Глава 1
ЗОУИ
Седейки на плажа и гледайки вълните, които се плискат нежно, си припомням каква късметлийка съм.
Живея мечтания живот в идилична обстановка, а плажът се оказва задната ми градина.
Животът на красив остров, далеч от целия хаос на предишния ми живот, е прекрасен. Търсех бягство, място, където никой не знаеше коя съм аз и кой е брат ми.
Виждате ли, брат ми е Нейт Ноулс, прочут престъпен лорд, който дълго време управляваше улиците. Това беше в кръвта му и той беше поел управлението, когато родителите ни бяха убити преди години. Това беше всичко, което знаеше, докато Кат Уилтшир – сега Ноулс – не влезе в живота му. Тя отвори съзнанието му от това, което знаеше, и му показа какво е да обичаш силно и да поставяш този единствен човек над всичко останало. Толкова съм благодарна, че Кат влезе в живота ни, защото ако не беше тя, не знам какъв щеше да бъде брат ми сега. Искам да кажа, че тогава той беше безмилостен, но с времето съм сигурна, че щеше да стане още по-жесток, ако това изобщо е възможно.
Кат е най-добрата ми приятелка и сестрата, която никога не съм имала. Щом се срещнахме, сякаш просто си допаднахме и връзката ни е толкова силна, че нищо не може да я прекъсне. Тя е моето семейство и не само прави брат ми щастлив, но и ми даде най-красивата племенница, която да обичам и пазя. Всъщност чувам писъците ѝ от смях от мястото, където седя, и това ме кара да се усмихвам, докато затварям очи и оценявам факта, че все още съм жива.
Когато дойдохме тук преди пет години, беше само за почивка, но Нейт бързо превърна мечтата си в реалност, когато купи къща тук и каза, че това е нашият дом.
Това беше бягството, което търсех. Изход от живота, който бях оставила зад гърба си.
Скръбта и чувството за вина, които ме измъчваха, ми отнеха години, за да ги изтласкам на заден план, но смъртта и разрушенията, които оставихме след себе си, и до днес ме карат да изпитвам вина, скрита в подсъзнанието ми.
Загубих човек, в когото наистина можех да се влюбя. Някой, който ме караше да се чувствам жива и желана, обгрижвана, но в същото време щеше да ми даде акъл. Джейсън Джоунс е мотоциклетистът, когото загубих, човекът, който умря, помагайки ми. И не знам дали някога наистина ще си простя, че помолих него и част от екипа му да ми помогнат в онзи съдбовен ден…
Бях толкова уверена, когато влязох тук. Имах план, начин да се справя с проблема, който прецакваше Нейт и Кат от седмици – може би месеци, не съм съвсем сигурна, защото брат ми ме държеше настрана. Знам, че той винаги си мисли, че ме защитава, но аз съм голямо момиче, което може да се сражава с най-добрите от тях.
Разбира се, може и да изглеждам по-скоро като момиче за партита, но мога да бъда и хладнокръвна.
Предполагам, че именно за това са големите братя – за да защитават по-малките си братя и сестри и да поемат основната тежест на всяка опасност, която се изпречи на пътя им.
Това, че Нейт е криминален лорд, означава, че трябва винаги да е в играта, във върхова форма, готов да порази всеки, който заплашва него или някого, на когото държи.
Това винаги съм била само аз, докато не се появи Кат, а тогава тя бе там с мен, прикована към стената като шибано животно, докато врагът ни гледа от другия край на стаята.
Шибаната Джесика.
Жената, на която Нейт се е доверявал и която му заби нож в гърба.
„- Зоуи – казва Джесика, сякаш това е приятелска среща. – Каква изненада. – Уф, винаги съм мразила шибания ѝ глас. Толкова хленчещ и висок. Как, по дяволите, Нейт я държеше наоколо, никога няма да разбера – освен че може би я съжаляваше, не виждам притегателна сила. Но все пак той намери някакъв мъж, който я риташе пред стриптийз клуба, в който работеше преди години, така че може би в тази конкретна нощ той показа сърцето, което крие дълбоко в себе си.
– Съвсем – отвръщам безизразно. Освен да забия нож в тази кучка, не искам да имам нищо общо с нея.
– И така, на какво дължа удоволствието от това посещение? – Казва тя, застанала там, мислейки си, че е шибана лейди муцка, със скръстени на гърдите ръце и усмивка на лицето.
– О, знаеш ли, просто си помислих, че ще е добре да наваксаме – казвам ѝ, а сарказмът е ясно доловим в гласа ми. И тогава тя се засмива и това ме кара да се разплача. Уф. Мразя всичко в нея.
