ще се качим горе. Малка екскурзия е в реда на нещата.
На върха? Като на повърхността?
Тръгнах след нея, докато си проправяхме път покрай обичайното ни място и продължавахме да вървим, извивайки се нагоре и нагоре около подземния замък. Стомахът ми се стегна, когато нервите се вкопчиха в червата ми и оставиха усещане за празнота там.
Щях да изляза навън. Можех ли да избягам? Но никога не бих могла да напусна Сера.
„Глупости. Ако има начин, се махай по дяволите оттук. Без каламбур“ – информира ме Сера.
Опитах се да скрия усмивката си.
„Ти имаш най-добрата личност от всички ножове, които съм познавала“ – каза Сера.
„Познаваш много говорещи ножове, нали?“
Този път наистина се усмихнах и Ракша забеляза.
– Опитай се да не изтъкваш толкова явно факта, че можеш да говориш с безкрайното си оръжие, иначе той отново ще те упои – нареди тя.
Устата ми се отвори леко и едва не се спънах в краката си при нейната декларация.
– Ум… аз…. – Не знаех какво да кажа.
Тя махна с ръка.
– Само аз мога да го видя, защото аз съм тази, която е заключила магията на кинжала. Дръж го безвредно и аз няма да кажа на никого.
Ето че в този момент имах доказателство, че тя е активно на моя страна, опитва се да ме запази жива и да направи най-доброто за мен.
Аз просто кимнах.
– Чуваш ли ни?
О, Боже, моля те, кажи „не“.
Тя се усмихна.
– Не. Виждам магическите линии, които свързват и двете ви. Те се активираха отново, точно след като те лиших от лекарствата.
Уау. Лудост.
– Значи ти си тази, която е затворила магията на Сера?
Тя ме стрелна със страничен поглед.
– Стига си говорила.
Докато ускоряваше темпото си, се зачудих на няколко неща. Колко могъща беше Ракша и дали щеше да ми помогне да се измъкна, ако си заслужавах?
Преди да успея да се потопя в мислите си, стигнахме до върха на нашето малко подземно леговище. Погледнах през познатите прозорци, тези, които виждах всяка сутрин, когато ходех до червената врата с Ракша. Само че този път навън се беше събрала тълпа, а на хоризонта се стелеше повече дим от обикновено.
За първи път от цяла вечност минахме покрай червената врата и вместо това се насочихме към две огромни стоманени врати за излизане.
О, Боже мой. Щях да изляза навън след седмици тук долу. Може би месеци – бях изгубила представа.
В секундата, в която топлият, изпълнен с дим бриз се удари в кожата ми, поех дълбоко въздух. Може да беше серен и опушен, но беше свеж въздух. Е, толкова свеж, колкото е свеж въздухът в Ада.
– Ах, всички сме тук – провикна се Луцифер.
Дяволът стоеше в прашния двор, разперил криле, със скръстени пред себе си ръце и широко усмихнат. Учебният екип го заобикаляше откъм фланга, смесица от около стотина демони и надарени с демони хора.
Принцът на мрака крачеше по земята.
– Ако не сте най-добрите от най-добрите, не заслужавате място до мен в идните времена.
Малката му орда от чудовища изкрещя от вълнение, а ние с Ракша останахме безмълвни.
– Днес ще проверя вашия ранг и ще се отърва от слабите, за да дам място на истински великите – завърши той. До този момент всички мълчаха.
Наведох се към Ракша.
– Какво е това, нещо като клане? – Прошепнах.
Луцифер сигурно ме чу, защото отговори.
– Да, това е.
В този момент всички се напрегнаха. Направих бърза проверка на хората около мен, за да видя, че всички останали имат оръжия. С изключение на мен.
– За да бъдем честни, аз ще отида пръв – промълви Луцифер. – И избирам Бриел за свой противник.
Плъх.
Стиснах ръцете си в юмруци и без повече от мисъл крилата ми изскочиха от тялото ми. Бяха черни като нощта, с изключение на самите им върхове, които бяха пепелявобели. Всеки път, когато използвах светлинната си магия в тренировките, те отново побеляваха, макар и незначително.
– Няма оръжие за нея? – Ракша се замисли. Тонът ѝ подсказваше, че е впечатлена, но в очите ѝ видях загриженост.
– Не мисля, че има нужда от такова – дойде краткият му отговор.
