Глава 2
Да бъдеш женен беше готино, но Линкълн имаше сериозно посттравматично стресово разстройство заради отвличането ми. Вече беше минал месец от сватбата ни, а той не искаше да ме напусне. Бях изненадана, че дори ми позволяваше да отида сама до тоалетната. Занятията, обучението на Ембърли, времето за момичета с Шиа, времето с майка ми? Той. Беше. Там. Ако си мислех, че е само защото иска да се забавлява с мен, нямаше да имам нищо против, но знаех, че е защото се страхува да не ме отвлече отново.
Днес беше първият му работен ден. Беше заминал за военните зони за нощна смяна, а Шиа остана с мен в караваната. Блейк и Дарън бяха назначени да помагат в командването на армията извън стените и често отсъстваха от кампуса, изпълнявайки нощни смени във военната зона. Тази вечер Линкълн щеше да се срещне с тях, за да помогне в усилията.
– Може би трябва да помоля за повече свободно време. – Той се разхождаше из караваната ни, като бършеше ръце в косата си.
– Мале. – Никога не използвах имена на домашни любимци с него, но бих го направила, ако това привлече вниманието му и го накара да спре за момент. – Ще се оправя, обещавам.
Не беше като Линкълн да може да направи много, ако Луцифер се появи тук. Луцифер се чувстваше всесилен на моменти и не бях сигурна, че Линкълн би могъл да го свали, както си мислеше, че може.
– Просто се чудя дали може би не трябва да си взема една година почивка. Докато цялото това нещо приключи.
Можех да видя стреса в тялото му, в начина, по който раменете му се сгърчиха, а ръцете винаги бяха леко свити. Приближих се до него и го обгърнах с ръце.
– Трябват ни парите. Искам един ден да си купя истинска къща, в която да живеят всичките ни деца. – Да не говорим, че той плащаше и за това, че майка ми живееше в Ангелския Град. Нещо, което му казах, че не е нужно да продължава да прави, но той не би го направил по друг начин. Моите чекове бяха много по-малки от неговите и дори не бях сигурна, че ще ми платят, тъй като ми беше забранено да ходя във военните зони, докато Луци не умре.
Огромна усмивка озари лицето на Линкълн.
– Всичките ни деца?
Засмях се.
– Като едно или две от тях.
Той поклати глава.
– Не, ти каза „всички“. Това са поне четири.
Смехът се изтръгна от мен. Изправена на пръсти, притиснах устни към неговите, като поисках устата му в дълбока, страстна целувка. Отдръпнах се, прокарах пръсти по брадата на челюстта му, а след това се наведох отново напред, устата ми беше върху неговата, докато ръката му се вдигна около врата ми, приближавайки ме.
Когато най-накрая се отдръпнах окончателно, бях малко задъхана.
– Мисля, че ще се справим по-добре, ако животът се нормализира, знаеш ли? – Не можех да живея в страх. Отказах да го направя.
Примирена въздишка напусна гърдите му.
– Добре, но знаеш, че в момента е „нормален“ само защото си изпила онова нещо, което означава, че той вече не може да те следи.
Да, изпиването на защитното заклинание, което Рафаел беше направил, беше някакъв вид предпазна мрежа за момента, но Луци знаеше, че съм тук. Бях сигурна в това. Къде другаде бих потърсила убежище? Линкълн също беше приел защитното заклинание и беше скрит от любопитния поглед на Луцифер, така че успях да се успокоя с това.
– Имаш номера на мобилния ми телефон. Обади ми се по всяко време, за да провериш.
Той отново въздъхна.
– Съгласявам се на това само защото Шиа ще бъде тук с теб, а знам, че тя е също толкова защитна, колкото и аз.
– Ако не и повече. – Кимнах. – Тя каза, че носи въже, за да върже глезените ни заедно, в случай че ме вземат през нощта.
Линкълн изглеждаше впечатлен.
– Това е добра идея.
Подсмръкнах.
– Тя се шегуваше.
Надявам се.
Силно блъскане едва не потроши вратата на караваната.
– Чукай, чукай, кучко! – Гласът на Шиа се извиси и двамата с Линкълн се усмихнахме.
– Върви! – Казах му, като го бутнах леко.
