Глава 7
ДЖАКС
Чаках шибано дълго, за да се докосна до Зоуи Ноулс.
Преминах през ада и обратно, опитвайки се да я намеря, но всеки път попадах в задънена улица.
Борех се с гнева, който тлееше в мен заради смъртта на брат ми.
И сега тя е тук. Притисната до стената пред мен и на моя милост.
Накрая.
Тялото ми притиска нейното към стената, а кракът ми е между нейните, като ги разделя леко, за да не може тя да стъпи на крака и да се опита да ме изтръгне от себе си. Не че ще успее, но няма да рискувам, когато става въпрос за нея – жената, която е отговорна за това, че брат ми е на три метра под земята.
И тъй като я няма от цяла вечност, тя няма представа за силата, която притежавам на този свят. Тя няма представа кой, по дяволите, съм аз и съм на път да започна кръстоносния си поход, за да я поставя на колене, докато не започне да моли за милост, само и само да срещне същия край като брат ми. Смърт. Това е, което тя заслужава.
– Мислиш ли, че ще забравя? – Изръмжавам в ухото ѝ и усещам как тялото ѝ се напряга още повече, мускулите ѝ са стегнати.
Секундите се превръщат в минути, докато я вдишвам и се надявам да изпитва само страх, докато я затварям в клетка, извличайки от този момент всичко, което си заслужава.
Имаше време, в което я приемах, защото брат ми намираше путката ѝ за вълшебна, но сега няма приемане. Няма да приема това, че тя може да се разхожда и да живее живота си. Тя не може да получи своя щастлив край. Не и на моя територия.
Някой може да каже, че трябва да оставя тази гадост да си отиде и да си позволя да скърбя – нещо, което всъщност е било казано в миналото – но аз отказвам да призная тези думи. В ума ми има само отмъщение и наказание, а тъй като съм това, което съм днес, никога не бих позволил на никого да се измъкне от отговорност, за да нарани семейството ми. Хората, които идват срещу мен, страдат, и то много, и Зоуи Ноулс няма да е по-различна.
Стаята е черна и единственото, което чувам, е как Зоуи се опитва да регулира дишането си. Вдишва бавно през носа и издишва през устата. Аз просто слушам, като позволявам на гнева да преминава свободно през мен. Хватката ми върху ръцете ѝ се затяга и не пропускам съскането от болката, която я напуска.
– Джакс… – Първата дума, която изрича, гласът ѝ е тих и болезнен.
Мога да я взема. Точно сега мога да я взема. Това винаги е бил моят план. Да я взема и да я накарам да страда. Превърнах се в безмилостно копеле и не се извинявам за това. И със сигурност никога няма да бъда разколебан от едно горещо парче задник. Защото Зоуи е секси, няма как да сбъркаме този факт с дългата ѝ черна коса, извивките ѝ и морскозелените ѝ очи, които някога блестяха като скъпоценен камък. Но за разлика от брат ми, цялото ми съществуване не се управлява от някаква путка – дори и да е шибано феноменално преживяване, както ми казваше той.
– Пропусна ли ме? – Казвам с тих глас. Не знам защо питам това, защото никога не сме били близки. Винаги съм я държал на разстояние, без значение колко се опитваше да бъде мила с мен или да ме приобщи към своя свят. Сестра на Нейт, някогашния престъпен лорд по тези места, и семейство, около което трябва да си пазиш гърба, освен ако не си част от вътрешния им кръг – аз не бях. Тя винаги е била жената, която исках отдалеч, но никога не бих стигнал дотам заради брат ми. А сега тя е жената, която мразя – и то от години. В сърцето ми няма място за нищо друго освен за отмъщение.
– Джакс… – Гласът ѝ отново прекъсва, когато долепям устни до ухото ѝ, вдишвам аромата ѝ и се наслаждавам на несигурността в гласа ѝ.
– Какво Джакс? – Казвам, като притискам коляното си към путката ѝ още малко. Не пропускам да забележа лекото поемане на дъх от нейна страна.