Тъкмо се канех да му съобщя, че всъщност имам нужда от оръжие, когато от нищото той хвърли ласо за черна магия и го уви около врата ми. Изкрещях, когато се затегна здраво, прекъсвайки притока ми на въздух.
„Бял камшик!“ – Изкрещя силно Сера, докато ме влачеше напред на пръсти, а крилата ми се размахваха яростно зад мен.
Все още не се бях опитвала да си измайсторя камшик, докато бях тук, от страх, че щеше да е или тъмен магически, или пълноценно небесно кълбо, което щеше да ме изкара за един ден в сънна кома. Но когато запасите ми от кислород се изчерпваха и тези черни очи блестяха със садистично задоволство, нямах друг избор, освен да опитам.
Небесната ми магия се разпали в мен и точно тогава реших, че ще поставя Луцифер на колене, без да призовавам тъмната си магия. Всеки път, когато извеждах на преден план светлата си магия, усещах как тъмната ярост бавно се свива. Искаше ми се просто да умре, защото вече не исках да имам нищо общо с нея. Тя беше единствената ми връзка с него, злия човек пред мен.
Със задушаващо хъркане изпънах длани и изхвърлих от ръцете си две златни блестящи въжета, които се увиха около черното въже на ласото на Тъмния принц. Златните въжета се усукаха около мастилено-черния камшик, като облекчиха част от натиска върху врата ми.
Хората около мен изтръпнаха, но Луци се усмихваше. На този болен гад му харесваше да ме вижда как се разгорещявам и се бия. Притеглих по-силно магията си и Тъмният принц се дръпна малко напред. Протягайки ръка, той докосна една от златните ми струни и тя започна да става мътнокафява.
– Магията на Рафаел. Помня я добре.
Да го чуя да произнася това име с такъв неблагодарен тон ме уби. Как се осмели да се отнесе така към най-скъпия ми наставник и приятел? Тогава ме връхлетя шокът, че използвам магията на Рафаел. Все още не можех да направя разлика, освен може би в цвета.
„Изритай го в топките!“ – Обади се Сера и аз се усмихнах.
С вик размахах криле и се хвърлих напред. Черните въжета около шията ми изведнъж се отпуснаха и аз се задъхах, а гърлото ми гореше от усилието. Едва успях да вдишам един, когато тъмно петно преплува пространството и от нищото се удари в стомаха ми. Дъхът ми излетя от гърлото, докато вятърът бе изтръгнат от мен, а болката сковаваше корема ми.
Задник!
Луцифер се усмихваше, летейки назад с лекота, за да се измъкне от моята бясна и гневна атака.
В този момент обучението на Линкълн ме връхлетя. Почти две години ме тренираше да бъда лош човек, а ето че се провалих с гръм и трясък.
Вече не.
Завъртях се във въздуха и започнах да летя далеч от принца, към откритото небе. При това поставих ръце на корема си и оставих лечебната си светлина да действа върху онова тъмно петно, което беше.
– Къде си мислиш, че отиваш! – Изръмжа той, а аз се усмихнах на необуздания гняв в гласа му.
Мислеше, че бягам.
Ако знаех къде, по дяволите, се намирам и как да се измъкна оттук, можех да го направя. Ако знаех, че няма да нарани Шиа или Линкълн, ако си тръгна, тогава наистина можех. Вместо това поех успокояващ дъх и оставих магията в мен да изплува на повърхността. Във вените ми течаха силите на четири архангела – четирима. В моменти като този трябваше да си спомням за това.
Когато чух крилата му да се размахват зад мен, се завъртях, като изтласках навън всичко, което имах. Синя светлина се изстреля от устата и дланите ми и обгърна лицето на Тъмния принц. Бях го хванала напълно неподготвен. От устните му се изтръгна шокиращ вик, но той бе заглушен от светлината. Не се отказах, хвърлих се към него и ботушът ми попадна в гърлото му, като го повали на земята.
Той се удари с гръм и трясък в твърдата пръст и всички изпаднаха в шок. Синята светеща енергия все още беше увита около лицето му и бях почти сигурна, че не може да диша. Нима се нуждаеше от кислород, за да остане жив? Беше ли живо същество? Нямах никаква идея.
Летях към него, готова да му нанеса още щети, когато ръцете му се вдигнаха и той изпъна дланите си навън, спирайки ме във въздуха. Тялото ми се спря, защото невидима сила ме задържа във въздуха.
„Мразя глупавата му кука!“ – Изстена Сера.
