Глава 4
ЗОУИ
Пристигам обратно в старата си къща. Никога не я продадох, никога не съм мислила за нея, след като се преместих. Не беше важна. Беше просто сграда, която нямаше голямо значение за мен. Единствената причина, поради която знаех, че все още я имам, беше, че Нейт ми каза, че през всичките тези години се е грижил за поддръжката ѝ. Разбира се, Нейт си беше Нейт, отказваше да прави каквото и да било с нея, докато не му кажех. Същото се отнася и за „Чистота“ – моя клуб. Той все още е мой. Все още работи. Продължава да съществува и без мен.
Някога „Чистота“ беше моето щастливо място. Моето убежище. Но сега не знам къде е моето щастливо място.
– Благодаря – казвам на Ронан, човекът, който ме взе от летището и ме докара дотук – и човекът, който пое управлението на нещата, когато Нейт реши да напусне.
– Няма проблем – казва той, докато вади чантите ми от колата.
– Как вървят нещата, откакто ни няма? – Питам го, защото ми се струва, че трябва да знам, че нещата вървят както трябва. Знам, че това не е моя работа, но никога не съм била добра в това да си държа носа настрана там, където не ме засяга.
– В началото беше странно, нали знаеш, без напътствията на Нейт, но той беше насреща, когато трябваше да го попитам нещо – казва ми той, докато поставя последната чанта на пода и затваря колата. Винаги съм харесвала Ронан. Може би сега той управлява престъпния свят, но винаги е имал качество, което ме караше да го заобичам веднага.
– Липсва ли му?
– Не мисля – отговарям честно. – Мисля, че щом срещна Кат, разбра, че животът има нещо повече.
Той кимва с глава, а русите му кичури леко подскачат около раменете му.
– Разбирам. Видях го. Тя е добра – казва той, а аз не мога да не се съглася с него. Тя накара брат ми да види нещата по различен начин. – Все пак е хубаво да се върнеш, Зозо, – казва той, преди да пристъпи към мен и да ме прегърне. Зозо. Прякорът му за мен. Той ме кара да се усмихвам.
Той ме пуска и се отдръпва, а мен изведнъж ме връхлита вълна от емоции и трябва да преглътна буцата, която се е образувала в гърлото ми.
– Всеки би си помислил, че съм ти липсвала – казвам, опитвайки се да запазя лекотата и да вкарам малко хумор, за да не изпадна в пълен емоционален срив пред него.
– Като дупка в главата – казва той с усмивка и аз се смея. Хубаво е да се смееш. Трябва да помня това, докато се опитвам да излекувам и последната част от себе си, която е останала белязана. – Ако имаш нужда от нещо, обади ми се.
– Разбира се – казвам, докато вдигам една от чантите си и я закачам на рамото си.
– Имам предвид това, Зоуи. Всичко, по всяко време.
– Благодаря, Ронан. – Бързо се обръщам към входната врата, но тогава осъзнавам, че вече нямам ключове за това място.
– Ето – чувам да казва Ронан зад гърба ми, а след това виждам как ръката му се появява пред мен и размахва ключовете пред лицето ми. Към тях все още е прикрепен ключодържателят, който ми даде Джейсън. Сребърно сърце с мотоциклет в средата. Той ми го подари, защото каза, че има две любови в този живот – моторите и мен. Поемам си дълбоко дъх и яростно отблъсквам сълзите, които искат да избягат. Все още не. Не и пред Ронан.
Бързо премествам ръката си и вземам ключовете, като се придвижвам напред, за да отключа вратата. Отварям я и веднага ме връхлита цитрусов аромат.
– Погрижих се мястото да остане чисто. Не можех да те накарам да се върнеш в него, миришещо на мухъл и гадости, – казва Ронан и аз трябва да съм благодарна, че лоялността му към семейството ми е дълбока.
– Благодаря – казвам, като правя крачка вътре и се оглеждам. Нищо не се е променило. Същият декор. Същите картини по стените. Същата къща. Друга жена. Различна съм от тази, която бях, когато си тръгнах оттук преди пет години.