– Да не ми казваш, че ти липсвам? – Пита тя и аз губя всякакво търпение, което може би съм таила.
– Престани да говориш глупости, Джесика. И двете знаем, че съм дошла тук, за да сложа край на живота ти – изръмжавам ѝ.
– А ти си донесла със себе си едно лакомство – казва тя, докато насочва вниманието си към Кат. Тя тръгва напред, а аз за миг оценявам колко различни са двете жени.
Джесика е с къса руса коса и тъмносиви очи, които са почти присвити, сякаш слънцето я огрява постоянно, докато Кат е с дълга кестенява коса и красиви сини очи, които… обикновено… блестят от щастие и пакост. Ето защо си допаднахме толкова добре, защото виждам в нея бунтарската искра, която живее и в мен.
Но тази искра ни вкара в неприятности и за всичко това съм виновна аз.
– Значи ти си тази, която той избра – казва Джесика на Кат, докато я оглежда, сякаш е петно лайно на обувката ѝ. Но истината е, че Джесика винаги е била ревнива кучка, а е толкова очевидно, че Кат е много над нея и е съвсем в друга лига. Истински страшната част от всичко това е фактът, че Джесика и Нейт никога не са били във връзка – поне доколкото ми е известно. Той никога не би тръгнал към нея, а това е просто нелепата игра на една кифла, която си мисли, че така ще получи живота, който винаги е искала. Па. Да. Успех с това, когато Нейт дойде тук и ме освободи, за да сложа край на жалкото ти съществуване, Джесика.
– Кажи ми, приятно ли е да чукаш това, което ми принадлежи? – Джесика продължава да се вглежда в Кат. Тя продължава да мрънка, а аз искам големият ми брат да дойде и да ни спаси от бъркотията, която забърках в тази мисия. Предполагам, че затова той е мозъкът, а аз никога не съм била начело на операциите в подземния свят, защото явно не обмислям достатъчно добре нещата, преди да действам.
– Твърда като скала коремна преса, бедра и най-хубавото дупе, което някога съм виждала… Не обичам, когато другите си играят с моите играчки – продължава тя, докато аз се втренчвам и изпускам, но дотук свършва търпението ми към тези глупости.
– Господи, Джесика, можеш ли да престанеш с подробностите… това е брат ми, за когото говориш – избухвам и следващото нещо, което знам, е, че едно от шибаните ѝ кучета пазачи – и под това имам предвид гадни, потни мъже – идва и залепва тиксо на устата ми.
– Винаги е имала моторна уста – казва Джесика по мой адрес. Кучка. И след като устата ми е залепена с тиксо, тя се заканва още малко, преди следващите ѝ думи да накарат сърцето ми да се опита да излезне от гърдите ми… – Мисля, че госпожа Ноулс има нужда да опита какво е, когато вземеш нещо, което не е твое… Първо се позабавлявайте, преди да я довършиште – инструктира тя мъжете си, след което те бързо завързаха въже около краката на Кат. Не, не, не, не могат да я вземат.
– И ако си мислиш за онези мъже мотористи, които ще дойдат да те спасят, тогава не го прави. Всички те са мъртви – казва Джесика и се кълна, че шибаната болка в сърцето ми е като нож, който ме разкъсва, но нямам време да обработвам нищо повече, когато Джесика казва: – Разруши я – докато свалят белезниците и се готвят да изнесат Кат оттук.
Диво размахвам ръце и крака, молейки се на Бог, в когото не вярвам, да ми хвърли шибан кокал или някаква гадост, за да се измъкна от това и да помогна на Кат, но вместо кокал виждам, че шибаният дявол е отговорил на тихата ми молба.
Защото там, на вратата, изглеждащ зъл, както винаги, е брат ми – Лукас. Братът, който уби родителите ни. Този, който винаги поставяше своите нужди пред тези на другите. Човекът, който процъфтява в болката, страданието и властта. Майната му.
– Здравей, сестричке – казва Лукас, усмихва се и паниката ми отпреди няколко минути се увеличава десетократно. – Мина много време. – Да, сигурно е било, жалко само, че не е било още по-дълго.
По молба на Лукас едно от кучетата пазачи сваля тиксото от устата ми и аз се мъча да формулирам думи.
– Нали не си мислеше, че просто съм изчезнал, за да не ме видиш никога повече? – Казва той. Е, живях с надежда, но съдбата явно беше приготвила други гадости. Лукас насочва вниманието си към Кат, след което започва да я запознава набързо с това кой, по дяволите, е той. Той признава, че е убил родителите ни, а след това дава да се разбере омразата и ревността му към Нейт – нещо, което винаги съм знаела. Той винаги е искал всичко, което Нейт е имал, и имам предвид всичко. Жените, приятелите в училище, оценките, дори шибаната кутия за обяд, в която майка ни опаковаше сандвичите му.