– Съжалявам – казва тя, а аз замръзвам, думите ме удрят като тон тухли. Съжалявам. Толкова лесна дума за произнасяне и която не променя нищо. Но от всички неща, които очаквах да излязат от устата ѝ, никога не беше това.
– Не знаех, че ще го убият – продължава тя, а гласът ѝ е измъчен. – Не знаех, че… – Следващото нещо, което усещам, е как тялото ѝ трепери срещу моето и как сълзите ѝ се стичат по бузите ѝ.
Веждите ми се свиват. Не е трябвало да се случи така. Не биваше да плаче, не биваше да изпитва други емоции освен ярост, докато я изкарвам оттук и я затварям, докато не съм готов да сложа край на живота ѝ. Това е, което трябва да се случи… но не е така. Вместо това все още стоя зад нея, все още съм притиснат към нея, все още съм шокиран, че съм чул думата „съжалявам“ да минава през устните ѝ, и все още усещам как тялото ѝ трепери, докато продължава да плаче тихо.
Трябва да я взема.
Защо, по дяволите, не я вземам?
– Ако можех да го върна…
– Но не можеш – избухвам, стискам челюстта си, докато се измъквам от това шибано състояние, което току-що беше, и тогава почукването на вратата на офиса ѝ ме кара да мърморя под носа си.
– Зоуи, ти ли си там? – Чувам мъжки глас от другата страна на вратата.
Бързо се премествам и придърпвам Зоуи към себе си, ръката ми обхваща гърлото ѝ, а другата ми ръка стига до пистолета, затъкнат в задната част на колана на дънките ми, който изваждам и поставям до слепоочието й.
– Нито дума – изръмжавам, докато я дърпам назад. Тъмно е и не познавам добре офиса, но знам достатъчно, за да разбера, че в ъгъла на помещението има гардероб. Движа се бързо, докато усетя как гърбът ми се свързва с гардероба, след което обръщам Зоуи към него и ѝ нареждам да отвори вратата. Тя го прави, без дори да се съпротивлява, а после я бутам вътре, като се уверявам, че вратата е затворена зад мен, докато се вмъкваме в помещението. Нямам представа какво има тук, но благодаря на дявола, че и двамата успяхме да се поберем, докато се притискам към тялото ѝ. Ръката ми се връща към гърлото ѝ, а лицето ми е на сантиметри от нейното в тъмнината.
Тъмнината. Място, което ми е приятелско и което ме успокоява от години. В моя свят няма място за светлина – само за мрак. Секундите минават и се превръщат в минути. Чувам стъпки, които се разхождат наоколо. Наострям уши и очаквам Зоуи да се опита да изкрещи, да се нахвърли върху мен, каквото и да е, за да привлече нечие внимание. Но тя не го прави. Остава тиха, докато я държа за врата. Тя не помръдва, освен да диша. Това определено не е Зоуи, която помня. Онази Зоуи, която се биеше независимо от всичко. Тя действаше и задаваше въпроси по-късно. Имаше шибан план още преди да разбереш какво се случва. Никога нямаше просто да приеме съдбата си тихо.
Но тази нова Зоуи? Тя се държи плахо и сякаш се е отказала от живота. Изглежда, че не притежава същата искра, която имаше някога. Мога да кажа всичко това, въпреки че всъщност все още не съм видял лицето ѝ и не съм видял емоциите, които може да трепнат там. Сякаш е пребита, а всъщност това ме отблъсква още повече. Исках тя да ме предизвика и да ме накара да осъзная, че задържането на целия този гняв в продължение на години е имало някаква шибана причина. Да ми даде извинението, от което се нуждая, за да сложа край на живота ѝ. Но не. Нищо.
Гневът ми е заменен от разочарование, а мислите ми са прекъснати от мъж, който говори от другата страна на вратата на гардероба.
