Линдзи Пауел – Недосегаемият брат ЧАСТ 10

Глава 9
ДЖАКС

Планът ми беше да дойда тук и да я прецакам малко, затова и текилата. И колкото и омразата да гори дълбоко в мен, имам право първо на малко забавление… нали?
– Ето какво ще правим – казвам, преди мозъкът ми да успее да измисли още въпроси защо искам да се забавлявам със Зоуи от всички хора – искам да кажа, че главната причина би била, защото тя изглежда като мокрия сън на всеки мъж в момента, но това е между другото. – Всеки от нас ще зададе по един въпрос, само с „да“ или „не“. Ако отговорът е „да“, тогава ще изпием шота. Ако отговорът е „не“, тогава другият човек изпива шота.
Тя подсмърча и кръстосва ръце на гърдите си.
– Какво става, хубаво момиче? Притесняваш се, че ще си пияна и няма да можеш да ме отблъснеш? – Подканям я.
– Моля те, трябва да изпадна в пълно безсъзнание, за да не мога да те отблъсна – отвръща тя, като свива рамене и опира ръце на масата, имитирайки това, което правя. – Хайде да започване.
Знаех си, че това ще я изнерви… може би я познавам по-добре, отколкото си мисля? Престани с това. Не я познаваш. Единственото, което знаеш със сигурност, е, че тя е причината брат ти да е мъртъв, а сега престани да се ебаваш.
– Можеш да започнеш първа – предлагам аз.
– Добре. – Тя обмисля въпроса си за секунда, преди да каже: – Мразиш ли ме?
Изненадващо ме напуска смях, докато гълтам шота и си наливам още един.
– Малко нисък удар, когато питаш нещо такова – казвам.
– Предпочитам да мисля за това като за това да познаваш противника си и да знаеш как да го разбиеш – отбелязва тя с усмивка на лицето.
Въздържам се да отговоря, защото това би завършило само с разправия, а искам да се уверя, че е достатъчно податлива, когато стигна до истинските въпроси.
– Щастлива ли си, че си отново тук? – Питам.
– Какво се случва, когато отговорът е „да“ и „не“? – Пита тя.
– Е, в такъв случай предполагам, че и двамата ще пием, – казвам, докато отново вдигам чашата за шот.
– Да и не е така – отговаря тя, преди да чукне питието си обратно по същото време, когато го правя и аз. Допълвам чашите и продължаваме.
– Наистина ли искаш да ме убиеш? – Пита тя, а очите ѝ се впиват право в моите.
Не отговарям, докато вдигам чашата си и оставям чашата си обратно.
– Уау – издиша тя.
– Има ли някакъв проблем тук?
– Знаех, че ме мразиш, Джакс, и да, по-рано каза, че искаш да ме убиеш, но дълбоко в себе си просто си мислех, че си наистина много ядосан и че ще се разберем по някакъв начин – признава тя, а очите ѝ падат върху чашата пред нея.
– Защо, по дяволите, си мислиш, че няма да го направя? – Питам, като изведнъж се чувствам малко неудобно от посоката, в която се развива този разговор.
– Защото някога бяхме приятели – почти прошепва тя.
– Не сме били приятели – отвръщам аз.
– Толкова добри, колкото… Да, добре, през повечето време си давахме акъл, но винаги съм си мислела, че просто сме такива – отговаря тя с вдигане на рамене.
– Може и да е било така, но това беше много отдавна, Зоуи, а аз имам години омраза, която се е натрупала в мен – казвам ѝ, по-открит, отколкото бях планирал, но майната му, ако това е моментът на нашата истина, нека бъде така.
– Мразя, че ме мразиш – казва тя тихо – достатъчно тихо, за да мога да го пропусна, но не го правя. Чух я ясно и категорично и нямам представа какво да правя с това.
– Обичаше ли Джейсън? – Питам, като се стремя направо да я убия. Очите ѝ се разширяват за кратко, преди да оправи изражението си.
– Това е много обширен въпрос – казва тя, но всъщност не е… поне аз не мисля, че е така.
