Глава 22
ДЖАКС
– Хух хум.
Чувам шума, преди да отворя очи, за да видя Кев, застанал на вратата на стаята, в която държах Зоуи, и с шибана усмивка на лицето.
– Справихте се, нали? – Казва той, самодоволен и прочие.
– Майната му – изръмжавам му, докато бързо проверявам дали Зоуи спи. Изглежда, че е така, затова бавно се отлепям от нея, без да искам да я събуждам още. Заобикалям леглото и отивам при Кев, като затварям вратата зад себе си.
– Какво става, Джекс? – Пита ме сериозно Кев, докато прокарвам ръка през косата си.
– Искаш да кажеш, че няма да ме изпечеш като шибана мацка? – Казвам, като в гласа ми се появява сарказъм.
– Няма нужда. Мисля, че е съвсем очевидно, че вече нямаш планове да я убиваш – коментира той.
– Нямам?
– Не. – И нека бъдем честни, всъщност никога не си имал такива планове. По дяволите, той няма представа колко невярно е това твърдение, защото снощи почти наистина я убих, докато не се опомних и не получих прозрение или както там искате да го наречете.
– Ще я взема при мен за няколко дни – казвам му аз.
– Ще се откъснеш от мрежата?
– Само за четиридесет и осем часа. – Трябва да го направя. Искам да кажа, че знам, че поправянето на това ще отнеме повече от четиридесет и осем часа, но се надявам, че засега ще е достатъчно.
– А какво става с Коул? Защото онзи Питър издаде всичко, което знаеше, в момента, в който ти напусна стаята.
Коул.
Майната му.
– Кой е бил? – Питам.
– Че Коул ни е обработвал през цялото време, играл ни е на глупаци, докато е имал планове да вземе Зоуи и…
– И какво? – Питам, а веждите ми се смръщват, тъй като Кев изглежда така, сякаш не иска да ми каже следващата част. – Кев, изплюй го – призовавам аз.
– Да я сложи в кръга за трафик на хора – завършва той и аз усещам как кръвта ми кипва.
– Ебаси майката – ядосвам се аз, преди да се успокоя достатъчно, за да кажа: – Коул е змия и предател. За него вече няма място тук.
– Разбрах, но какво точно искаш да направиш по въпроса? – Пита той, защото обикновено щях да съм на върха на това и то щеше да е приоритет – един от братята да тръгне срещу нас не е нещо, което обичам да оставям да се бави, да не говорим за факта, че той явно се е забъркал в някаква гадост, която не може да бъде оставена за дълго.
– Дръж го под око. Накарай Гатор да го наблюдава от разстояние. – Гатор е най-новият член на екипажа, но се е доказал достатъчно, за да получи доверието ми да се справи с това. – А ти и Шорти се погрижете за нещата тук. Да разбирам ли, че сте се отървали от телата от снощи?
– Разбира се – казва той, докато се присмива, сякаш дори не е трябвало да си правя труда да питам. Искам да кажа, че беше редно да се отърва и от двамата, защото знаеха твърде много – и да добавя факта, че бях пребил Клинт до смърт, разбира се. – Знаеш ли, Джакс, нашият отбор намалява.
– Знам. – Вече сме само четиримата – аз, Кев, Шорти и Гатор. Това не е достатъчно. Нуждаем се от още, но е трудно да намерим подходящия които да паснат.
– Ще се справим. Отиди, оправи си нещата и се върни по-скоро като стария Джакс, – казва той, като ме потупва по рамото, преди да си тръгне.
Старият Джакс.
Отдавна не съм бил такъв.
И преди бях нещастен шибаняк, но поне живеех. Последните пет години бяха все за отмъщение, а няма много време за забавления, когато си обсебен от идеята да намериш някого.
С въздишка се обръщам и бутам вратата обратно, за да видя Зоуи, седнала на леглото, с гръб, опрян на таблата, и ръце, прегърнали коленете ѝ. Изглежда толкова малка и изобщо не прилича на хитрата жена, в което продължавах да се убеждавам. Изглежда уморена, сякаш ѝ е писнало от цялото това „напред-назад“, и когато очите ми виждат следите по врата ѝ, усещам болка в гърдите си. Аз го направих. Аз поставих тези следи там. Ако можех да го върна назад, щях да го направя, но не мога и това е просто поредното гадно решение, с което трябва да живея.
Проправям си път към нея и тя вдига очи, за да ме погледне.
Очи, които някога блестяха, а сега са скучни и безжизнени.
– Добро утро – казвам тихо, докато сядам на ръба на леглото, а срамът ме изпълва, докато се опитвам да не погледна врата ѝ.
– Добро утро – измъква тя. Осъзнавам, че сигурно има нужда от питие, но и аз искам да се махна оттук и да си отдъхна у дома.