– Тя не е тук… Ще отида да проверя ВИП зоната… Да, опитах се да се обадя на телефона ѝ, но не отговаря… Просто я намерете… – Чувам силна въздишка, когато мозъкът ми внезапно ми напомня, че съм притиснат към Зоуи… гърдите ѝ се притискат към гърдите ми… устата ѝ е на сантиметри от моята, а дъхът ѝ се рее по лицето ми… ако бях по-малък мъж, щях да поискам устните ѝ със своите на мига, но не съм и с пръстите си, обвити около гърлото ѝ, бързо се катапултирам обратно към това, което е направила.
Минутите минават, преди да прошепна в ухото ѝ:
– Не мърдай. – Обръщам се и бавно отварям вратата на гардероба, с пистолет в ръка и готов да стрелям, ако някой все още е тук, но стаята отново е в тъмнина и аз посягам зад себе си, намирам ръката на Зоуи и я изкарвам от гардероба.
Хвърлям я пред себе си и тя се свлича на пода. Сега не е моментът да правя нещо друго, освен да я предупредя, затова се навеждам над нея и поставям лицето си пред нейното.
– Това не е свършило – казвам, преди да се изправя и да си проправя път към вратата, като отначало я отварям леко, за да проверя дали брегът е чист. Това е така и след това излизам оттам, сякаш нищо не се е случило, затваряйки вратата след себе си.
***
– Къде, по дяволите, си бил? – Пита ме Коул, когато влизам в бара – нашия бар, „Джейс Плейс“, този, който можем да наречем и дом, защото сме тук по-често, и този, който сме кръстили на него.
Джейсън – питието вече е поставено в ръката ми. Отпивам глътка, преди да сложа питието обратно, и се обръщам към него.
– Навън – казвам, сядам на един бар стол и отпивам още една глътка от питието си.
– Не се прави на умник, Джакс, – казва той и начинът, по който го казва, ме кара да настръхна.
– Не забравяй с кого говориш, шибаняк – отговарям, а тонът ми показва, че е по-добре да не ми се нахвърля в проклетото лице. Аз ръководя нещата тук, не той – макар че той иска.
Той мърмори под носа си, преди да удари с ръка по бара и да си тръгне.
– Глупак – казвам тихо, като отново се съсредоточавам върху бирата си. Разтривам слепоочието си, усещайки наближаващото главоболие, което се е настанило там. Видях Зоуи шибаната Ноулс и просто я оставих там, където беше. Години на омраза, години на желание за отмъщение, за смърт, а аз я оставих в нейния клуб. Искам да кажа, че щеше да е мъчително да я измъкна оттам, при положение че мястото е изпълнено с охрана, а аз съм сам и всичко останало, така че има основателна причина, но все пак ме вбесява, че тя не е коленичила в краката ми и не моли за шибаната милост, която не заслужава.
Усещам как една ръка каца на гърба ми и се обръщам, за да видя, че това е една от редовните посетителки на бара – Соня. Почти стена на глас, защото тази жена е болка в задника ми, винаги се опитва да ми влезе в шибаните панталони, въпреки че нямам никакъв интерес към нея. Не ме разбирайте погрешно, тя е красива, но не е мой тип. Фалшивите ѝ цици и устни не правят нищо за мен, пероксидната ѝ руса коса е суха като дявол, а гримът ѝ скрива всяка естествена красота, която може да се крие под него. Предпочитам естествените момичета, това ги прави по-достоверни – това и фактът, че не се чувстваш така, сякаш чукаш надуваема кукла.
– Изглеждаш стресиран, бейби… нека ти помогна – мърка Соня, докато прокарва ръка по гърба ми, и аз се завъртам на бар стола, а бирата е все още в ръката ми.
– Соня… – Започвам, но в съзнанието ми се появява образът на Зоуи, когато панталонът ми се разкопчава и членът ми се подава от боксерките. Не бива да го правя, не бива да я подмамвам, но когато образът на Зоуи отказва да напусне съзнанието ми – извивките ѝ, лицето ѝ, всичко такова, каквото го помня, преди брат ми да бъде убит – се оставям на този малък сценарий.