– Не съвсем. Или си го правила, или не си го правила – казвам, докато свивам рамене.
– Грижех се дълбоко за него – казва тя и очите ѝ падат към масата. – Това не е отговор с „да“ или „не“.
– Това е най-добрият отговор, който мога да дам.
– Тогава нека го променя – казвам, когато тя поглежда обратно към мен. – Влюбена ли беше в него?
Секундите минават. Трябва да знам дали брат ми е умрял, знаейки, че тя го обича, или е умрял, защото му е дала вълшебната путка и го е държала да виси на кука за нейно удобство.
– По-добре си изпий шота – казва тя и аз виждам червено. Ръката ми прелита през масата и е около врата ѝ, тялото ми я следва, докато се качвам над масата и я притискам към седалката.
– Ти, кучко. Той те обичаше – казвам, като носът ми почти докосва нейния.
– И аз го обичах, просто не бях влюбена в него. – Тя не изглежда уплашена, докато я държа така, а и не се опитва да ми се опълчи. Леката искра от старата Зоуи, която видях, когато за пръв път се появих в това сепаре, е изчезнала, за да бъде заменена от тази черупка на жената, която някога познавах.
– Той умря за теб – изригвам.
– Знам и се мразя за това, дяволски, но не мога да ти кажа, че съм била влюбена в него, защото не съм била! Грижех се за него, обичах го като приятел и да, можеше да бъде много повече, но това беше прекъснато заради едно глупаво решение, което ще ме преследва до края на живота ми, така че не си мисли, че не съм страдала, Джакс. Чувствам вина всеки шибан ден оттогава, може би още повече, като виждам, че той беше влюбен в мен и аз нямах възможност да му върна тази любов – изкрещява тя в отговор и отново се появява онази искра, тя е там, витае далеч на заден план. – Можеш да ми се нахвърляш в лицето и да ми крещиш, колкото си искаш, но за бога, или се опитай да ме убиеш, или премини нататък.
– Да се махнеш? Да продължиш? Как се осмеляваш? – Изсумтявам. – Ти избяга в момента, в който той умря, Зоуи. Остави ме да събера парчетата и да го погреба. Дори не остана да се сбогуваш с него. Кой, по дяволите, прави това?
За секунда тя изглежда объркана, но аз не мога да мисля за нищо друго освен за изгарящия ме гняв.
– За какво говориш? Искал си да съм тук?
– Разбира се, че исках – казвам, преди да успея да се спра, без да мисля за това, което казвам.
– Защо? Току-що каза, че преди не сме били приятели, така че защо, по дяволите, си ме искал тук? – Пита тя.
– Защото го познаваше толкова добре, колкото и аз. През последните няколко месеца преди смъртта му прекара повече време с него, отколкото аз. Прекара повече време с мен… – Спрях се, мозъкът ми най-накрая настигна устата ми. Чувствам как тялото ми трепери, пускам ръката си от гърлото ѝ и се отдръпвам от нея, за да се прегрупирам.
– Джакс… – казва тя и усещам ръката ѝ върху горната част на ръката ми, пръстите ѝ се увиват, докато стиска нежно. – Говори с мен, и то наистина говори с мен.
– Не мога. – Не се обръщам и не се изправям пред нея, защото, по дяволите, не мога. Трябва да продължа да я мразя. Трябва да се придържам към това или последните пет години от живота ми са били напълно неоправдани.
– Джакс, моля те… – Гласът ѝ се пречупва и аз не мога да остана повече тук. Трябва да си тръгна. Трябва да изляза. Да я видя отново е прецакало емоциите ми повече, отколкото искам да призная.
Изтръсквам ръката ѝ от себе си и дърпам завесата, като се измъквам от сепарето и прекосявам стаята, докато не изляза навън и не се кача на мотора си, за да се върна у дома.

Назад към част 9                                                                       Напред към част 11

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!