***
– Не се ли страхуваш да не замръзнеш? – Изведнъж се чу глас зад гърба ми.
Изплашена, аз се размърдах и изпуснах струята вода, на полата остана мокро петно. Тихо се изругах под носа си.
– Виждам, че не съм добре дошъл тук.
„Естествено! Аз бих искала да не се виждаме повече. Колко си успял да чуеш?“
Хвърлих предпазлив поглед към Хран. Той вече не правеше нищо подозрително. Седеше на брега и мрачно поглеждаше в нашата посока. Явно беше забелязал навреме приближаването на Бриар и беше прекратил дейността си. Съдейки по изражението му, магистъра не беше успял да чуе нищо. Но защо Хран не ме предупреди, че не сме сами? Иска да поговорим с Бриар още веднъж, след като обмислим всичко, което се случи? Напразно. През този месец разбрах, че съм постъпила много правилно, като съм избягала от неговото обкръжение.
– Мълчиш? – Уморено, без и следа от обичайната си подигравка, попита Бриар и седна до мен.
Веднага скочих, готова да избягам от това място, което току-що ми се струваше център на спокойствието. Сега ще се задуша! Но не трябва да показвам, че съм нервна. Боже, мина повече от месец. Всичко беше толкова хубаво, с изключение на срещата в таверната, защо се появи отново?!
– Извинете, разтреперих се. Не очаквах да видя тук още някого. Изплаших се… – Аз внимателно изтръсках капките вода от полата си. – Не го приемайте лично – казах възможно най-благожелателно. – Няма да ви преча.
Но той не ми позволи да се скрия. Хвана ме за ръката и ме накара да се обърна.
– Чакай. Да поговорим. Спокойно, без истерии. Не искам да ти предявявам претенции, просто искам да ти обясня всичко – също изненадващо спокойно помоли Бриар.
От една страна, не ми се говореше. От друга – в мой интерес беше да изясня всичко възможно най-бързо, за да не ме погледне дори.
От две злини трябваше да избера по-голямата, но обещаваща да се обърне в добро. Тихо седнах обратно, отдалечавайки се от магистъра. Котаракът усети нещо, приближи се и се гмурна под ръката ми, позволявайки ми да заровя измръзналите си пръсти в гъстата топла козина.
Бриар междувременно извади цигари от джоба си и запали. Аз, намръщена, хвърлих кос поглед в негова посока.
– Не знаех, че пушите – отбелязах под носа си.
– А ти колко ли знаеш за мен? – Усмихна се криво той.
– А вие за мен? – Попитах със същия тон в отговор.
– Много по-малко, отколкото би трябвало – отговори тихо той, изпускайки пръстен от дим.
Мълчание. Страхувах се да кажа нещо на глас, а защо мълчеше той… Кой знае? Само се мръщеше на отблясъците на слънцето върху гладката повърхност на езерото и издишваше дим, пълен с тютюнева отрова. Изхвърли фаса и веднага извади следващата цигара.
Намръщих се, но едва събрах смелост да се изкажа по повод подобно отношение към здравето му, когато Бриар заговори.
– Как намери езерото? – Попита меланхолично, карайки ме да повдигна учудено вежди. Сякаш щяхме да говорим по работа, а сега какво?
– Просто се натъкнах. – Каква е разликата, намерила съм го.
– Удивително. Винаги успяваш да се натъкнеш на най-необичайното, – усмихна се магистъра. – Аз тук още никога не съм срещал никого. Адепти не се интересуват от природата.
Аз свих рамене, без да знам как да отговоря на такива претенции. И има ли смисъл?
– Виждаш ли в какво е особеността му? – Погледна ме въпросително събеседника.
– Не е замръзнало и водата е по-топла, отколкото би трябвало да бъде – изброих аз.
– Правилно – усмихна се той. – А знаеш ли защо?
– Защо? – Послушно повторих аз, без да разбирам целта на този безсмислен диалог.
– В центъра на езерото има естествен магически извор – той кимна към блестящата водна повърхност.
– Откъде знаете? – Наистина ми беше интересно. Ние с Хран го виждаме, а как магистъра го знае?
– Чувствам го – обясни Бриар, издишвайки поредното облаче. – Понякога идвам тук, за да възстановя резервите си. Достатъчно е да поплувам малко и резервите са пълни – сподели той.
Замислено погледнах водата. Не би ми хрумнало да използвам природните източници по този начин. Информацията е полезна, особено в светлината на бъдещата ни дейност с котарака. Единственият проблем е, че няма да се къпя тук при такова време. Да и при никакво време няма да се къпя, кой знае кой още броди около това езеро.
