Линдзи Пауел – Недосегаемият брат ЧАСТ 12

Глава 11
ДЖАКС

Събуждам се и се протягам, преди да отворя очи, а слънчевата светлина, която прониква в стаята ми, вече ме вбесява, тъй като нарушава съня ми. И тогава очите ми се отварят, докато седя в леглото, а умът ми си спомня какво се случи снощи. Но когато поглеждам до себе си, леглото е празно, а когато проверявам стаята за някакви следи от нея, виждам, че дрехите ѝ са изчезнали.
Вероятно е добре, тъй като мразя тези неловки глупости на сутринта – хубаво се чукаш, а сега си тръгвай и прочие. Само че това не беше просто хубаво чукане, а най-зашеметяващото чукане, което някога съм имал. И просто трябваше да е със Зоуи Ноулс. По дяволите.
Ставам от леглото и отивам в банята, за да се изпикая и да си плисна малко вода на лицето, преди да си обуя анцуга и да се спусна към кухнята. Имам нужда от едно кафе, преди дори да си помисля да започна деня и да се замисля какво означава снощи – ако изобщо означава нещо.
Приготвям си напитка и сядам на масата, като си спомням всеки малък детайл от това как бях вътре в Зоуи. Извивките ѝ, усещането за нея, топлината ѝ, вкусът ѝ… о, шибаният ѝ вкус. Предполагам, че тя все пак има вълшебна путка. Мисълта ме кара да се засмея, а после се спирам, защото съм идиот, който е опитал това, което някога е било на брат му. Това прави ли ме предател? Означава ли, че съм забравил защо той е умрял?
Преглъщам горещото си кафе и прокарвам ръце през косата си. Вместо да се опитвам да си проправя път през нападащата ме каскада от въпроси, ще отида в бара и ще видя с какво се занимават момчетата и за какви дела трябва да се погрижа. Разбира се, Ронан и компания все още управляват улиците, но ние не седим и не чакаме да се случи нещо. Ние имаме и неща, за които трябва да се погрижим, а и минаха няколко дни, откакто се регистрирах, така че е крайно време да се покажа и да занимая ума си.

***

Пляскам Коул по гърба, докато влизам.
– Как вървят нещата? – Питам го, докато сядам на стола до него.
– Щеше да знаеш, ако си беше направил труда да дойдеш през последните няколко дни, – отговаря той саркастично.
– Трябваше да се погрижа за някои неща.
– Какви? – Пита той.
– Като например за члена ми, – казвам с усмивка.
– Както искаш, пич. – Той отпива от бирата си и аз отбелязвам, че пие в десет часа сутринта.
– Защо пиеш толкова рано? – Питам, защото да, има случаи, в които една бира е нужна по-рано от обикновено, но тези случаи обикновено са шибано стресиращи, така че ако има някакъв стрес, искам да знам за него.
– Шанис – казва той и няма нужда от повече обяснения.
Шанис е бившата му и единственото, което прави, е да му досажда.
– Какво иска този път?
– Какво мислиш? – Пари. Винаги са пари.
– Знаеш, че не ѝ дължиш нищо, Коул – казвам му.
– Знам, но тя просто ми влиза под кожата, разбираш ли? – Да, да, знам.
– Кев отзад ли е? – Питам го, а той кимва с глава, докато се взира в чашата си с бира. Плясвам го отново по гърба и се отправям към вратата, която води към задната стая. Знам, че Коул мрази това, че се е чукал зад гърба ѝ, но в един момент трябва да забрави за тези неща и да спре да се чувства толкова виновен. Случи се преди две години, а тя все още е забила нокти в него. В някакъв момент трябва да продължиш напред.
Спирам за секунда. Продължавам. Хм. Забавно, в този момент бих могла да послушам собствения си съвет, но засега ще го захвърля на заден план с всички останали глупости, свързани със Зоуи.
– Какво имаш за мен, Кев? – Казвам, когато влизам в кухнята отзад и виждам Кев да закусва. Пълна английска закуска. Стомахът ми къркори.
– Има една във фурната, която се топли, мой човек, – казва ми той и аз бързо отивам до фурната, вземам кърпа и изваждам чинията. Отивам до масата и сядам срещу Кев, като бързо се захващам с нея, защото горещият секс очевидно ме прави шибано гладен.
– Искаш да дъвчеш или просто да погълниш всичко? – Казва Кев няколко минути по-късно, когато съм преполовил чинията. Поглеждам към момчето, за което жените казват, че прилича на Джейсън Момоа, за да видя, че се усмихва. – И така, коя е тя?
– Кой е кой?
– Жената, с която си се чукал снощи и която те кара да ядеш така, – уточнява той.
– Никой важен – промълвявам около парче препечен хляб, като ме връхлита чувство за вина. – Както и да е, да се върнем на въпроса, който зададох, когато влязох за първи път. Какво имаш за мен?
– Имаш нужда да се освободиш от агресията? – Казва той и аз кимам леко с глава.
– Нещо такова.
– Ами знаеш, че следим семейство Йейтс?
– Разбира се, че знам, разбира се, от месеци се занимаваме с тази работа – казвам, сякаш е загубил ума си и не си спомня за следенето което сме правили заедно, и безбройните часове, прекарани в опити да намерим начин да влезем в тяхното лоно.
– Снощи те се изнесоха. Всички. Изчезнаха.
– Изчезнали? Какво имаш предвид? – Питам, докато хвърлям тоста, който ядях, в чинията.
– Изчезнали.
– Взеха ли нещо със себе си?
– Не виждам.
– Предполагам, че това означава, че търсим улики за това кой е прецакал операцията ни и след това ще ги посетим.
– Предполагам, че си прав, мой човек – казва той и се усмихва. Кев обича малко детективска работа, а аз обичам да давам на хората това, което им се полага, така че това ни прави идеалния екип за тази работа.
– Побързай да си изядеш храната, за да можем да се измъкнем оттук – казвам му, докато се изправям и отнасям празната си чиния до мивката, като я изплаквам, преди да я сложа в съдомиялната машина. Какво да кажа? Може и да съм капризен шибаняк, но съм опитомен.

Назад към част 11                                                                    Напред към част 13

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!