– Оказа се, че никой не ме харесваше много и всички предпочетоха Нейт пред мен. Така че изтърпях времето си, влязох в нелегалност, мълчах и сега съм тук, готов и чакащ го да дойде тук, за да ви спаси и двете… и той дори няма да види капана, докато влиза тук. Няма да мисли ясно и това ще ми проправи път да го заловя и да го измъчвам, преди да срещне създателя си – казва той на Кат, докато аз се опитвам да се съвзема от шока, в който сякаш се намира тялото ми в момента.
– Само си помисли как ще се справи без жена си и сестра си. Не е трудно да се замислиш наистина, нали? – Подиграва се той и мисълта разбива сърцето ми. Ще убие Нейт, ако остане без нас двамата, знам, че ще го убие, и знам, че той ще се предаде и ще остави Лукас да прави с него каквото си поиска. Сълзите ме бодат отзад и яростно ги отблъсквам, докато започват да изкривяват зрението ми.
– Ще го накара да бъде небрежен, като знае, че имам и двете ви – казва той с усмивка.
– Лукас, моля те, недей да правиш това – моля аз, опитвайки се да достигна до някаква част от брат ми, която може би все още е донякъде човешка.
– Защо не? Защото всички можем да бъдем едно голямо щастливо семейство? – Той ми се смее. – Не мисля, че е така. А сега я отведете и се уверете, че чуваме писъците ѝ – казва той на двете момчета, след което се отдръпва и кучетата пазачи извеждат Кат от стаята. Крещя и се мятам насам-натам, но съм безполезна и знам, че след това няма да мога да живея със себе си. Знам, че ако наранят Кат и Нейт не стигне до нея навреме, никога няма да си простя.
– Сега трябва само да изчакаме да се появи големият лош престъпник и тогава ще започне истинското забавление – казва Лукас, влиза в стаята и застава до Джесика. Тя го поглежда със смесица от страх и похот. Уф. Тя наистина няма морал.
– Моля те, Лукас, умолявам те да оставиш Кат да си тръгне. Моля те. – Опитвам се да го вразумя, но вече знам, че е безсмислено.
– Нямам абсолютно никакъв интерес да спасявам някаква играчка на Нейт – отговаря той, изглеждайки отегчен като дявол. – Тя е просто стръв, а ти беше допълнителен бонус.
– А ти се чудиш защо всички те мразеха – изсумтявам, гневът преминава през тялото ми заради цялата тази ситуация.
– Уф – казва той саркастично и се преструва, че съм го наранила, като поставя ръка на сърцето си.
– Защо просто не си тръгна, а? – Продължавам. – Ти си шибан паразит…
– А ти си шибана кучка – изкрещява той, като ме прекъсва. Добре, изглежда съм го вбесила. Ако успея да го накарам да говори, това може да го разсее, така че Нейт да може да влезе тук и да убие гадината. – Винаги си се подмазвала на шибания Нейт. Всички са го правили. Той беше най-добрият, той беше достойният, а междувременно аз просто стоях там и се чудех какво, по дяволите, съм направил погрешно.
– Наистина? Наистина ли си задаваш този въпрос след всичките години на подигравки и нараняване на мен и Нейт? – Питам недоверчиво. – Всичките пъти, когато ни се присмиваше, когато падахме, или какво да кажем за случаите, когато ни буташе и се държеше така, сякаш това е било инцидент – а после беше и моментът, в който си разбих устната, защото слязох от колелото си, след като ти заби предното колело на твоето в задното на моето.
– Това беше просто детска игра – отвръща той. Фигури. Никога не е знаел как да показва разкаяние.
– Можеш да го наричаш както искаш, Лукас, но аз го наричам тормоз.
Той се взира дълго и интензивно в мен, но аз не отстъпвам. Ако иска да ме убие, искам да го гледам в очите, докато го прави.
– Малка сестричке, съжалявам, че трябваше да свърши така… е, всъщност не е съвсем така, и ще изпитам огромно удоволствие, като най-накрая доведа Нейт на шибаните му колене. Сега е неговият ред да моли за милост, да моли за живот, но аз никога няма да му дам това.
– Ще го измъчвам, докато се мъчи да диша, а след това ще изтръгна шибаното му сърце и ще забия куршум в мозъка му едновременно, защото не можех да реша кой край е по-добър, така че просто ще избера и двата. – Той явно е приключил с леката рекапитулация на детството ни и предполагам, че тук всичко приключва. Няма как да разсъждавам с него и времето ми изтече.