Но резерва е резерв, а ние се бяхме събрали да говорим за съвсем друго.
– Ще продължим да обсъждаме околната природа ли? – Попитах мрачно. – Мислех, че искате да поговорим за нещо друго.
– Да, природата не е толкова важна – промърмори той едва чуто. – Разкажи ми за него.
– Защо? – Попитах предпазливо, веднага разбирайки за кого става дума. – Това не ви засяга.
– Ами, трябва да знам в чии ръце те предавам – усмихна се криво Бриар.
– Аз не съм вещ – заявих аз – за да ме предават от ръце в ръце. И, простете ми, не вие ще ме давате на някого.
– Извинявай – веднага се оттегли той. – Изказах се неправилно, но това не променя факта, че бих искал да науча повече за този човек.
– Както и моето право да не ви разказвам нищо – отбелязах аз. Колкото и да исках да убедя магистъра в щастливото си бъдеще, толкова богата на въображение, че да измисля цяла лична история за годеника си, не разполагам с такава. Още повече, че Бриар задължително ще започне да проверява информацията и цялата ми лъжа ще се срути като къщичка от карти. По-лесно е да не казвам нищо, за да не се изложа.
– Добре, разбирам защо не искаш да ми разкажеш за загадъчния си годеник – усмихна се той. – Но поне обясни защо точно той?
– Как така? – Намръщих се аз.
– Когато те попитах дали го обичаш, ти каза, че това не е важно. Значи не го обичаш, иначе не би се срамувала да го кажеш направо. Ти също не обичаш и мен, в това сме равни с него – безстрастно разсъждаваше той. – А в останалото, прости ми самоувереността, много е трудно да ме надмине в нещо. Финансово състояние? Едва ли, а и ти не си човек, който ще гони богатството. Иначе нямаше да мечтаеш за тихо кътче, далеч от всички. Власт? Също не е за теб, въпреки че аз съм единствения човек, който може да те защити от всеки, дори от императора. Аз не съм чудовище, не съм аморален. Тогава защо предпочете друг?
Искаше ми се да се намръщя, но се спрях, защото усетих, че той внимателно следи реакцията ми. Изглежда, бях права. Какви дълбоки чувства. Просто любопитство, а в допълнение и наранена гордост.
– Знаете ли, в живота на всеки човек има такова просто и искрено желание – да бъде приет такъв, какъвто е, без опити да се променя и прекроява според фантазиите на другите – казах аз, без да крия отровата в думите си. – И ето, моя, както казахте, загадъчен годеник прави точно това. Защо не ме оставите? Аз всичко разбирам, вие не се интересувате от мен. Изглеждам проста, нищо особено, а всъщност има толкова много неща в мен, нали? – Казах аз, почти без да контролирам речта си. – Образът на тиха мишка е разбит на пух и прах, но зад него се появи образа на очарователна авантюристка с нещастна съдба, търсеща справедливост, макар и не винаги със законни средства. По всички параметри идеален обект, за да се почувствате герой и спасител. Само че интереса е интерес, а в ежедневието наличието на такъв човек е изнервящо, нали? Следи за изцепките ѝ, контролирай я, да не се забърка в нещо, това не е редно, значи ще трябва да се поправи, тя беше тиха мишка, нека не се съпротивлява. А знаете ли какъв е проблема? Аз съм цялостна личност. И усърдна ученичка Кастодия, и мила отзивчива Каси, и рискована артистка Тоди, и дори сърцеразбивачката Аста, това съм аз! Различни страни на една, моля да забележите, пълноценна личност. А вие започнахте да ме пречупвате според вашето виждане за красотата. Не прави това, не ходи там, докладвай на всяка минута къде си била, какво си правила. Постоянни сигнали. Искахте доверие, а от ваша страна имаше ли такова? И за каква любов говорите? Вие не ме познавате. Всичко това са брътвежи, моментна прищявка на човек, свикнал винаги да получава желаното. И аз разбирам, че съм ви наранила с отказа си. Но моля ви, отстъпете. Ще си намерите по-интересна играчка, а мен оставете на мира… – Пламъкът угасна и аз уморено погледнах заснежената гора, която вече не радваше с блясъка си. – Да, и аз бях неправа, трябваше да пресека всякакви отношения между нас. Но признавам, до последния момент не вярвах, че вниманието ви е романтично. А когато разбрах, вече беше късно. Имате компромат срещу мен, уплаших се, че ако откажа, ще ме вкарате в затвора. А после… Бракът е твърде сериозно нещо, вече не можеш да се откажеш… – Прекъснах се, страхувайки се да погледна в негова посока. Явно бях казала нещо излишно. А може би и не. Важното е да го отблъсна, далеч и за дълго. А това, че ми е гадно на сърцето, няма значение, не е страшно. Още повече, че не съм изкривила душата си толкова много.