Размахах лудо във въздуха, като помпах крилата си, но не можех да помръдна.
„И ти, и аз“ – съобщих на острието си.
„Хвърли светлинна магия върху него. Виж какво ще стане.“
Синьото вещество, което бях хвърлила в лицето му, се разтваряше. Трябваше да действам бързо, иначе рискувах да загубя битката и да се изправя пред гнева му.
Честно казано, исках да го убия. Точно тук и сега.
Електрическото бръмчене, което изпитвах, когато посегнах към магията си, започна да се появява и аз потекох с нея, като я изтеглях леко в крайниците си, нагоре през торса и навън през ръцете. С хрумване хвърлих калейдоскоп от магия право напред към невидимата стена, която ме задържаше.
След това нещо се раздроби, последвано от щракащ звук, който се разнесе из цялото пространство, и се чуха още въздишки. Усетих как това, което ме държеше, се отдръпна и изведнъж тялото ми се свлече директно върху самия Дявол.
Две помпания на крилата ми забавиха спускането ми.
„Никога не се отказвай. Дори не мигай, просто действай бързо.“ Думите от обучението на Линкълн сега звучаха вярно.
Синята магия беше избледняла и аз бях лице в лице с разярения Принц на мрака. Не мислех, просто реагирах. Бяла светлина избухна от мен, когато се приземих върху Луцифер. Разпънах се върху него и го притиснах към земята с краката си, обгърнах здраво гърлото му с ръце, а гърдите ми се издигаха, докато омразата кипеше в мен.
Мразех този човек. Беше ми взел всичко и сега щях да го убия, докато малките му демонични кучки ме гледаха.
– Бриел! – Изкрещя Ракша. В гласа ѝ се долавяше отчасти презрение, отчасти удивление.
Можех ли наистина да го убия?
Точно когато си го помислих, черен дим започна да се върти около мен, докато се издигаше от тялото му, и замъгли лицето ми, така че не можех да виждам. След това онази невидима сила отново се блъсна в мен и аз полетях. Сякаш ме удари камион и чух как няколко от ребрата ми се счупиха. Болката избухна в тази част на тялото ми. Отново се вдигнах във въздуха, след това се забих в земята и бях притисната там, без да мога да помръдна. Когато димът изчезна, над мен стоеше разчорлен Луцифер с ужасяващ вид на лицето си.
Той искаше да ме убие.
Изражението на лицето му изчезна в миг и той залепи пластмасова усмивка, пляскайки, докато се обръщаше към слугите си.
– Нима не съм я научил добре?
Всички ръкопляскаха нервно, дори стоическите демони на Абрус.
Понечих да се изправя и установих, че не мога.
– Нека ти помогна с това – изръмжа той, след което вдигна пръсти, карайки тялото ми да се залюлее във въздуха, като разтърси ребрата ми и изпрати нова вълна от болка в него.
Изкрещях, когато горещата болка се вряза в корема ми.
Той тръгна напред с мен под негов контрол, а тялото ми се носеше обратно към двойните врати във въздуха. Ракша тичаше заедно с мен.
Когато се отдалечихме от ушите, той срещна погледа на Ракша.
– Върни и лекарствата. Пълна доза.
– Не! Моля те – помолих го. Нямаше да мога да разговарям със Сера и отново щях да съм слаба и сънлива.
Протягайки ръка, той ме зашлеви по лицето.
– Когато се научиш кой има контрол и се съобразяваш с маниерите си, ще можеш отново да ги махнеш.
После ме пусна и аз паднах тежко на пода. Нова вълна от болка се разгоря по цялото ми тяло и аз се мъчех да си поема дъх през всичко това.
Ракша ме закачи рязко под мишницата и ме издърпа нагоре, като ме повлече навътре. В момента, в който вратата се хлопна зад мен, тя ме хвана здраво под брадичката, принуждавайки ме да я погледна.
В очите ѝ имаше нещо живо, което преди не беше се появявало.
– Ти, глупаво момиче – прошепна тя със страхопочитание. Погледна през рамо, за да се увери, че сме сами, и отново се обърна към мен. – Това беше невероятно.
Усмихнах се. Бях ранена, връщах се на лекарства и вероятно току-що бях загубила доверието му, но току-що бях ритнала Луцифер в гърлото пред всичките му приятели.
Напълно си заслужаваше.
Назад към част 7 Напред към част 9
