Глава 15
Веднага щом Ракша създаде портала, тя се отклони от него, отивайки към далечната страна на поляната, където се бяха разположили демоните. Надявах се, че съм единственият човек, който е видял какво е направила. Тя беше спасила живота ми.
Линкълн, Михаил, Рафаел, Уриел, Гейбриъл и морето от Падналата армия вече се вливаха през портала. Отначало всички те изглеждаха объркани, но после сякаш бързо осъзнаха какво се случва и започнаха да се бият с армията на Луцифер.
Двете ми магически топки от двете страни на главата на Луци бяха направили нещо с него. По начина, по който крещеше, се надявах, че са втечнили какъвто и да е мозък, но може би са причинили само временна болка и дезориентация, защото с всяка секунда изглеждаше по-бодър.
„Доведете ми Шиа!“ – Изкрещя Сера от мястото си на земята. Тя все още беше покрита с онази черна магия, която изглежда я беше обезсилила, но поне все още можеше да ми говори. Протегнах ръка надолу, вдигнах острието си и изкрещях името на най-добрата си приятелка. Тя беше точно до Ноа и Линкълн, сканираше тълпата и ме търсеше.
Когато чу гласа ми, тя се завъртя и аз хвърлих Сера във въздуха, като адски се надявах, че ще знае какво да прави с нея или поне ще я държи в безопасност, докато аз мога да се справя с Луци. Ако Сера беше ключът към тази врата и само аз можех да я отворя, тогава така или иначе не трябваше да сме заедно.
Главата на Линкълн се извърна в моята посока, когато чу гласа ми, а след това погледът му падна върху Луцифер, който сега беше в краката ми и се държеше за главата. Никога не бях виждала толкова много ярост в съпруга си. Цялото му лице почервеня, когато започна да тича в моята посока, протегнал синия си светещ меч.
Каквото и да беше направила атаката ми на Луцифер, в този момент отмина. Дяволът изскочи на крака, с разперени криле, и ме хвана за горната част на ръцете. Вниманието ми беше насочено към Линкълн, за да се уверя, че няма да бъде убит, а сега ме издърпа нагоре във въздуха. Крилете ми се размахваха като луди, за да се издърпам от Луци, но той беше твърде силен, крилете му помпаха, докато се издигахме все по-високо и по-високо.
Натрупах онази смесена сребристосива магия между дланите си, докато той държеше ръцете ми във видима хватка, с лице, насочено към мен.
– Мразя те! – Изкрещях над вятъра, директно в лицето му. – Винаги съм те мразила. Ти си гнусно чудовище и нямам търпение да умреш.
Магията се изтръгна от ръцете ми с остър щракащ звук и се уви около долните му крайници, свързвайки ги заедно. Той изръмжа от неудовлетворение, освободи едната ми ръка и сграбчи крилото ми в толкова силна хватка, че изкрещях от изненада.
– Аз в теб видях само пропилян потенциал, Бриел.
Около крилото, което държеше, се увиваше стягаща щипка. После ме пусна и аз паднах като камък във вода.
Какво, по дяволите? Като погледнах назад през рамо, видях черна мастилена ивица върху крилото, което беше докоснал. Не можех да летя и се свличах към земята.
По дяволите!
Размахах единственото си здраво крило като луда, за да се опитам да забавя падането си, но всеки момент щях да се ударя в земята и без съмнение да си счупя куп кости. Единственото, което правех, беше да нарушавам равновесието си, което правеше падането ми още по-колебливо.
– Бриел! – Изръмжа Линкълн и се издигна във въздуха пред мен. Едва имах време да регистрирам размазаното му движение, преди да протегне ръка и да ме хване. Силата на падащата ми тежест и внезапната хватка на Линкълн върху ръката ми предизвикаха болка, която проряза лопатката ми и ме накара да се уверя, че току-що е изскочила от гнездото си.
От гърлото ми се изтръгна стенание на агония, докато парещото усещане пълзеше по цялата ми ръка. Лицето на Линкълн се изкриви от страдание, докато той бързо ме свали на земята и ме пусна, за да мога да притисна ръката си към гърдите. Цялата ми дясна ръка беше в пламъци, но бях жива, без счупен гръбнак, така че това беше плюс.
Къде, по дяволите, е Луци?
Огледах се наоколо, зашеметена от осъзнаването, че седя насред военна зона. Един от архангелите беше призовал Небесно кълбо, което се носеше във въздуха. Войниците на Падналата армия потапяха остриетата си в него и убиваха ордата демони на Луцифер, докато останалите ангели отвъд портите на Небето чакаха и гледаха.
