Глава 2
ЗОУИ
– Лельо Зоуи – чувам Грейси да вика от долния край на стълбите. – Време е за вечеря. – Дори само звукът на гласа ѝ стопля сърцето ми. Тя е най-сладкото дете на света и аз я обичам до полуда.
– Идвам – викам ѝ в отговор, докато слагам телефона си на нощното шкафче и се отправям надолу. Бях се уверила, че съм в течение на всичко, което се случва в Обединеното кралство, а именно там, където живеехме, и го правя, откакто заминахме. Но напоследък търсех повече. Това влечение да се върна е, то заема цялото ми съзнание.
Излизам от стаята си и се спускам по стълбите, следвайки вкусния аромат на всичко, което Кат е приготвила в кухнята. Когато влизам в трапезарията – която е точно вдясно от кухнята с отворен план – виждам Нейт и Грейси, седнали на масата, да разговарят тихо помежду си, а Грейси се смее на нещо, което той е казал. Боже, от това кикотене ми става все по-хубаво отвътре и ме боли, че още нямам собствено семейство. Искам да кажа, не ме разбирайте погрешно, обичам да съм с Нейт, Кат и Грейси, но умът ми винаги се връща назад и се пита: „Ами ако?“
Ами ако нещата се бяха развили по друг начин?
Какво щеше да стане, ако с Джейсън все още бяхме заедно? Какво щеше да стане, ако вече имахме собствени деца?
Уф. Замълчи.
През всичките години, откакто се преместихме тук, нямаше никой друг. Дори не съм се замисляла за това, а на тридесет и шест години биологичният ми часовник тиктака и ми напомня, че нямам цялото време на шибания свят. Но всеки път, когато дори си помисля да отида на среща или да се задявам с друго момче, това ме кара да се чувствам зле.
Сякаш не трябва да го правя. Сякаш не ми е писано да изживея такова щастие.
Може би това е моето наказание за случилото се?
Отивам до кухненската маса и сядам срещу Грейси, която ме гледа с усмивка.
– И за какво си шепнете вие двамата? – Питам нея и Нейт, защото виждам пакост в очите и на двамата.
– Обещаваш ли, че няма да кажеш на мама? – Пита Грейси, а аз премествам пръст върху сърцето си и рисувам кръстче.
– Кръстче на сърцето ми – казвам и.
– Мога ли да ѝ кажа, татко? – Казва тя на Нейт, а той ѝ кимва, докато се усмихва.
– Отиваме на екскурзия – прошепва тя.
– Ооо, това е вълнуващо. А къде ще бъде това пътуване? – Питам я.
– В Африка, за рождения ден на мама – казва тя развълнувано.
– О, уау. Това ще ѝ хареса – казвам аз, знаейки, че да отиде там и на сафари е мечтата на Кат цял живот.
– Но тихо – казва Грейси, като покрива устните си с пръст. – Това е тайна.
Намигвам ѝ, когато Кат идва и поставя голяма чиния в средата на масата.
– О, ммм…, печена вечеря – казвам, когато виждам вече издълбаното месо, заедно с печени картофи, зеленчуци, плънка и, разбира се, йоркширски пудинг. Кат донася тенджера със сос, преди да седне от другата страна на Грейси и да вземе чашата ѝ с… вода?
– Няма вино? – Питам Кат с намръщена физиономия. Тя винаги пие чаша вино с вечерята, както и аз. Само една, освен ако не пием още няколко в градината, но това не е много често. Нито една от нас не е масов пияч, а Нейт е просто човек, който си пада по една-две бири.
– Просто не ми се пие вино тази вечер, чувствам се малко недобре – казва тя, докато гледа накриво.
– Мммм – промълвявам аз, отпивайки глътка от собственото си свежо пино гриджо – което тя вече беше наляла, преди да вляза тук. Честно казано, тя е истинска домакиня и ми харесва как не ме кара да се чувствам сякаш преча или съм нежелана. Връзката ни е специална от самото начало и се познаваме отвътре. Ето защо, след като тя не пие вино, вече знам, че е бременна – или че смята, че може да е – не е нужно да ми казва. И как сдържам вълнението си, не знам, по дяволите, но не мога да кажа нищо, не и когато Грейси е тук и изобщо не знае, че може би ще стане по-голяма сестра. Но щом тя се измъкне от ушите ми, ще скачам от радост.
Да видиш как Нейт става баща е едно от най-хубавите неща, на които съм ставала свидетел, и той наистина се е вписал в семейния живот. Толкова съм щастлива за него – и за Кат – но като го виждам всеки ден, ми се иска да се излекувам напълно, за да мога може би и аз да имам такъв семеен живот.
– Добре ли си, мамо? – Казва Грейси, а по малкото ѝ лице се чете загриженост.
– Добре съм, скъпа. Хайде сега да хапнем, преди да е изстинала тази храна – казва Кат и започва да поднася храната на Грейси в чинията ѝ. Поглеждам към Нейт, но той се заема да си подреди храната, избягвайки погледа ми… о, да, тя определено е бременна.