Устните на Соня се увиват около пениса ми и тя потъва надолу, докато не попадна в задната част на гърлото ѝ. С лакти, опряни на бара, се оглеждам и виждам няколко посетители, заели сепарета от другата страна на помещението, но ако им пречи какво се случва в бара, не го показват, а дори и да го правеха, щях да им кажа да се изнесат оттук. Това е моят свят. Моите правила. Моята площадка за игра и майната му, ако някой ще ми казва как да я управлявам.
Тя започва да се движи нагоре-надолу, а аз отпивам от бирата си, преди да се облегна назад и да се опитам да се насладя на шоуто. Работата е там, че колкото и да се поклаща нагоре-надолу и колкото и силно да смуче, Соня все още не прави нищо за мен. Тоест, да, пенисът ми е твърд, защото кой, по дяволите, не би бил, когато е заклещен в нечия уста, но що се отнася до възбудата… да, това е проблемът тук.
Тя ме поглъща като шибана близалка и повечето момчета биха били на път да се изфукат, но аз дори не съм излязъл от стартовия блок. Майната му.
Вдишвам дълбоко и отпивам още една глътка бира, като си казвам да се отпусна и буквално да изпусна парата. Секундите се превръщат в минути, а след това минутите се превръщат в нещо, което ми се струва като шибани часове, докато тя стене около мен.
Трябваше просто да се прибера на майната си вкъщи, от това няма никаква полза, не стигам абсолютно до никъде.
Но тогава я виждам, застанала в задната част на бара, точно до вратата, с очи вперени в мен.
Зоуи.
Какво прави тя тук?
Нещо в мен се раздвижва – нещо, което не искам да се раздвижва.
Тя е скрита в сенките, но виждам емоцията в очите ѝ. Тя не знае какво да прави в този момент и, дявол да го вземе, ако начинът, по който са разтворени устните ѝ, не ме кара да искам да извадя члена си от устата на Соня и да го пъхна в нейната. И не мога да направя абсолютно нищо на реакцията, която тялото ми предизвиква, когато я виждам тук, докато усещам как започва да се натрупва моето освобождаване.
Задържам погледа ѝ, докато тя прехапва долната си устна. Би трябвало да отида и да я хвана, да я заключа и да я накарам да страда, но отдавна не съм получавал оргазъм с нещо друго освен с ръката си и членът ми не иска да се откаже сега, когато най-накрая се наслаждава на момента.
Задържам погледа на Зоуи, докато премествам ръката си до задната част на главата на Соня и хващам косата ѝ, движейки я нагоре-надолу по-бързо, по-силно. Тя издава повече шум около члена ми, но единственото, което приковава вниманието ми, е застанала от другата страна на бара и дори оттук виждам как дишането ѝ се ускорява. Ръката ѝ е върху горното копче на ризата ѝ, докато си играе с него, и аз си позволявам мимолетната мисъл да изтръгна ръката ѝ и сам да разкопча това копче, преди да оголя гърдите ѝ пред мен, за да мога да я опитам…
Майната му. Чувствам как се освобождавам в устата на Соня, удрям се в гърлото ѝ, а тя поглъща всяка капка. И дори когато тя свършва да ме изпива и се изправя, аз само гледам как жената, която мразя, излиза през вратата и я затваря тихо след себе си. Но аз още не съм готов да си тръгне и отблъсквам Соня от себе си, докато закопчавам копчетата на дънки и тръгвам след Зоуи, без да кажа нито дума на никого. Дали Соня е ядосана или наранена от действията ми, нямам представа, а и не може да ми пука. Имам само една цел в главата си и докато бутам вратите на бара, я виждам как се качва в колата си. Бързо се придвижвам, стигам до нея с няколко крачки и я хващам за ръката, завъртам я и я притискам към колата.
Отделям миг, за да я погледна, а очите ми проследяват лицето, шията и извивката на гърдите ѝ, докато тя диша тежко.
– Хареса ли ти това, което видя? – Казвам, като забелязвам зачервените ѝ бузи.