Очите ми обходиха пространството, търсейки Шиа и Ракша. Забелязах най-добрата си приятелка, която се биеше гръб в гръб с Ноа, и ме обзе облекчение, че е добре.
Но когато най-накрая открих Ракша, стомахът ми се сви. Луцифер беше опрял нож в гърлото и, а тя беше предизвикала друг портал.
Не.
Изправих се, като все още стисках ранената си ръка, която бавно губеше всякакво усещане.
– Луцифер! – Изревах и можех да се закълна, че гласът ми се беше усилил с някаква неизразима сила. – Нека тя да си тръгне! – Тръгнах към тях, докато яростта се надигаше в мен.
Той беше страхливец. Щеше да избяга и да остави хората си да бъдат избити. Добре. Но нямаше да я вземе.
Луци ме погледна и се усмихна, като държеше острието по-здраво върху гърлото на Ракша. Измъкнах здравата си ръка и съживих сребърния си енергиен камшик.
– Да го убием! – Изръмжа до мен Линкълн, а мечът му светеше в яркосиньо.
Може би това щеше да е необходимо, двамата заедно. Аз просто кимнах. Бях на 90 процента сигурна, че Луцифер няма да убие Ракша; явно тя му беше нужна, за да отвори порталите му, иначе щеше да го направи сам.
Ракша се опитваше всячески да отвори портала, но с ножа на Луцифер, който беше толкова здраво притиснат към гърлото и, тя не можеше да помръдне много. Когато срещна погледа ми, сърцето ми се разби за нея. В нея имаше толкова много страх и отчаяние; напомни ми за първите ми дни долу в Ада.
– Те са в безопасност и са щастливи – казах и, надявайки се, че знае, че имам предвид съпругата и детето и.
При тези мои думи тя се разплака от облекчение. В този миг Луцифер измъкна острието от гърлото ѝ и го хвърли към Линкълн. Съпругът ми се дръпна настрани и го избегна, но това беше достатъчно разсейване за Луци, за да грабне Ракша и да започне да я придърпва в отворения портал заедно с него.
Не!
С едно движение на китката си протегнах ръка и увих камшика си около лявото му бедро. Тя се уви и се стегна около Принца на мрака като змия, спирайки го. Линкълн се затича напред, възнамерявайки без съмнение да скочи в портала като обезумял маниак, когато Луцифер запрати ръцете си към него. Ударна вълна от енергия се заби в Линкълн и в мен толкова бързо и силно, че всичко почерня и аз усетих как падам на земята.
Когато се опомних, първото нещо, което забелязах, беше, че всичко ме боли. Най-много рамото ми, но всичко ме болеше, сякаш ме беше блъснала кола.
„Чудила ли си се някога дали Михаил оформя косата си, или тя просто е естествено толкова… буйна“ – долетя до съзнанието ми гласът на Сера.
Изстенах, отлепих клепачите си и открих, че и четиримата архангели стоят над мен.
– Линкълн – изсъсках, опитвайки се да седна, но ме връхлетя вълна от замайване.
– Аз съм тук – изстена съпругът ми. Проследих звука на гласа му, за да видя, че е легнал до мен, а Шиа, Клои, Люк и Ноа са се надвесили над него.
Вниманието ми за кратко се пренасочи към бойното поле. Някога толкова красиво, сега то беше осеяно с мъртви тела. Някои от тях бяха наши собствени.
– Свърши ли? – Попитах, като се опитах да седна отново.
Рафаел се наведе на едно коляно, а очите му бяха пълни с непролети сълзи.
– Свърши, а ти… ти предотврати една катастрофална война. Ти промени историята, Бриел.
Светая светих. Наистина ли? Прогоних Луцифер и не отворих портата. Не му позволих да ме контролира.
Засмях се нервно, несигурна какво да кажа.
Протегна ръка и Рафаел ме издърпа бавно нагоре, така че да се изправя. При това от ръката му в тялото ми се стрелна златна светлина, която прогони болката. Той ме изцеляваше. Против правилата, против заповедите му. Знаех, че вече е лекувал Линкълн и е нарушавал правилата, но просто не бях свикнала с този Раф.
Той щракна с език.
– Разкъсала си сухожилията и връзките в рамото си. Това ще отнеме известно време, за да се излекува.
Опитах се да издърпам ръката си назад.
– Не е нужно.
Ръцете му се вкопчиха, за да ме задържат неподвижна.
– Искам. Аз също имам свободна воля и отсега нататък ще я използвам пълноценно.
Михаил кимна.
– Всички ще го правим. Ние сме с теб, Бриел. До края.
„Обичам го“ – въздъхна Сера.