Успяваме да преминем през вечерята с леки разговори – малката Грейси говори най-много. Утре ѝ предстои първият учебен ден и тя е толкова развълнувана.
– Ще дойдеш ли и ти, лельо Зоуи? – Пита ме тя с тези големи, красиви зелени очи.
– Разбира се, че ще дойда – казвам ѝ, а тя изпищява, преди да поиска да напусне масата и да избяга в стаята за игри, преди да се наложи да се изкъпе и да се приготви за лягане.
– И така, сега, когато тя не е тук, някой от вас ще потвърди ли това, което вече знам? – Казвам, без да мога да мълча повече.
Нейт поглежда към Кат, а очите ѝ се стрелкат към него, докато тя прехапва долната си устна, опитвайки се да спре усмивката, която се разстила по лицето ѝ, докато казва:
– Да, бременна съм, но…
Прекъсвам я, като надавам развълнуван писък и бързо си проправям път около масата, за да я прегърна. Кат се смее на вълнението ми, а после се премествам при брат ми и също го прегръщам.
– Добре, добре – казва той, но не може да спре широката усмивка, която се разстила по лицето му. – Успокой се, още не искаме да казваме на Грейси.
– Искате да изчакате до тримесечието? – Питам и двамата кимват. Разбирам го, но, по дяволите, ще ми е трудно да си държа устата затворена… макар че… това може да е перфектният момент… – Очевидно съм на седмото небе от щастие за вас, но трябва да поговоря с вас… – Сядам обратно на мястото си, докато и двамата ме гледат, а усмивките им бавно избледняват.
– Какво става? – Пита Кат, като се намества на стола си, а веждите ѝ са леко свъсени.
– Нищо всичко е наред… просто… аз… – Защо ми е толкова трудно да го кажа?
– Зоуи? – Казва Нейт и аз виждам загрижеността на лицето му.
По дяволите, Зоуи, просто го изричай вече.
– Искам да се прибера вкъщи – изричам и двамата се намръщват.
– Ти си вкъщи – казва Кат с умиление, но Нейт мълчи, преценявайки ме. Той вече знае къде искам да отида. Проклета да съм, че понякога съм толкова лесна за разчитане.
– Тя има предвид обратно в Обединеното кралство – казва Нейт, а устата на Кат се отваря.
– Но защо? – Пита тя. – Не ти ли харесва да живееш тук?
– Разбира се, че ми харесва. Обичам да съм тук, с вас и Грейси, но усещам, че ме тегли да се върна, за да се опитам най-накрая да преодолея последната част от чувството за вина… – Оставям гласа си да се изгуби, докато през ума ми преминават образи на Джейсън. За това как ме караше да се чувствам, за това какви бяхме някога.
– О, Зоуи – казва Кат, протяга ръка през масата и покрива моята, стискайки я нежно. – Мислех, че си преодоляла всичко това?
– Преминала съм, в по-голямата си част. Но това е просто нещо, което трябва да направя. За да се излекувам напълно. – Не очаквам те да го разберат напълно. Защо да го правят? Те са се справили с всяко препятствие, с което са се сблъскали, и имат идеалния семеен живот. Не им е останала никаква вина, но на мен ми е останала и трябва да се справя с нея веднъж завинаги.
– Ще се погрижа, само ми кажи кога искаш да тръгнеш – казва Нейт, докато отпива от бирата си, а очите му са вперени в мен.
Шокът по лицето ми трябва да е ясен, защото не съм очаквала, че ще приеме това толкова лесно.
– Искаш да кажеш, че няма да се опиташ да ме разубедиш?
– Слушай, Зоуи – казва той, като поставя бирата си обратно и въздъхва. – Ако наистина чувстваш, че това е, което трябва да направиш, тогава няма да те спирам. Господ знае, че никога няма да се откажеш от тази идея и ще ми дъвчеш ухото, докато това не се случи, а аз нямам никакво желание да подлагам ушните си канали на това, много ти благодаря.
– Ей – казвам, като се протягам закачливо и го удрям по ръката.
Кат се ухилва и аз се усмихвам.
– Но по сериозната тема – продължава Нейт. – Аз ще направя всички приготовления, за да знам, че си в безопасност. И ще го направя само при условие, че се върнеш.
– Винаги с условия – казвам аз с присвиване на очи.
– Имам предвид това, Зоуи. Разбирам, че трябва да направиш това за себе си, но не искам да оставаш там. Може да ни няма от години, но в крайна сметка моето име все още означава нещо там, а това означава, че и твоето също. – Виждам притеснението на лицето му, но нямам никакво намерение да не се връщам на този идиличен остров. Ще се върна, веднага щом разбера какво най-накрая ще изключи веднъж завинаги този превключвател на вината.
– Ще се върна, братко. Обещавам.
Назад към част 2 Напред към част 4