– Днес ще се върнем при мен – казвам ѝ. – Само за няколко дни.
– Добре.
Добре? Това е всичко? Няма спор? Никакъв спор? Никакво „Майната му, Джакс“?
– Предполагам, че ще тръгваме сега – казвам ѝ, докато се изправям и ѝ подавам ръка. Тя се поколеба за секунда, преди да постави изящната си ръка в дланта ми. Стискам пръстите си около нейните, докато тя става от леглото и застава до мен. Почти като че ли снощи не се е случило и като че ли не съм си признал, че съм планирал да я отвлека – почти, защото главата ми е замаяна от емоции.
Безмълвно я извеждам от стаята и се качвам по стълбите, като избирам да изляза през задния вход, защото не искам да ѝ се налага да минава през предния, дори и там да е само Кев.
Натискам задната врата и се насочвам към мотора си, който се намира точно покрай сградата. Когато стигаме дотам, посягам към каската си и се обръщам към Зоуи. Вдигам каската над главата ѝ, но тя се отдръпва.
– Какво правиш? – Пита тя.
– Слагам ти каската си.
– Защо?
– Просто я слагам – отговарям, сякаш е нелепо, че изобщо ме пита защо.
– Но какво ще носиш? – Казва тя, докато очите ѝ се стрелкат към мотора, сканирайки го за друга каска.
– Ще се справя и без нея. И преди да се опитваш да спориш, това не подлежи на обсъждане – казвам с усмивка, когато виждам в очите ѝ да трепва малко предизвикателство. Значи тя все още е там? Добре. Искам това предизвикателство да се опита да ме срита по задника. Бог знае, че го заслужавам – макар че няма да го призная на глас.
Вдигам ръце и поставям каската на главата ѝ, като я прибирам достатъчно здраво, за да не падне, преди да се обърна, за да се кача на мотора си. Запалвам двигателя и обръщам глава към Зоуи.
– Качвай се – нареждам, а очите ми показват, че очаквам тя да седне зад мен и да се държи.
Очите ѝ са приковани в моите, докато я чакам да се качи на шибания мотор, за да можем да се измъкнем оттук, но тя бавно раздвижва ръцете си и ги сгъва на гърдите си, а кракът ѝ почуква по пода, което ме кара да се усмихна.
Ето го и огънят.
Той все още е там, въпреки всичко, което се случи през последните няколко дни – просто трябва да продължа да го примамвам от нея, ден след ден.
Да ѝ говоря точно сега няма да помогне с нищо, така че просто изритвам стойката на мотора и след това премятам крак, преди да се запътя към нея. Спирам пред нея, не казвам нищо, а после я вдигам на ръце и я нося, защото така или иначе тя ще се качи на този мотор.
– Пусни ме, Джакс – казва тя, макар и малко приглушено зад каската.
Не ѝ обръщам внимание и премятам крака през мотора, а тя все още е в ръцете ми.
– Ще бъдеш ли добро момиче и ще се обърнеш ли, за да се измъкнем по дяволите оттук? – Казвам.
– Добро момиче? О, Боже мой! – Казва тя с присвити очи.
– Обърни се и седни на мястото си, – изсъсквам аз, напълно наясно, че колкото по-дълго сме тук, на открито, толкова по-вероятно е да бъдем забелязани от нежелани очи – а именно от брат ѝ и Ронан, защото знам, че те все още я издирват.
Виждам в очите ѝ предизвикателна искра на живот и може би защото сме извън тази гадна стая, а може би заради случилото се снощи, кой знае, но каквото и да е, искам повече.
Тя отново се извива в ръцете ми и маневрира, докато не седне така, че да е с лице към мен, а след това вдига краката си и ги увива около кръста ми.
– Готова съм – казва тя, докато се притиска към слабините ми, и, дявол да го вземе, ако не искам да я взема точно тук и точно сега. Секс на мотор. Интересно. Ще го добавя в списъка си със задачи по някое време, но за момента трябва да се измъкнем оттук и да се приберем в затвореното ми жилище.
Връщам стойката на мотора на мястото ѝ и запалвам двигателя.
– Дръж се здраво, хубаво момиче. – Това е единственото предупреждение, което ѝ давам, преди да потеглим. Бързо набирам скорост и ръцете ѝ се плъзгат около тила ми. Как, по дяволите, се концентрирам върху пътя, не мога да разбера, но изглежда се справям добре, докато летим, криволичейки и завивайки. Опитвам се да блокирам мислите за путката ѝ, която търка пениса ми през дрехите ни. Опитвам се да мисля за нещо друго, освен за това, че устата ми е върху нея, че я вкусвам, че я поглъщам. Опитвам се да прогоня всички образи на члена си, който се впива в нея, докато виковете ѝ се разнасят от удоволствие, но няма смисъл. Зоуи Ноулс е на съвсем друго ниво и фактът, че може да ме вбеси и да ме накара да я искам в еднаква степен, не е нищо друго освен чудо.