– Каза ли всичко? – Изръмжа той и, неочаквано хващайки ме за раменете, ме вдигна от поваленото дърво. – А сега слушай. Всичко, което ми каза сега, е бълвоч, и ти го знаеш много добре. Ще ти кажа нещо повече, аз също го разбирам много добре. Страхуваш се от шантаж, веднага би избягала колкото се може по-далеч, но не би се поддала на обстоятелствата. Твърде принципна и предпазлива си. И аз много добре помня клетвата си. Каквото и да кажеш, не мога да използвам срещу теб никаква информация – злобно изрече той. – Всичко, което беше казано тук, са жалки оправдания. Не особено успешни. И още, аз много добре разбирам, че рязкото повишение на негатива и отровата в кръвта се случи след моето предложение и разкриването на титлата. Но все още не съм решил какво точно е виновно за това.
– Спрете, спрете да ме разтърсвате! – Измъкнах се от хватката му, но се подхлъзнах и паднах в снега.
Магистърът с някакво странно изражение на лицето наблюдаваше как ставам и се отърсвам.
– Ти нарочно го направи, нали? – Примижа той.
– Паднах? – Почти плюхнах жлъчката си. – Разбира се, вие се опитвахте толкова усърдно да ме изправите, че аз, за да ви ядосам, реших да падна.
Бриар се приближи и, преди да успея да отстъпя, издърпа от ухото ми тънък кичур, изпаднал от разрошената ми коса.
– Защо? – Попита той отново, а аз, все пак отдръпвайки се, нахлузих качулката си.
– Не съм длъжна да правя нищо в живота си, нито за да ви досаждам, нито за да ви радвам. Косата ми пречи, затова си я подстригах по време на ваканцията. Всъщност това е моя лична работа – казах спокойно.
– Какво става? – Попита той, гледайки ме в очите.
– С мен всичко е наред, същото пожелавам и на вас – отвърнах аз и се обърнах. Изглежда, че няма да постигна желаното, трябва да си тръгвам по-бързо.
– Не се тревожи, взех предвид настоятелната ти молба да те оставя на мира – прозвуча зад гърба ми. – Надявам се, че няма да съжаляваш.
– Няма да съжалявам, благодаря – отговорих сухо и се затътрих към академията.
Хран подскочи до мен. До сградата ме спря:
– Доволна ли си?
– Не особено – усмихнах се горчиво. – Но се надявам, че след такъв скандал няма да ме погледне.
– А защо плачеш?
Избърсах сълзите си с дланта.
– Нервите ми са на предела си. Време е да премина на успокоителни. Излязох да се разходя. Отпуснах се – промърморих аз.
Котаракът веднага отиде в лабораторията да ми приготви отварата, а аз реших да разгледам нещата, за да не се зациклям с мисли за този разговор. Но не успях да взема чантата си, когато нервно почукаха на вратата.
– И какво означава това? – Изрече с претенция приятелката ми, влизайки в стаята и гледайки ме недоволно.
– Здравей, Рина – въздъхнах уморено, затваряйки вратата след нея. – Как прекара ваканцията? Отпочина ли си? Благодаря, при мен също всичко е наред. Какво те доведе при мен по това време?
– С ваканциите ще се разберем после – отряза ме тя. – Също като с прическата ти – погледна недоумяващо разрошената ми коса. – Сега ме тревожи много повече защо от преподавателите научавам, че вече не учиш с мен? – Обиден и малко объркан поглед в моя посока.
– Защо не уча? – Учудих се аз. – Уча, иначе нямаше да съм тук.
– Не ми говори така – тя раздразнено затвори очи. – Ти много добре знаеш какво имам предвид. Защо отново си записана в криминалистика?
– А, за това говориш – най-накрая разбрах. – Рина, всичко е просто. Магистър Бриар тогава практически ме принуди да премина на нова специалност. Аз съвсем не горях от желание да сменям сферата на дейност, но ми се наложи. И ние се договорихме: След два месеца, ако все още смятам, че тази работа не е за мен, той ще ме освободи.
– И? – Изчака с нетърпение Рина.
– И аз смятам, че тази професия не е за мен – завърших аз, настанявайки се в креслото.
Приятелката ми се настани на подлакътника.