Той се съпротивляваше срещу мен и вместо да се придвижи към вратата, се завъртя, протягайки ръка, за да притисне лицето ми в ръцете си. Когато устните му поискаха моите в целувка, от която се разклатиха коленете, изстенах в устата му. Желанието се натрупа между краката ми и наполовина се изкушавах да отпратя Шиа и да го помоля да се обади, че е болен и няма да ходи на работа.
– Обичам те, Бриел Атуотър-Грей.
Усмивка се отскубна от устните ми. Мислех си, че той може да сметне желанието ми за вора фамилия за глупаво – имахме Майки, който да продължи мъжката линия, или каквото и да е друго, но част от мен просто не можеше да се откаже от баща си.
– Аз също те обичам.
– Тук е тъмно! – Шиа се втренчи във вратата и Линкълн се усмихна.
– Да, и е пълнолуние, така че ни пусни вътре – извика и Люк.
Поклащайки глава настрани при звука на гласа на Люк, Линкълн отвори вратата. Клои, Шиа и Люк стояха там с кутия понички от „Облак 9“.
– Значи това е парти? – Попита Линкълн, докато приятелите ми се провираха покрай него и влизаха в караваната.
– Обзалагам се на сладкия си задник, че е. Само за трети курс. – Люк целуна Линкълн.
Съпругът ми срещна очите ми с усмивка и ги задържа за дълъг миг, преди да ми помаха за довиждане.
След като вратата се затвори, Люк отвори кутията с поничките и взе една лилава с лимоненозелени ивици. Нямах представа каква емоция предизвиква, но бях сигурна, че е вкусна.
– Видяхте ли лицето на Тифани, когато Делакур обяви, че Бриел ще се върне в клас утре? – Той заговори, като отхапа една хапка. В момента, в който тя попадна на езика му, той изстена и се срина на дивана.
Аз се засмях и седнах до него.
– Но… но… не трябва ли да е втора година? Тя пропусна всичко! – Клои хленчеше с фалшив глас на Тифани, което накара всички ни да се разкрещим още по-силно.
– Вече съм приключила с Тифани – заявих аз, като си взех поничка. – Как платихте за тях? Знам, че заплатата ви не може да си позволи цяла кутия.
Шиа се усмихна.
– Ноа получи повишение. Вече е капитан.
Засмях се.
– И така, отпразнувахте, като похарчихте заплатата му?
Тя кимна, като си взе зелена меланхолична поничка.
– Доста.
Клои завъртя очи.
– Всички вие сте луди, че сте се оженили и сте сгодени толкова млади. Аз дори няма да се занимавам с тази идея, докато не стана на трийсет. Поне до тридесет.
Люк кимна.
– Върви, момиче.
Липсваше ми групата, толкова много, че ме свиваше в гърдите, като си помислех за това, но нещо все още ми липсваше.
Сера.
– Какво става, Бри? Изглеждаш така, сякаш си видяла призрак – попита Шиа, сложила ръка на устата си, готова да изяде поничка. Все още не бях опитала своята.
Без да искам да развалям този момент на нормалност, за който толкова копнеех, поклатих глава и се усмихнах фалшиво.
– Нищо. Казах ли ви, че има и други академии за паднали?
Имаше и Легиони, рожба на демон и човек или дори на двама демони, но не бях сигурна, че искам да навлизам в тази тема с приятелите си все още. Линкълн се беше сблъскал с един от тях, когато ме беше търсил в Града на демоните, докато бях заседнала в ада. Беше ми разказал всичко за тях. Технически Ембърли беше една от тях, тъй като беше родена от човек и свръхестествено същество, наричано още Архангел Михаил.
Люк се изправи на мястото си.
– Какво! Като другите кампуси?
Вече бях казала на Шиа и я бях накарала да пази тайна, но Клои и Люк нямаха представа.
Клои седна и се наведе напред.
– Кажи!
Усмивка се отскубна от устните ми.
– Добре, има една мацка Катя, която помагаше на Линкълн, докато беше в Сан Франциско.
Клои се задъха.
– Той е бил с друга жена, докато сте били разделени?
Махнах с ръка на загрижеността ѝ и извъртях очи.
