Глава 15
РОНАН
– Претърсете всяка една камера – нареждам на екипа по сигурността.
– Да, шефе – казват те в един глас, докато бързо се разпръскват, за да отидат и да открият къде, по дяволите, е отишла Зоуи. Едва когато едно от моите момчета патрулираше отзад, видя шофьора на Зоуи в безсъзнание на земята и ни обърнаха внимание, че нещо сериозно се е объркало. Видях я да излиза оттук преди три часа, дори ми махна, по дяволите, и се моля нищо да не ѝ се е случило.
Прокарвам ръка по лицето си и през косата си, като се опитвам да спра ума си да мисли за „какво ли не“. Но няма смисъл, познавам този свят и знам, че зад всеки ъгъл дебне нещо по-зловещо от добро. И с въздишка слагам ръка в джоба си и грабвам телефона си, изваждам го, готов да се обадя по телефона, което наистина не искам да правя.
Отключвам екрана и скролвам по списъка с номера, докато не намирам името на Нейт. Той ще си изпати. Върнал се е само за четиридесет и осем часа, а сега сестра му е изчезнала. Блестящо. Някои хора биха казали, че реагирам прекалено остро, но както казах, зловещото надделява над доброто и всичко останало.
Набирам номера му и изчаквам да звънне веднъж, два пъти и после трети път, преди да вдигне.
– Какво има? – Нейт изръмжава в слушалката.
– Ставаш бавен на стари години – шегувам се, но осъзнавам, че се губят ценни секунди, а аз не мога да си позволя да ги пропилея, затова продължавам с: – Зоуи е изчезнала.
– Господи Боже. На път съм – казва той, преди телефонът да заглъхне. Не е нужно да ме пита къде съм, защото вече знае, че няма да напусна Чистотата, докато нямам причина да отида и да я потърся. Той също така ще знае, че имам очи и за нейната къща. Той ме е обучил добре. Мога да върша работата си на най-високо ниво, но ако трябва да съм честен, шибано ми липсва той да е тук. Нейт е като брат, какъвто никога не съм имал, и когато си тръгна, поех цялата отговорност с удоволствие, защото той ме спаси преди години и завинаги ще го уважавам за това – да не говорим, че загуби дясната си ръка, Стефан, по време на целия провал с Лукас и Джесика. Мрачни времена, но всички трябваше да продължим напред и да се адаптираме – Нейт просто го направи, като заведе семейството си на сигурно място, и не мога да кажа, че го виня. Но сега той се върна, дори и да е за кратко, и ми се иска да остане.
С поклащане на глава се отправям към кабинета на Зоуи и заобикалям бюрото ѝ. Сядам на офисния ѝ стол и за милионен път поглеждам телефона ѝ. Ядосвам се, че не го е взела, а аз винаги ѝ казвах да го държи в себе си, дори и да не го използва. Дори се шегувах, че ще ѝ сложа шибан чип под кожата, но ви казвам, че сега това не е толкова шега.
Въздъхвам и връщам камерите на екрана на компютъра ѝ. Щраквам върху по-ранната част на вечерта, когато тя мина покрай мен и напусна клуба. Откакто се е върнала, виждам, че е измъчвана от нещо – и най-доброто ми предположение е, че е скръб, но не съм сигурен. Искам да кажа, че тя си тръгна оттук без никакво приключване, без сбогуване, без нищо след случилото се с Лукас и Джесика. Не знам как се е справяла, защото през последните пет години единственото, което съм имал, е странно текстово съобщение от нея, което е било само кратък отговор, когато съм я питал как е. Преди бяхме доста близки, винаги се забавлявахме – тя беше като най-добрата ми приятелка – и тя също ми липсваше.
Трябва да поправя това. Мой дълг като лидер на улиците е да се уверя, че нещата вървят гладко и че къщата ми е в ред. Това е това, което ми е поверено да правя.
Внимателно наблюдавам камерите отпред, докато тя си тръгва. Колата ѝ я чака, както винаги, но шофьорът държи лицето си защитено от погледите – главата му е ниско наведена, яката на ризата – вдигната, а шапката на главата – под правилен ъгъл, за да се избегне всякакъв намек за разпознаване, който може да предизвика лицето му. Приближавам, но не мога да разбера нищо. Преглеждам тялото му за нещо спасително, като гърбица на гърба или нещо подобно, но нищо. Вече знам, че няма да намеря нищо, защото за десети път проверявам проклетите камери, а дори не мога да проверя проследяващото устройство на колата ѝ, защото е деактивирано. Този човек е знаел какво прави и си е написал домашното. Вбесява ме, че който и да е той, е успял да заобиколи всички мерки за сигурност, които съм въвел.
– Ронан – чувам да се лае от коридора и вдигам поглед, за да видя как Нейт си проправя път към мен.
– Камерите бяха проверени и няма ясен ъгъл. Проследяващото устройство на колата е деактивирано, а Зоуи е оставила телефона си тук – казвам, докато държа телефона, като за милионен път ми се иска тя просто да го беше взела със себе си. Нейт спира пред бюрото, ръката му минава по лицето, а погледът му е белязан от отчаяние.
– Защо, по дяволите, изобщо си помислих, че връщането ѝ тук е добра идея? – Промълви той. – Ето защо махнах семейството си, защото тук опасността дебне зад всеки шибан ъгъл.
Някои може да си помислят, че Нейт е омекнал, когато се е измъкнал оттук, сякаш задникът му е горял, но това не е така. Знам, че е живял и дишал този свят в продължение на години, докато семейството не зае централно място и не властваше над всичко, което някога е постигнал. И ако имах възможност, вероятно щях да направя същото на негово място. Знам също, че не е било лесно решение да си тръгне, но той е държал сметка през цялото време, докато го нямаше, и ме съветваше, когато имах нужда от това, така че наистина не се е оттеглил напълно, а просто се е отказал да бъде тук лично, за да защити онези, които обичаше повече от самия живот.
– Коя е заплахата? – Пита ме той, а аз мразя отговора си:
– Не знам.
Той удря с ръце по бюрото и обикаля стаята.
– Де жа шибано вю – промълвява той. – Последният път, когато не знаех, виж какво стана. – Спира да крачи и ме поглежда с убийствен поглед в очите.
– Знам – казвам тихо. – Ще я намерим.
– Да, ще я намерим.
– Камерите са готови, за да ги прегледаш – казвам, защото знам, че той ще иска сам да ги провери.
– Сигурен ли си, че не си пропуснал нищо? – Пита той, докато заобикаля бюрото.
– Положително.
Той се взира в екрана, в раздутото изображение, което е спряно, за да покаже тъмната фигура, която сега преследваме, и после ме изненадва с думите:
– Тогава се доверявам на преценката ти. Хайде да вървим. – И тогава го следвам по коридора и излизам до колата му, като двамата с него лаем заповеди към екипа, който все още е тук, докато вървим.
Излизаме навън и аз скачам на пътническата седалка на колата му, а след това с писък се отдалечаваме от клуба и тръгваме в посоката, в която тръгна колата. Нямам никаква представа къде отиваме, но чакам моите момчета да ми звъннат, за да ми кажат, че са проследили накъде е тръгнала колата и да ни дадат координатите.
– Мина много време – промърморвам, докато кара по пътя.
– Така е.
– Липсва ли ти? – Питам.
– Понякога. – И оставям разговора настрана, докато пътуваме в мълчание, надявайки се по някакво чудо да срещнем Зоуи и молейки се на Бог тя да е все още цяла.
Назад към част 15 Напред към част 17