– Не ме интересува кой ти смуче пениса, Джакс. А сега се махай от мен – казва тя, но не прави никакво движение, за да ме отблъсне.
– Когато съм готов. – Заплашването е силната ми страна и смятам да я сплаша до смърт. – Защо си дошла тук? – Питам.
– За да поговорим.
Смея се, защото в този момент сме отвъд границите на шибания разговор.
– Наистина? И за какво бихме могли да си говорим?
– За миналото.
– Точно така. И ти мислиш, че това ще ми хареса, защото… – Оставям гласа си да прекъсне, докато чакам отговора ѝ.
– Защото не искам повече да бягам – казва ми тя, а очите ѝ все още са в моите. Това е онази Зоуи, която помня, онази, която не иска да отстъпи. Това е Зоуи, която някога ме интригуваше, и ебаси, ако това не ме заинтригува отново и отново.
– Може би трябваше да продължиш да бягаш, Зоуи, защото единственото, което искам, е да превърна живота ти в ад – казвам ѝ, но пропускам да кажа, че искам и да я шибам безсмилостно, защото кой не би го направил? Колкото и да е великолепна, това няма значение, защото виждам и края на члена си – през повечето време.
– Това е и моят дом, Джакс…
– Беше. Беше твой дом – отсичам аз.
– Все още е – потвърждава тя, но аз ще я накарам да види, че не е. Тя не принадлежи на това място.
– Заблуждавай се, колкото искаш, скоро няма да има значение, не и след като приключа с теб – казвам, докато прокарвам нос по бузата ѝ и спирам, когато устните ми се надвесват над нейните. – Защото нямаш представа какво си направила, като се върна тук, но аз ще се наслаждавам да гледам как се разиграва.
Отдръпвам се от нея и заобикалям колата, но гласът ѝ ме кара да се обърна, за да я погледна.
– Казах ти да направиш най-лошото, което можеш, Джакс. Няма нужда да се срамуваш сега.
– О, хубаво момиче, срамежливостта дори не е в речника ми.
– Така че хайде тогава – казва тя, подканяйки ме, а ръцете ѝ са протегнати от двете ѝ страни. – Аз съм точно тук, така че да вървим.
Свъсвам вежди, защото повечето не биха ме подканили по този начин. Но Зоуи? Точно това чаках, този огън, тази искра.
– Не тази вечер – казвам и се обръщам назад. Това не е част от плана, а аз трябва да се придържам към него. Вече се отклоних от него, като отидох при нея по-рано, в кабинета ѝ, и не е нужно да го променям повече, отколкото вече съм го направил.
– Путка – чувам да казва тя и спирам на място. Секунди по-късно я усещам зад гърба си, тялото ѝ е толкова близо, ароматът ѝ се носи около мен, шибаният ѝ дъх е на врата ми. – Това е единственото нещо, за което никога не съм те смятала, Джакс – прошепва тя. – Шибана путка. – Свивам ръцете си в юмруци, докато стискам челюстта си. – Ти ми каза, че това не е приключило, така че го докажи. Покажи ми на какво е способен големият лош моторист…
И бутоните се натискат.
Обръщам се, поставям ръце на бедрата ѝ, вдигам краката ѝ от земята и се придвижвам към колата ѝ, като я пускам на капака, карайки я да се облегне назад, докато тялото ми покрива нейното.
– Не ме притискай.
– Или какво? – Казва тя, като се навежда и леко прокарва устни по моите. Пенисът ми потрепва. По дяволите.
– Търпение, – казвам ѝ. – Всички хубави неща идват при тези, които чакат – или лоши, в твоя случай.
– Е, не ме карай да чакам прекалено дълго, – мърка тя.
– Защо да развалям половината от забавлението? – Казвам, преди да се махна от нея и да се върна към бара, защото ако не го направя, ще заровя члена си в нея, докато не изкрещи името ми. А това определено не е в дневния ми ред, когато става дума за Зоуи Ноулс.
Назад към част 7 Напред към част 9