Опитах се да не се засмея на коментара на моето безкрайно оръжие, тъй като никой друг не можеше да я чуе. Това, което казаха архангелите, беше толкова завладяващо, че се почувствах емоционална и трябваше да го сдържа, за да не се разплача.
Когато Шиа проби бариерата на архангелите, за да сложи Сера в краката ми, Рафаел ме освободи, за да мога да отида при нея. Чувствах се много по-добре, все още ме болеше, но беше поносимо. От друга страна, оръжието ми все още беше покрито с отвратителната тъмна магия.
– Ще ми трябва помощта на господин Клеймор. Съжалявам – призна Шиа.
Махнах и с ръка и свих рамене.
– Всичко е наред. Благодаря ти, че я пазиш. – Тогава разбрах, че щом Луцифер е видял, че няма да му помогна, е сложил това одеяло от тъмна магия около Сера, за да я направи безсилна, така че да не мога да я използвам срещу него.
Зад гърба ни прозвуча силен гонг и всички се извърнахме изненадани. Вратата се отваряше. Един от ангелите – според мен Луцифер го беше нарекъл Метатрон – тръгна към нас. Беше изключително висок, с тъмна коса и зелени очи, а в ръцете му имаше гигантско дървено сандъче със златна ключалка.
– Метатрон – каза името му Михаил с нещо, което изглеждаше като нотка на възхищение в гласа му.
Мъжът постави сандъка на земята и прегърна здраво Михаил.
– Липсваше ми, братко. На всички ни. – Той посочи към сбирката от ангели, които стояха точно до отворената порта.
– Здравей, стари приятелю – поздрави го Рафаел. Всички се редуваха да се прегръщат, включително Гавраил и Уриил.
Стоях там, смаяна от факта, че небрежно се разхлаждам с архангели, след като току-що бях спасила Небето от война. Как така животът ми беше такъв?
– Какво е това? – Попита Михаил.
Метатрон направи жест към дървената кутия, която лежеше в краката му.
– Това е подарък за съпругата ти от Създателя.
Михаил повдигна вежда.
– За Грейс?
Метатрон кимна.
– В нея тя ще намери технологията, необходима за въоръжаването на хората с еднаква сила, за да се борят с демоните на Луцифер.
Еднаква сила.
През устните на Рафаел се промъкна ниско изсвирване.
– Обикновено Създателят не обича да се намесва по този начин. Той би изчакал хората сами да създадат технологията.
Метатрон се усмихна и сви рамене.
– Знаеш, че Създателят особено обича смъртните.
Рафаел кимна.
– Както и ние.
„Това е лудост“ – казах на Сера. Как така просто слушах този разговор?
„Играй спокойно“ – смъмри ме тя.
Зеленоокият поглед на ангела падна върху мен.
– Бриел, за мен е чест да се запозная с теб лично. – Той наведе глава.
Лично? Дали се бяхме срещали преди или нещо подобно?
Не бях сигурна какъв е протоколът и защо ми се покланя, затова просто му отвърнах с поклон.
Метатрон се усмихна.
– За да ти благодаря за днешната ти служба, Създателят има подарък и за теб, но първо, бях инструктиран да ви дам всичко това.
Изваждайки от джоба си няколко метални парчета с форма на диск, той започна да ги раздава на всеки архангел, след което погледна над групата към мястото, където стояха Линкълн и моите приятели. – Вие също. – Той ги подкани да вървят напред.
Линкълн, Ноа, Шиа, Клои и Люк изглеждаха зашеметени, но все пак излязоха напред. Той подаде диск на Линкълн и Ноа, но не и на останалите.
– Няма да ви трябват – каза той на останалите ми приятели. – Тези дискове позволяват на притежателя си да издържа на тъмните енергии на подземния свят, стига да докосва кожата му.
Устата на Линкълн се отвори в шок.
– Това щеше да е хубаво да го имах миналата година, когато Бриел беше отвлечена.
Метатрон кимна.
– Да, щеше да е, но тогава не беше позволено. Бриел научи ценен урок по време на престоя си с Луцифер, урок, който ще и помогне да изпълни съдбата си.
Всички, включително и архангелите, огледаха предпазливо своя диск, преди накрая да го приберат в джобовете си.
– Чакайте. – Разтърсих глава, за да прочистя мислите си. – Значи сега всички можем да… отидем заедно в Ада?
Ако успея да събера архангелите и Линкълн там, ще мога да унищожа Луци и да спася Ракша!
Метатрон кимна.
– Можеш. Какво ще направиш с тях, е твой избор.
Свободна воля.
Загледах се в ръцете му.
– Казахте, че имате нещо за мен?