– Искаш ли да занеса тези чанти горе? – Пита Ронан.
– Не, няма проблем, но ти благодаря, – казвам аз, все още с гръб към него. Просто трябва да си тръгне. Имам нужда от момент.
– Ще се обадя след ден-два – казва той и после го чувам да излиза, а вратата се затваря зад него.
– Е, Зоуи, ти си тук и сега трябва да се изправиш пред всички гадости, които си избягвала години наред – казвам си на глас, като изведнъж осъзнавам колко самотна се чувствам.
***
След като разопаковах дрехите си и вещите, които донесох със себе си, се сгромолясах в старата си спалня, явно по-изморена, отколкото осъзнавах. Емоциите все още бушуват в мен тази сутрин, докато отпивам чаша кафе и седя на кухненската си маса, но възнамерявам да се справя. Няма да се скрия тук, не и когато съм дошла да получа спокойствието, за което копнея.
Аз съм шибана Ноулс и трябва да започна да си спомням как да се държа като такава.
Допивам кафето си и с решителност се връщам в спалнята си и се преобличам от пижамата си. Обличам тесните си дънки от деним, бяла риза без ръкави, бяло увиващо се яке и черните си ботуши. Нанасям грим и прокарвам пръсти през дългата си черна коса, като предпочитам да я оставя с лека вълна, преминаваща през кичурите. След като за последен път се поглеждам в огледалото, слизам обратно и вземам ключовете за колата, закачени на куката до входната врата. Предполагам, че колата ми все още е тук, и когато отключвам вратата на гаража и влизам вътре, виждам, че е така, и изглежда, че е била гледана също толкова добре, колкото и къщата.
Никога не се чувствам странно, че всичко е било обгрижвано. Искам да кажа, че на повечето хора може да им се стори странно, но не и когато имаш Нейт за брат. Той се грижи за всичко.
Вмъквам се в Range Rover-а си и го запалвам. Когато музиката се включва, виждам, че дори плейлистът ми не е прецакан. Усмихвам се и натискам бутона на ключовете си, за да отворя вратата на гаража, като си слагам слънчеви очила, когато слънцето започва да наднича под вратата, докато тя се отваря.
Отпускам се обратно на седалката и тръгвам бавно, когато вратата свършва да се отваря, като си проправям път по шосето до портата. Дори не е необходимо да натискам бутон, за да се отвори портата, когато се приближа до нея, защото има някакъв вид разпознаване, което автоматично разпознава автомобила ми и означава, че не е необходимо да се занимавам с бутон или нещо подобно. Честно казано, това е друго ниво, но Нейт винаги е инсталирал само най-доброто в моята къща – и в неговата.
Излизам на главния път и тръгвам по тихата улица. С много малко къщи, осеяни отстрани, едва ли е изненадващо, че не виждам никого наоколо, докато не наближа града. Минавам покрай магазините, които посещавах ежедневно, а носталгията ме връхлита на всяка крачка. Как с Нейт като деца си взимахме бонбони от магазина на ъгъла, заобиколени от охрана и вечно присъстваща бавачка. Как след това отивахме в парка и играехме на люлките. Как брат ни Лукас винаги стоеше встрани и никога не се опитваше да се включи, освен ако играта ни не представляваше опасност.
Спомените ми с Лукас не са ми любими, но тези с Нейт са. А после всичко се обърка, когато пораснахме и Лукас започна да ревнува от Нейт, докато дойде моментът, в който уби родителите ни, защото смяташе, че така автоматично ще получи короната да управлява.
Продължавам да минавам покрай парка, докато не минавам през портите на църквата и не карам бавно по пътя, който ще ме отведе отзад до гробището.
Спирам и виждам, че моята кола е единствената тук. Предполагам, че вторник сутрин не е най-популярното време за посещение на мъртвите.
Поемам си дълбоко дъх и излизам от колата, като я заключвам след себе си, докато си проправям път към гробовете, които са вляво от мен. Краката ми се лутат към първия гроб, който дойдох да посетя – този, в който почиват и двамата ми родители. На надгробния камък има свежи цветя, а самият гроб е безупречно почистен от плевели.