– Веднага след последния изпит написах молба за обратно прехвърляне. Магистър Бриар я подписа – разказах аз.
Не исках да си спомням. Този изпит ме плашеше най-много. И дори не знам дали беше за добро или за лошо, че беше последния. От една страна, исках да отложа момента на срещата с Бриар. От друга – очакването ме изтощи. Не че се съмнявах в знанията си, но не разбирах какво да очаквам от магистъра. Ами ако започне да ми отмъщава? Не вярвах особено в подобно нещо, но допусках предубеждение. И написах предварително заявление, за да го подхвърля на комисията, надявайки се, че той няма да посмее да откаже пред свидетели. Но всичко мина като по масло. Бриар не зададе нито един въпрос, подписа заявлението мълчаливо. Тогава се успокоих, че няма да се връщаме на сложните въпроси. И тук тази среща в гората…
Поклатих глава, изгонвайки ненужните мисли от главата си. Сега е по-добре да се концентрирам върху разговора с приятелката си.
– Но… На мен ми се струваше… Че ти харесва всичко това – не разбираше Рина. – Стажът ти и участието в разследването, при това толкова активно…
– Беше интересно, да – съгласих се, без да виждам смисъл да отричам очевидното. – Но експериментите в тихите лаборатории ми харесват повече от суровия оперативен живот.
– Значи, ти ме изоставяш с тези кучки? – Разочаровано каза приятелката ми.
– Това зависи – хихикнах аз. – Може би ти ме изоставяш в грубото мъжко общество, защото сега там, освен мен, няма други момичета. Може би и ти ще решиш да се върнеш?
– Не – въздъхна тя в отговор. – Там ми харесва повече.
– Можем да ходим заедно на закуска и да се срещаме през уикендите – усмихнах се на приятелката си. – Кой друг ще ме осведомява за светските новини?
– Без теб няма да е същото – натъжи се Рина.
– За сметка на това ще има по-малко скандали. Сега вече Флора няма да има с какво да ме упреква. По-точно, просто няма да има възможност.
– Кас – изведнъж се напрегна приятелката ми. – Това не е заради магистрата, нали? Винаги си казвала, че разговорите ви са само безсмислени брътвежи, но аз видях, че сте нещо повече от учител и ученичка. Наистина ли е имало нещо между вас?
– Разбира се, че е имало. Нарича се работни отношения – избухнах в смях. – Рин, какво говориш! Да, прекарвах много време с него, но само защото се оказах въвлечена в много сложна работа. Затова и се срещахме в неформална обстановка. Но това съвсем не означава, че между нас имаше искра. Честно казано, аз се страхувам от него, признах на приятелката си.
И не излъгах. Страхувам се от него, и сега дори повече, отколкото преди.
– Наистина? – Изненадано отвори очи Рина.
– Наистина – кимнах аз.
Не исках да лъжа, но да кажа истината… Не мога. Просто не мога, и това е. Има прекалено много неща, които нямам право да споделям.
– А аз го харесвам – призна леко смутена приятелката ми.
– Като човек също ми харесва. Той е добър. Но това не променя факта, че ме плаши.
– Не, не ми харесва като човек – изчерви се Рина. – Просто ми харесва.
А аз затворих устата си, без да знам какво да кажа на такова изявление.
Това сигурно е страхотно? Рина е весела и красива, тя ще успее да го заинтересува. Ще го разсее и той ще спре да се лепи за мен. Въпреки днешното изявление на Бриар, нещо не ми дава да повярвам, че той просто така ще ме остави на мира. Но Рина… Тя умее да се разбира с хората. Така че е чудесно, че той ѝ харесва. Само че защо колкото повече време минава, толкова по-малко ми харесва това?!
– Успех! – Надявам се, че усмивката ми не изглеждаше напрегната. – Ако си поставиш за цел да го очароваш, успеха е гарантиран. Само внимавай с Флора.
– Аз също не съм плашлива, така че не се притеснявай – развесели се тя. – Ако се наложи, ще се защитя сама.
– Не се съмнявам – вече искрено се усмихнах.
– Виж, ти ми обеща, че няма да изчезваш – припомни съседката. – Така че ме чакай утре сутринта. Кой друг ще те събуди навреме, без мен ще проспиш всичко на света.
– Точно – кимнах аз и леко се намръщих, усещайки наближаващо главоболие.
По-добре да не се бях връщала. Колко по-лесно беше в приюта. А тук само от няколко часа и вече съм напълно разбита. Какво ми се случва? Преди също имах напрегнат ритъм на живот, но не се чувствах толкова зле. Остарявам ли?