Заобикалям няколкото коли на пътя, а това пътуване ми се струва като най-дългото шибано каране на мотор в историята. Стискам челюстта си, като искам членът ми да спре да се възбужда, защото се предполага, че трябва да мразя тази жена. Работата е там, че всичко се е променило. Игралното поле не е такова, каквото беше някога – само последната нощ ми отвори очите за това. Можех да я убия. Можех да я гледам как поема последния си дъх, и почти го направих, но не можах. Болката беше много по-силна, когато се опомних и наистина я погледнах.
Готов ли съм обаче да простя случилото се? Само времето ще покаже.
Виждам отбивката към мястото си и завивам надясно, като се врязвам в една кола, чувам как натискат клаксона, докато се спускам по пътя. Намалявам малко скоростта, когато къщата наближава, и после спирам до входната врата.
Зоуи все още се държи за мен, когато изключвам двигателя и изритвам стойката на мотора, преди да се изправя, като я вдигам със себе си. Краката ѝ остават увити около мен, докато вървя към входната врата. Отключвам я и я отварям, влизам вътре и затварям вратата след себе си.
Едва тогава тя отдръпва главата си назад, сваля каската и ме поглежда с очи.
– Това беше шибано вълнуващо – казва тя и в гласа ѝ чувам нещо подобно на радост.
Не мога да не се усмихна, когато вземам каската от нея и я поставям на масата до вратата, преди да си проправя път през къщата и да спра в стаята, която тя ще използва през следващите няколко дни.
– Ще останеш тук – казвам, докато тя отпуска краката си надолу, докато се подпира, и развързва ръце от врата ми.
– Какво, няма мазе със заключваща се врата? – Натъртва тя.
– Ако си мислех, че ще избягаш, тогава все още щяхме да сме в онази гадна стая в бара – казвам ѝ аз.
– И защо си мислиш, че няма да избягам? – Пита тя, докато я приковавам с поглед.
– Няма да избягаш. – Знам, че няма да избяга. Тя все още таи в себе си огромна вина за участието си в смъртта на брат ми, иска прошка твърде много, за да се опита да си тръгне. Фактът, че щеше да ме остави да я убия, ми го каза, без да е необходимо думите да излизат от устата ѝ.
– Доста си сигурен в себе си – казва тя, докато се обръща и започва да търси около спалнята.
– Ако не можеш да заложиш на себе си в този живот, то той е просто шибан и безсмислен.
Тя спира и се обръща, за да ме погледне.
– Хм. Никога не съм мислила по този начин.
– Наистина? Брат ти е престъпник и въпреки това никога не ти е казвал да владееш всяко решение и да се подкрепяш на сто процента? – Трудно ми е да повярвам в това.
– Беше престъпен лорд. И ме е научил добре – казва тя защитно. – Разбира се, че го е правил. – Всъщност нямам нищо против Нейт, просто ми харесва да натискам копчетата ѝ.
– Недей да стоиш тук и да се опитваш да съдиш семейството ми – избухва тя, сложила ръце на хълбоците си, докато ми хвърля кинжали. – Не знаеш нищо за това, през което сме преминали, или за това, което брат ми е направил за мен.
– Честно казано. Сигурно е хубаво все още да имаш брат наоколо.
Лицето ѝ пада, а аз знам, че това беше шибан удар, но не мога да си помогна. Това е като рефлекс. Тя споменава нещо, а аз се опитвам да намеря начин да я върна към Джейсън.
– Не можеш да продължаваш да правиш това, Джакс. Не можеш да продължаваш да се гавриш с мен по този начин. Извиних се, нося вината, знам, че никога няма да ми простиш напълно за случилото се, но за бога, просто спри.
– Не мога да спра – казвам ѝ с тих глас.
– Можеш.
– Зоуи, от толкова дълго време ми е втълпено да те мразя…
– Да, разбрах го снощи, когато едва не ме уби – казва тя силно и след това в стаята настъпва тишина, докато се взираме един в друг. Най-накрая отново оставям очите си да блуждаят към следите по врата ѝ и усещам в себе си ярост, която трябва да изгоня.
Шибано ядосан съм, че съм стигнал толкова далеч, дори и това да е било намерението ми от години.
– Помогни си с каквото искаш – казвам, докато ѝ обръщам гръб, а тя ме оставя с прощалните си думи.
– Да, защото това е новата ми клетка. Завинаги обречена да бъда шибан затворник.
Назад към част 22 Напред към част 24