Той кимна и направи жест към портата. Когато погледът ми последва неговия, стоящите там ангели се разтвориха, разкривайки Бърни. Точно до него беше… баща ми.
Викът ми заседна в гърлото, докато тичах, притискайки ранената си ръка към гърдите. Той беше златист призрачен дух, по-млад и по-здрав на вид, отколкото го помнех, но това беше баща ми на 100 процента.
– Татко! – Изхлипах, тичайки с пълна сила към портата.
С усмивка той бавно излезе от входа на портата, а аз се разпищях и спрях секунда преди да се блъсна в него. Когато фигурата му се премести от Небето в междинното пространство, златната му форма се втвърди във физически изглеждащо тяло. Сякаш отново беше жив.
– Здравей, орехче. – Той протегна ръка и докосна лицето ми. В момента, в който топлата му кожа докосна моята, се разплаках. Това беше всичко, което някога съм искала – още един миг с него, още един шанс да го прегърна.
Сякаш прочете мислите ми, той разтвори ръце и ме прегърна.
Бях прегърнала баща си. Как се случваше това?
Не можех да се справя със сълзите, те продължаваха да се стичат по лицето ми.
– Липсваш ми. Като луд. Майки е вълк-обръщач, а мама живее в Ангелският Град. Толкова много неща се случиха – казах му през сълзи.
Той се усмихна и се отдръпна, за да срещне погледа ми. Беше лудост да го видя толкова млад и щастлив, като на стари снимки. Имах чувството, че сънувам.
– Знам, скъпа. Аз бдя над вас през цялото време. – Гласът му… Боже, бях забравила как звучи. Беше най-хубавото нещо на света да го чуя отново.
– Омъжих се – промълвих и му показах пръстена си с трепереща ръка.
Той кимна.
– Знам. За добър мъж, както винаги съм знаел, че ще стане.
Гърлото ми се стегна от емоция и се зачудих дали някога ще спра да плача.
– Обичам те, татко. Щастлив ли си… тук?
Изглеждаше като нелеп въпрос. В края на краищата това беше Раят. Очевидно хората тук бяха щастливи… нали?
Той се приближи и ме обля топлина; усетих как ме обгръща любовта му, която беше безусловна, безрезервна. По бузите ми се стичаха пресни сълзи и знаех, че няма да мога да ги спра. Не мислех, че някога ще мога да ги спра отново.
– Щастлива съм, да. Ще бъда още по-щастлива, когато отново сме всички заедно, но сега съм зает със собствената си духовна работа. Все пак често проверявам всички вас.
Уау. Духовна работа? Отиде си идеята ми, че раят е постоянна ваканция с плуване с делфини и безкрайни маргарити.
– Бриел, сега трябва да затворя портата – прозвуча гласът на Метатрон зад мен и аз кимнах в знак на разбиране. Не исках да се сбогувам с баща ми, но бях благодарна за малкия подарък, който ни беше даден.
– Кажи на майка си, че съм щастлив за нея, че единственото, което винаги съм искал, е тя да бъде щастлива – нареди ми той.
Рафаел. Напълно бях забравила за това, че майка ми и Раф се срещат, но сега, когато стоях пред баща си, това излезе на преден план в съзнанието ми. Той знаеше, че тя е продължила напред, и нямаше нищо против това. Това само ме накара да плача още по-силно.
– Обичам те, татко. – Гърлото ми се стегна.
Той ми се усмихна. Боже, беше лудост да го видя да изглежда толкова здрав и щастлив.
– Аз също те обичам и се гордея с теб.
Протегнах ръка и увих здравата си ръка около него още веднъж. Докато стисках, забелязах, че тялото му става все по-свито. Той губеше формата си и отново ставаше призрачен.
– Бриел. Трябва да върнем ранените – обади се тихо Линкълн откъм гърба ми. – Здравейте, сър. – Линкълн кимна на баща ми, когато се отдръпнах.
Баща ми се развълнува.
– Здравей, сине.
При размяната им още сълзи разтърсиха тялото ми и краката ми отслабнаха. Какво е по-лошо от това да загубиш родител? Да се сбогуваш с него два пъти. Не вярвах, че ще мога да го направя отново.
– Обичам те, момиченце – прошепна баща ми и краката ми най-накрая се подкосиха от мъката, която ме връхлетя.
Линкълн ме взе в прегръдките си, докато баща ми се отдръпваше, докато отново беше в рая. Метатрон махна с ръка, затваряйки портата и заключвайки баща ми и Бърни зад нея.
В гърдите ми се отвори огромна дупка, но единственото, което можех да направя, беше да махна с ръка. Бяха ми свършили думите, енергията, всичко.
Назад към част 14 Напред към част 16