– Не. Тя не си пада по мъже. Те станаха най-добри приятели и като че ли се подкрепят емоционално. Както и да е, тя измъкна тази тийнейджърка и я изведе на безопасно място в Академията на паднали в Париж, където сега работи като професор.
– Париж! – Люк изпищя като тийнейджър. – О, Боже, кажи ми, че можем да отидем там.
Смехът избухна от мен.
– Може би някой ден.
– Колко са? Париж, Лос Анджелис и…? – Клои изглеждаше влюбена.
– Има също Ню Йорк, Торонто и Цюрих – отговорих аз, като се наведох напред и се наслаждавах на клюките твърде много.
Люк изтръпна.
– Какво! Като… какво? Чувал съм, че Ню Йорк е паднал пръв, че всичко е обстрелвана военна зона.
Конската ми опашка се поклащаше, докато поклащах глава. Бях задала на Линкълн около хиляда въпроса в нощта, когато ми разказа за другите кампуси на Падналата академия.
– Той е по-малък, подземен, но все още функционира, за да помага на учениците, които са благословени от ангел в района. Гейбриъл ръководи Ню Йорк и Торонто. Уриил ръководи Париж и Цюрих, а Михаил се опитва да помага, когато не е тук.
Гръдният кош на Люк се повдигна нагоре-надолу, докато регистрираше новината, а Клои изглеждаше смаяна.
– Защо не ни казват? – Попита Люк.
Линкълн ме беше накарал да обещая, че ще разкажа само на тези, на които имам доверие за живота си, на тези, които са лоялни към Падналата армия.
– Защото, ако това стане широко известно и демоните разберат…
– О. – Люк се намръщи. – Но… Париж!
Усмивка дръпна устните ми.
– Той каза, че Катя, момичето, което познава там, може да дойде на гости за доставки. Може би вие, момчета, можете да се срещнете с нея и да я попитате за всичко.
Протягайки ръка, Люк ме хвана за ръката и я стисна здраво.
– Да! Тя може да ни научи на френски!
Всички се засмяхме на това, а аз избрах този момент, за да отхапя от блажената си поничка. Бях яла толкова малко такива през живота си, че можех да ги преброя на пръстите на едната си ръка. И все пак едно нещо винаги оставаше едно и също – Шиа беше там всеки път. В секундата, в която захарната сърцевина на поничката се разля в устата ми, в червата ми разцъфна екстаз, който ме накара да избухна в нелеп смях.
Претърколих се върху рамото на Люк, кикотейки се непрестанно, докато той се захващаше с втората си поничка.
– Пропуснах това. Липсвахте ми, хора – признах, докато окситоцинът и Бог знае какво още заливаше организма ми.
Мечокът преобръщач се протегна и ме погали по главата.
– Нямаш представа колко много ни липсваше. Колко дълго те търсихме. Колко трудно беше да те оставим да си отидеш.
В караваната се настани мрачно чувство и Шиа се ухили.
– Люк изяде една меланхолична поничка.
Това накара всички ни да се превием от смях и наистина никога не съм се чувствал по-щастлива и у дома си, отколкото в този момент. Може би част от това беше страничен ефект от избледняващата поничка с блаженство, но по-голямата част беше, че си бях у дома с приятелите и семейството си.
Нощта продължи, докато говорехме, смеехме се и ядяхме понички, докато на всички ни стана лошо. След като всички си тръгнаха, ние с Шиа се сгушихме в леглото на Линкълн и в моето. Лежахме там, в мълчание, просто се гледахме една друга в продължение на няколко дълги мига.
– Какво ще направиш, когато той дойде за теб? – Най-накрая заговори Шиа, а гласът и леко потрепери, показвайки уязвимостта и. Сега виждах, че тя е толкова ужасена, колкото и Линкълн, че ще ме отвлече отново.
Хванах ръката ѝ и я стиснах. Не исках да лъжа най-добрата си приятелка.
– Не знам.
Щях да се опитам всячески да му устоя… и да се моля за чудо.
Мина много време, преди да успея да заспя, макар че може би това беше заради въжето, завързано около глезена ми.
Очевидно Шиа не се беше шегувала.
Назад към част 1 Напред към част 3