– Лукас, ти ми обеща, че мога да се забавлявам, преди да приключиш с него – казва Джесика.
– И можеш. Можеш да скачаш върху члена му колкото си искаш, докато не реша, че това е достатъчно – казва Лукас и чувам предупреждението в тона му.
– Вие двамата сте шибано болни – казвам им, а в гласа ми ясно се долавя отвращение.
– Винаги си знаела това за мен, сестричке, и никога не съм се преструвал, че съм друг – отговаря Лукас. – И знаеш ли какво още, скъпа моя сестро?
Настъпва пауза, докато той прави крачка към мен.
– Ще се погрижа да му преразказвам отново и отново историята за това как хубавата му малка съпруга е била изнасилвана многократно, докато е молела за живота си.
Думите му ме карат да потръпна. Кат е сестрата, която никога не съм имала, и се надявам на Бога по някакво чудо да ни измъкне благополучно оттук.
И изглежда, че молитвата ми току-що е била чута, тъй като чертите на Лукас се отпуснаха и той падна като чувал с лайна на пода, за да открие Нейт, застанал зад него с пистолет в ръка. О, слава богу.
Нейт насочва пистолета към Джесика и устата ѝ се отваря, а очите ѝ се разширяват.
– Нейт – прошепва тя, докато ръцете ѝ се вдигат пред нея. – Моля те… Не съм… Моля те, недей…
– Спести ми шибаното съжаление – изръмжава Нейт, докато влиза в стаята. – Прецакала си грешния брат – казва той и виждам, че се готви да натисне спусъка, и изкрещявам:
– Не, Нейт.
Той прави пауза и ме поглежда въпросително.
– Позволи ми да го направя – казвам му, защото искам да го направя. Искам да отнема това бреме от него и да го прекратя веднъж завинаги. Притеснявам се, че той никога няма да преодолее убийството на жена, това не е нещо, което е правил преди, и не искам да поема това, когато така или иначе вината е моя.
– Вземи ключа, освободи ме от тези белезници и тогава ще я убия – казвам, а през мен преминава решителност. – Няма да ми е за първи път – добавям, шокирайки го. Да, убивала съм и съм го пазила в тайна, но нямам време да отговарям на въпросите, които знам, че ще се въртят в главата му точно сега. Можем да поговорим по-късно, но сега е време за действие.
– Къде е ключът? – Изръмжава той на Джесика и тя бързо отива да го вземе, а след това ме освобождава от веригите.
– О, това ще ми хареса – казвам, докато ми отнема по-малко от половин секунда, за да забия юмрука си право в лицето ѝ. Тя пада на пода, а аз се приближавам до Нейт, вземам пистолета от него и го насочвам към нея. – Довиждане, Джесика. Сладки сънища. – Натискам спусъка и тя угасва.
За момент в стаята настъпва тишина, преди Нейт да се обърне към мен и да каже:
– Къде е Кат?“
Болката от онзи ден все още е много истинска. Никога няма да забравя начина, по който сърцето ми биеше неконтролируемо, или как се разби, когато Нейт, Кат и аз най-накрая напуснахме мястото, където всичко отиде по дяволите, и минахме покрай мъртвите тела, наредени по алеята. Всеки един мотоциклетист, който дойде да ми помогне, загина. А когато видях Джейсън, не знам как се сдържах. Очите му бяха отворени, гледаха към небето, устата му леко висеше, животът си беше отишъл от него.
И това завинаги ще бъде последният му образ, който ще се впише в паметта ми.
Той омърсява всичко, което е било преди това, и знам, че образът никога няма да ме напусне.
Не мога да върна случилото се назад, но ако можех да върна часовника назад, щях да го направя.
Вместо да остана и да се изправя срещу случилото се, аз избягах. Дойдох на този идиличен остров с Кат и Нейт и никога не погледнах назад.
Но желанието да се върна е налице. Винаги е било. И работата по скръбта ми направи това желание много по-силно.
Преди не можех да се изправя пред него. Знам, че смъртта им е по моя вина, но не можех да го приема напълно, когато сърцето ми също се късаше.
Но сега вече мога.
Проведох известна терапия и работих тук, доколкото мога, но за да се излекувам истински, трябва да се върна и да се изправя пред демоните, които може би ме очакват.
Всичко, което трябва да направя сега, е да кажа на големия си брат и да се надявам, че той няма да ми попречи наистина да позволя на сърцето си да се излекува.
Назад към част 1 Напред към част 3