– Здравейте, мамо и татко, – казвам, като присядам до надгробния камък и прокарвам пръсти по гравираните букви. – Страх за мнозина, обичан от мнозина. – Това е вярно. Хората може и да са се страхували от семейството ми, но те бяха обичани от онези, които имаха значение. Усмихвам се, докато си спомням за баща си и за това, че той наистина беше толкова различен от човека, който ме прибираше вечер и ми четеше приказка за лека нощ. Правеше това, което трябваше да прави, но вкъщи беше просто „татко“.
А майка ми, тя беше лъчезарна красавица, която правеше всичко, от което семейството ѝ се нуждаеше да направи. Грижеше се за нас и ни обичаше безусловно. Научи ни на състрадание, но също така ни напомняше, че трябва да останем умни и да се научим как да се измъкваме от хората, които биха искали да ни погубят. Невинаги можеше да се разбере и сагата с Джесика е доказателство за това, но в по-голямата си част с Нейт се справяхме добре.
– И двамата ми липсвате толкова много, – прошепвам. – Иска ми се да можеш да видиш Нейт сега, като баща, който живее най-добрия си живот като съпруг и баща. И двамата щяхте да обичате Грейси толкова много. Тя е най-сладката, а Кат също. Щяхте да се смеете на това как тя предизвиква Нейт, но и как го обича с всичко, което има. Тя е добра, а той е мъжът, който винаги съм знаела, че ще бъде.
– Но аз съм изгубена. Изгубена съм от известно време насам. Животът ми не е такъв, какъвто си мислех, че ще бъде, – казвам, докато една сълза се търкулва по бузата ми. – Не мога да се откажа от миналото. Не мога да спра мислите да се връщат, за да ме преследват. Трябва да се излекувам, трябва да скърбя както трябва и съм тук, за да го направя и да накарам и двамата да се гордеете с мен… – Гласът ми се пречупва, когато казвам последните думи.
Единственото, което някога съм искала, е да ги накарам да се гордеят с мен и да живея най-добрия си живот. Не съм го правила, но искам да го правя.
– Не знам колко време ще бъда тук, но ще дойда отново, преди да си тръгна. Съжалявам, че са минали пет години от последното ми посещение, но виждам, че Нейт се е погрижил гробът ви да е подреден със свежи цветя. Той винаги е мислел за всичко – казвам със смях. Нейт много прилича на това, което беше баща ми – винаги контролираше, винаги си вършеше работата. Именно затова го направиха господар на престъпността, а не Лукас. Лукас щеше да донесе само ужас на всеки, който само го погледнеше накриво.
– Обичам ви и двамата – казвам, като целувам върховете на пръстите си и след това ги притискам към камъка, преди да се изправя и да се огледам наоколо. Знам кого търся по-нататък, но също така нямам представа дали са имали кремация или погребение. Предполагам, че е погребение, но никога не се знае, а и така и не установих контакт, за да попитам, така че ще тръгна да търся сама.
Вървя бавно по всяка от пътеките, четейки име след име върху надгробните камъни. Не бързам и ако това ми отнеме цял ден, така да бъде.
Едва когато вървя по-нататък по пътеките и виждам група хора, събрани наоколо и вляво от мен, замръзвам и ме побиват тръпки.
Защо всички са тук? Какво правят?
А с тези въпроси идва и осъзнаването на това какъв е денят. Двадесет и четвърти август. Петгодишнината от смъртта на Джейсън. Как можах да изпусна от ума си тази дата? И как можах да не осъзная, че ще се върна тук точно пет години преди деня, в който целият ми живот се промени? Майната му.
Те не могат да ме видят тук – ще ме изкормят като шибана риба. И точно така се обръщам и се измъквам оттук с бясна скорост. Знам, че казах, че съм Ноулс и трябва да започна да се държа като такава, но утре ще опитам отново. Няма как да вляза в шибаната огнева линия днес, не и с всички тях там, не и с Джакс Джоунс в средата им, който вероятно се заканва за кръвта ми.
Назад към част 4 Напред към част 6
